Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (18)

Четвърта глава

— Каква беше твоята роля в престъпния заговор за убийството на съучениците ви Николаша Благов и Роза Шако?

— Заговор? Убийство? Не разбирам. — Беше рано на другата сутрин и Влад седеше в сива стая до гола маса, на която имаше само една лампа.

— Да започнем пак отначало. Името ти?

— Владимир Иванович Титоренко.

— Възраст?

— Седемнайсет години и шест месеца.

— Аз съм Павел Могилчук. Отдел за специални случаи. Министерство на държавната сигурност. Ясно ли е?

— Да.

— Хайде, Влад, престани да плачеш. — Могилчук му подаде носна кърпа.

Влад го погледна, видя кръглите му очила, започналата да се прошарва червеникава коса. Приличаше малко на учител.

— Знам, че последните два дни бяха тежки и си разтревожен, но искам да те успокоя.

— Но аз искам да видя майка си. Тя знае ли къде съм…?

— А ти знаеш ли къде си, Влад?

Романтичните къдрици на Влад бяха остригани, а без тях лицето му изглеждаше дълго и нещастно. Той поклати глава.

— Това е държавна тайна, момче, но аз ще ти кажа: ти си във вътрешния затвор Лубянка на площад „Дзержински“. Много ли се изплаши, когато се озова тук? — Влад кимна. — Страшничко е да те обработват тук, да те събличат, да те претърсват и да те фотографират. Но това е просто рутина. Как спа?

— Не ме оставиха да спя. Държаха лампата запалена, будеха ме, караха ме да слагам ръцете си върху завивките. Не можах да спя. Къде е майка ми?

Могилчук се наведе над масата и завъртя лампата, за да не свети в очите на Влад.

— Хайде, момче, покажи малко болшевишка твърдост! Ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш най-изчерпателно. Не лъжи за нищо. Ако лъжеш, ще е лошо за теб. Ако казваш истината, скоро ще се прибереш у дома. Разбрахме ли се?

Влад кимна.

— Каква беше твоята роля в заговора за убийството на Николаша и Роза?

— Какъв заговор?

— Да започнем отначало, а? Иначе никога няма да се прибереш у дома.

Влад шумно пое дъх и погледна ръцете си.

— Николаша Благов имаше клуб и обичаше да играе на нещо, наречено „Играта“.

— Играта? Каква бе тя? Бели и червени? Казаци и татари? Футбол?

— Не, обличахме се в костюми.

— Значи е било театрална трупа?

— Да, правехме се на Пушкин…

— Продължавай — каза Могилчук. — Разбирам. Аз самият съм писател. Ние, руснаците, обичаме поезията, нали?

Влад кимна.

— Играехме ролите на действащи лица от „Онегин“.

— Какво по-нормално от това. — Могилчук разтвори длани. — Къде се срещахте? В училище ли?

— Не. Обикновено се срещахме в гробището на Воробьови гори.

— В гробището? Защо?

— Защото клубът беше таен.

— А този клуб имаше ли си име?

— Да, Клуб на фаталните романтици.

— И какво правехте на тези тайни срещи?

— Говорехме за романтика. За поезия.

— И политика?

— Не.

— Тук нещо се губи. Хайде, мисли! — Могилчук щракна с пръсти. — Как от разиграването на поетичен театър се е стигнало до застрелването на две деца?

Влад изхлипа високо и неочаквано.

— Просто не зная.

— Ти си бил заместник на Николаша в клуба, нали? Е, какво обсъждахте?

— Любовта. Смъртта. Николаша казваше, че ако не можеш да живееш с любов, е по-добре да умреш. Както Пушкин.

— Роза говореше ли за смъртта?

— Не.

— Би ли казал, че е вероятно да са се споразумели да извършат общо самоубийство?

— Не. Никога.

— Би ли казал, че е възможно Николаша да е убил Роза и след това да се е самоубил?

Влад скри лице в дланите си.

— Не зная.

— Онази вечер на Каменния мост — виждаше ли ги отблизо?

— Не.

— Лъжеш.

Вратата се отвори с трясък като че ли някой я беше ритнал, и в стаята влезе генерал-лейтенант от Държавна сигурност. Думата „наперен“ сякаш беше измислена за този мъж с вид на бик. Изглеждаше твърде напомпан, твърде блестящ и твърде едър, за да е истински. На тлъстите му и космати като гъсеници пръсти бяха надянати внушителен брой пръстени със скъпоценни камъни. Бицепсите, да не говорим за краката му в брича с лампази, изглеждаха дебели колкото кръста му.

— Другарю Кобулов! — Могилчук скочи и застана мирно.

— Съжалявам, че прекъсвам вашия мил разговор. — Кобулов почти навря мургавата си месеста физиономия в лицето на Влад. Беше си сложил толкова силен одеколон, че очите се насълзяваха от него, миришеше на карамфилово масло. — Предупреждавам те, че ако ме лъжеш, може никога да не излезеш от тук. Все едно кои са родителите ти! — Той удари с юмрук по масата и Влад подскочи от страх.

