Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (51)

Шеста глава

— Не, баща ми никога не би обсъждал плановете си с нас — държеше на своето Джордж Сатинов.

Отдавна минаваше полунощ, но в Лубянка лампите светеха както обикновено.

— А с майка ти? — попита Лихачов.

— Не знам за какво са си говорили.

— Никога ли не си дочувал нещо?

— Никога. Не разговаряха за политика, нито за самолети. Тя не се интересува от военни неща — казваше, че татко може да говори за тях с генералите.

— С кои генерали?

— Не зная.

— Шако идвал ли е някога в дома ви? — Джордж забеляза с тревога, че пред името на Шако липсваше иначе задължителното „другарят“.

— Не мисля.

— Хайде, Джордж, семейство Шако са живели във вашата сграда. Никога ли не идваха там?

— Аз поне не си спомням.

— Родителите ти спореха ли?

— Всички спорят.

— За политика ли?

— Те не говорят за политика.

— Майка ти комунистка ли е?

— Да, до мозъка на костите си.

— Знаеш ли, че баща й е бил буржоа, който често е пътувал до Германия в периода 1918 — 1921 година?

— Никога не го е споменавала.

— Тя доволна ли е от апартамента и вилата ви?

— Никога не се е оплаквала.

— А баща ти?

— Баща ми не се оплаква никога и от нищо. Той изобщо не говори много.

* * *

— Андрей Курбски, когато беше в апартамента на Сатинови, коя стая видя?

— Какво имате предвид?

— Влиза ли в хола например.

— Да.

— Опиши го.

— Много голям. С паркетен под. Никога не бях виждал такъв палат.

— След това?

— Отидохме в кухнята.

— Кой беше там?

— Цялото семейство и прислужницата.

— Разкажи ми за другаря Сатинов и жена му.

— Няма нищо за разказване. Изглеждаха близки.

— Синовете?

— Те се отнасят към него с голям респект. Боят се от него.

— За какво говореха?

— Не мога да си спомня.

— Майка ти си е вкъщи, но винаги можем да я арестуваме, знаеш това. Сигурно си запомнил нещо?

— Мисля, че братът пилот разказваше истории за въздушни двубои и самолети.

— На другаря Сатинов ли?

— Не, на майка си, на Марико, Джордж и мен.

— Спомена ли, че самолетите падат?

— Не.

— След чая къде седяхте?

— Двамата с Джордж отидохме в кабинета на баща му. Поседяхме там малко и се шегувахме.

— На бюрото имаше ли документи?

— Да, така мисля.

— Не ги ли погледна?

— Не.

— Не обърна ли внимание какво представляват?

— Не.

— Но е възможно да са били протоколи от Политбюро или чертежи на самолети?

— Не зная.

— Хайде, Андрей, съсредоточи се: видя ли на тях да пише „Строго секретно“?

Андрей потръпна. Беше му студено и бе уморен. Помисли за майка си, сама в онази мъничка стая, как чака той да се прибере.

— Може би.

* * *

— Марико Сатинова, на колко години си? — попита полковник Комаров, като внимаваше да не повишава тон.

— На шест.

— Видя ли се с майка си тази сутрин?

— Да. И снощи.

— Скоро ще си отидеш вкъщи, но тъй като така и така си тук, помислих, че може да си побъбрим малко.

— Добре — отвърна несигурно Марико.

Комаров виждаше, че полага усилия да е храбра.

— Това кученце ли е?

— Да, аз имам двайсет и пет кученца и те ходят в моето училище, защото всичките са момичета и си учат уроците, учат неща като марксизъм, както всички останали ученици.

— Каква забавна игра, Марико. Майка ти и татко ти играят ли с теб?

— Татко не, той е много зает, но мама играе.

— А братята ти?

— Да, малко, но Джордж все ходи някъде. Марлен се отнася много сериозно към задълженията си в Комсомола, а Давид непрекъснато лети със самолети.

— Той разказва ли ти за самолетите?

— Да. Те са опасни.

— Така ли? Защото германците могат да ги свалят ли?

— Да, и понякога падат.

— Той каза ли това на баща ти?

— Не мога да си спомня.

— А какво каза баща ти за това?

— Кажи здрасти на кученцето!

— Здравей, кученце. Какво каза баща ти за това? Обвинява ли някого?

— Не зная.

— Майка ти и баща ти говореха ли за това?

— Мама скоро ли ще дойде?

— Сигурно си чула майка ти да говори с баща ти? За самолети? За паднали самолети?

— Не зная. Понякога те си шепнат.

— За какво?

— За важни неща, които не са за деца.

— Кученцата ти не чуват ли понякога нещо?

Марико прегърна своето кученце и зарови лице в козината му.

— Не, те са твърде заети да учат марксизъм в Съветското училище за женски кученца.

* * *

Сенка бе прекарал няколко часа в успокояващата топлина на затворническата болница, възстановявайки се от пристъпа на паника.

— Сериозно ли е? Той преструва ли се? — питал бе лекарите Комаров. — Ако умре тук, всички вие ще плащате за това! Искаме го във форма и обратно при нас колкото е възможно по-скоро.

