Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (60)

Петнадесета глава

— Това е от мен, с пожелания за дълъг и щастлив семеен живот! — каза Сенка и й подаде книга, озаглавена „Западната философия след 1900 г.“.

— Скъпи Сенка — извика Серафима, — ще я пазя като най-скъпо съкровище!

Тя стоеше на перона на Беларуската гара в лятна рокля на цветя, с кремаво кожено куфарче в ръката, докато от локомотива излитаха пухкави бели струи пара. По целия мръсен перон хората се сбогуваха по хиляди начини. Всеки, който видеше Серафима и групата около нея, би предположил, че съучениците и семейството й я изпращат на почивка, но тя се боеше, че никога повече няма да види нито тях, нито Русия. И колкото да бе влюбена във Франк (който я чакаше на новото си назначение в Париж) и да очакваше с нетърпение новия си живот на Запад, знаеше, че душата й е в Русия — и клишето не беше пресилено: отсега страдаше за Москва, за диамантените ледени кристали по прозорците, стиховете, издълбани върху постамента на Пушкиновия паметник, белите брези в горите, бълбукането на невидимите ручейчета под снега, когато започне топенето, охрата и синьото като черупка на паче яйце на старите дворци — и то още преди да бе погледнала приятелите си в очите. Всичките деца на Дорови и Сатинови бяха дошли да я изпратят. С тях не само бяха учили в едно училище, свързваше ги и Детското дело, а до този момент бе казала довиждане само на Сенка. Толкова беше трогната, че едва можеше да говори.

— Не се обиждай, но целият ти грим се е размазал — каза Сенка, ала и той се беше разплакал и изглеждаше толкова дребничък в своя костюм на малък професор, че Серафима го грабна в прегръдките си.

— Знам, скъпи Малък професоре. Ужасно ли изглеждам?

— Боя се, че изглеждаш страшна, ала не ме е грижа. Ти винаги ще ми липсваш и ще мисля за теб, докато съм жив, защото винаги си била моето любимо голямо момиче, Серафимочка. И ще дойда да те видя. Моля те, запази ми обичайния президентско — императорски апартамент в хотел „Уолдорф-Астория“.

— Обещаваш ли? — попита тя.

Минка го дръпна и каза:

— Стига, Сенка, разстройваш я. Бъди щастлива, Серафимочка, най-скъпа моя приятелко. Обещай да ни пишеш скоро, всички ще трябва да ти дойдем на гости. — Прегърна я силно и каза: — Като си помисля само, че се е започнало от онази вечер в Болшой театър и си успяла да го запазиш в тайна!

— Големите момчета казваха, че си загадка — засмя се Сенка. — И са били прави! Мисля, че това е най-страхотната любовна история, за която съм чувал, по-хубава от всички възпявани от средновековните трубадури!

— Млъкни, Сенка, защото ще ме накараш отново да се разплача — отвърна му Серафима.

Баща й слезе от вагона, след като бе качил куфара на багажника.

— Господи, колко е тежък — каза той, докато изтриваше потта от челото си.

— Вътре са всичките й книги! — обясни София Цейтлин, издокарана във виолетов костюм с бяла визонова яка и шапка с широка периферия, обвита в бял прозрачен воал. — Много щастие, скъпа моя.

— Вече ми липсваш — каза баща й. — Прати ни телеграма веднага щом пристигнеш в Париж! Ела да се видим скоро или ще те посещаваме твърде често! — Той изтри очите си и Серафима го прегърна, което не бе правила от години. — По-добре се качвай, влакът тръгва след пет минути.

Джордж помогна на Серафима да се качи във вагона, където й бяха запазени най-добрите места. Униформен шафнер попита дали има куфари, които трябва да се качат на багажника.

Сенка скочи във вагона и пъхна ръката си в нейната.

— Докато съм жив, ще съжалявам, че не избра мен, а онзи американец! Наистина ли съм твърде млад за теб?

— О, Сенка! — възкликна Серафима, смеейки се през сълзи. — Слизай бързо!

Влакът изпухтя, заблъскаха се врати, вагоните изскърцаха и се размърдаха, сякаш събудени от сън. Сенка и Джордж скочиха долу. Локомотивът изсвири. Серафима чу, че някой я вика, погледна между децата на Дорови и Сатинови и видя Андрей Курбски, който тичаше по перона. Надвеси се навън да му каже довиждане тъкмо когато влакът потегли. Облак пара излетя със свистене. И после бе късно за нови сбогувания, защото вече излизаха от гарата. Джордж, Минка, Сенка и Андрей Курбски, които й махаха и й пращаха въздушни целувки, оставаха все по-назад, докато накрая се загубиха от очите й.

* * *

Скъпи другарю Сталин, уважаеми бащице,

Аз допуснах големи грешки в ръководството на самолетостроителната промишленост. Съжалявам, че моите грешки и арогантност доведоха до загубата на самолети и смели пилоти. Извинявам се. Като болшевик, аз се предавам изцяло в ръцете на партията и великия вожд, чието доверие не оправдах и от чиято мъдрост се нуждая толкова много, за да се справя успешно с отговорностите на партиен работник. На колене пред вас, уважаеми Йосиф Висарионович, признавам своите прегрешения. Моля, накажете ме както намерите за добре. Готов съм да изпълня всяка задача, отговорна или редова, за да помогна страната ни и комунистическото движение да постигнат нови победи под вашето гениално и далновидно ръководство. Разчитам на вас да ме учите като любим баща. Без вашите бащински наставления аз, както и всички останали ваши сътрудници, съм загубен, няма кой да ми сочи верния път.

Херкулес Сатинов

Беше късно след полунощ в Самарканд и хлебарките в къщата с червени стени шестваха по пода уверено като танкове на парад пред мавзолея на Ленин.

Сатинов остави писалката и повика охраната. Писмото щеше да бъде изпратено незабавно на Сталин, където и да се намираше той.

Надяваше се само да не е вече късно.