Лекарите му бяха сложили кислородна маска и го бяха занесли на носилка в болницата, давали му бяха лимонада, хляб и сладко, чай и захар. Храната бе набавила на мозъка горивото, което му беше нужно, но стоманените челюсти на онзи ужасен капан се врязваха все по-дълбоко в крака му всяка минута.

Мама или татко? Как би могъл да унищожи единия или другия? Как се бе стигнало до това? Всичко бе заради онзи кретен, онази невестулка Демян!

Замисли се върху избора. Баща му беше така суров, така лишен от чувство за хумор. Това бе болшевишко правосъдие. Той нямаше ли да разбере и да каже: „Партията е винаги права“ и „По-добре да бъдат разстреляни сто невинни, но да бъде заловен един враг“? Да, баща му щеше да каже: „Постъпил си правилно, Сенка. Ако партията реши, че съм виновен, значи съм виновен — и наистина съм казвал това!“. Дали въобще го обичаше? Никога не му го беше показвал. Докато мама… Тя бе възхитителна. Но нейните коментари за евреите със сигурност не бяха толкова сериозни, така че, избереше ли нея, сигурно нямаше да я арестуват, нали? Казаното от нея изглеждаше съвсем невинно. Но коментарите на баща му съдържаха критика към самия Сталин и той можеше да загуби главата си заради тях.

Ще избере майка си и никой от родителите му няма да пострада. Това с положителност беше правилното решение. Но ако беше мина в скрито минно поле? Ако беше по-сериозно, отколкото предполагаше? Тогава щеше да убие собствената си майка, онази, която обичаше повече от всичко на света и в цялата човешка история!

Изводите на Сенка станаха по-хладни и по-проницателни. Предложен му бе фалшив избор. Знаеше, че когото от родителите си и да избере, органите със сигурност ще ликвидират и двамата, а заедно с тях и цялото им семейство. Трябваше да има някакъв изход от лабиринта!

Но ето че отново се озова в стаята за разпитите и любезностите, доколкото ги бе имало, бяха свършили.

— Сенка, дай свидетелските си показания — каза полковник Комаров.

— Брат ми Демян е донякъде прав, но казаното от него е по-скоро погрешно — каза Сенка. — Думите са верни, но е объркал човека, който ги казва.

— Просто дай показанията, момче, и престани да се правиш на умен. Сега си на десет, но на дванайсетия си рожден ден може да получиш деветте грама, най-тежкото наказание. Дори и не си помисляй да лъжеш, или от теб няма да остане нищо, което да върнем на майка ти. Припадъкът ти престорен ли беше?

— Никога не бих направил подобно нещо.

— Надявам се. Сега говори, момче.

Сенка изпъна гръб. Беше направил своя избор. Сега трябваше да внимава да не обърка нещо.

— Просто е, полковник — поде той ясно и уверено. — Разговорът ви е предаден точно наопаки. Майка ми беше тази, която говореше за „гениалния шеф“, не баща ми. Баща ми никога дори не е споменавал вожда на съветската държава. За него дискретността е религия. Всичко, което прави великият Сталин, е правилно. Баща ми счита себе си само за слуга на партията, на великия Сталин, на работническата класа. Никога не използва думата „шеф“, когато говори за ръководителя на съветската държава.

— Тогава кой се е оплаквал от гениалния шеф? Кой е гениалният шеф?

— Майка ми се оплака, а гениалният шеф в нашето семейство… съм аз. Тя се оплакваше саркастично, че съм много разглезен.

Комаров престана да пише и вдигна поглед.

— Но майка ти е пропагандирала еврейско — ционистко — американски национализъм. Тя е еврейка, нали?

— Демян е объркал и това. Спомням си го много добре. Бяхме на дачата и баща ми — не майка ми — се оплакваше от „еврейските ни сънародници тук“, които трябва да си намерят свое място. Но говореше за съседите.

— Какви съседи?

— Семейство Розенблат, които непрекъснато искат да ползват нашия тенис корт, но накрая баща ми каза: не, стига вече; Розенблатови, „нашите еврейски сънародници тук“, трябваше да получат свое собствено място за следващата година. На татко му беше омръзнало да дели корта с тях.

Комаров прокара отрязания безименен пръст по устните си.

— Но баща ти не е евреин?

— Не, баща ми е бил възпитан като православен руснак, така че не може да бъде обвинен в ционистки национализъм, нали? Всъщност, ако някога е имал някакво отношение по този въпрос, то е било леко антиеврейско. Така че се надявам, полковник Комаров, че съм отговорил на всичките ви въпроси. Ако искате истината, това е истината и се заклевам в това пред самата партия. Глупавият ми брат ви е разказал вярно историите, обаче ги е обърнал наопаки.

Комаров дълго го гледа. Сенка чакаше, главата му се пръскаше. Щяха ли да го бият? Щеше ли да види отново майка си? После Комаров отметна глава и се разсмя.

— По-умен си, отколкото предполагах. И случайно имам нещо за теб. От майка ти е.

— Какво е то?

— Чака те в килията ти. Изненада. Сега върви. — Той щракна с пръсти. — Приятна изненада.