— Значи Николаша застреля Роза?

— Щом казвате, може би. Да.

— Къде беше пистолетът?

— Изобщо не го видях.

Кобулов се обърна към Могилчук, завъртя очи и имитира Влад с глас на интелигентно момиче:

— Изобщо не видял пистолет! Накрая ще изплюеш камъчето. — Разроши косата му и се изсмя. — Могилчук, две думи!

* * *

Двамата офицери от МГБ излязоха навън. Генерал Богдан (Бика) Кобулов бе дясната ръка на Берия и полковник Могилчук, изпънат в синята си рубашка със сини пагони, побърза да запали цигарата му.

— Другарю полковник — каза Кобулов, — помниш ли заповедите на другаря Берия?

— Убийство. Заговор. Да се реши без оглед на ранг и заеман пост. Това бяха точните думи. — Могилчук замълча. — Но те са просто деца.

— Лигльо такъв! Размекваш се! В момента на масата на професор Шпигелглас в Кремльовка има две мъртви деца с огнестрелни рани. И то не просто кои да е деца. Чувал ли си за случая Лакоба в Грузия?

Могилчук се престори, че не е чувал.

— Е, аз имам известен опит в работата с деца — каза скромно Кобулов. Двамата с другаря Берия бяха убили абхазкия лидер Лакоба и след това бяха подложили невръстните му синове на неописуеми изтезания, но тъй като не било позволено те да бъдат екзекутирани, докато не навършат дванайсет години, ги оставили живи. Но в деня, в който момчетата празнували своя дванайсети рожден ден, Кобулов застрелял едното и пребил до смърт другото. — Другарят Сталин казва: „Революция не се прави с кадифени ръкавици“ — продължи той. — Но засега заповедта е да не се стига до крайности и аз нямам нищо против. Аз също не искам да причинявам болка на група деца.

— Тогава какво предлагате, другарю генерал? Трябва ли да изчакаме заключението на Шпигелглас?

— Шефът иска случаят да бъде решен час по-скоро, Могилчук. Очевидно е какво се е случило. Нека просто го приключим набързо и свършим малко истинска работа. — Кобулов дръпна от цигарата и после ритна вратата на стаята за разпити.

Влад се изплаши, скочи, събаряйки стола назад, и се сви в далечния ъгъл.

— Ей, я по-спокойно! Не се стряскай толкова. Хайде. Върни се на мястото си. — Кобулов придума Влад да седне отново на стола. — Кой още беше в този педерастко — минетчийски клуб за четене на поезия и Пушкинови дуели?

— О, боже! Изобщо не беше така, честна дума!

— Виж, просто изплюй имената и можеш да си вървиш вкъщи. Кой помогна на Николаша да планира убийството? Или го е направил сам?

* * *

Охранителят на Сатинов Льоша взе Джордж след футболния мач късно същата вечер. Щом се качи в колата, той попита нетърпеливо:

— Какво ново, Льоша?

— По случая със стрелбата ли? Още нищо. Китайците казват: никога не тревожи тревогата, докато тревогата не те разтревожи!

Джордж кимна.

— Ти как си, Льоша?

— Пържа се на жегата, синко. Е, целуна ли вече онова момиче? — Той увеличи скоростта, проправяйки си път през трафика.

— Кое момиче?

— Минка Дорова, хлапе. Тя е твоето момиче, нали?

— Ами да, предполагам, обаче не съм я целувал.

— Ти женчо ли си, или мъж? — викна му Льоша. — Тя копнее за мъж от Грузия. Познава се по това как върти очи под онези дълги черни ресници. Време е да я целунеш. Трябва да я целунеш тази вечер. Иначе ще… обръсна половината си мустаци в знак на протест!

— Шегуваш се, Льоша.

— Не, кълна се. Всички ще питат: „Льоша, къде са ти бакенбардите?“, а аз ще им разказвам какъв женчо си. Покани я на разходка в парка „Соколники“. Нахрани я добре. При момичетата пълният стомах минава право между краката. Няма грешка! Като локомотив, когато нахвърляш в пещта въглища. Локомотивът изпуска пара и парата — хоп! — надува свирката. Добави и няколко глътки коняк. Льоша ги разбира тези работи! А сега й се обади.

Джордж се замисли. Льоша бе прав. Той наистина харесваше Минка. Сънуваше я. Сега или никога!

— Остави ме пред сградата на „Набережная“.

— Давай, момче!

Джордж, още във футболния екип на „Спартак“, проследи с поглед лимузината, която набра скорост по моста. Вдигна очи към осмия етаж в източното крило на модернистичния жилищен блок край Москва река. В апартамента на Дорови лампите светеха. Молеше се слушалката да не вдигне бащата на Минка, Невареното пиле — надяваше се той да е както винаги в сградата на Стария площад и да тормози хората си. Майка й, д-р Дорова, навярно беше в кремълската клиника. А икономката им Людмила по това време би трябвало да приготвя вечеря за Сенка, Демян и неговата възхитителна Минка. Влезе в телефонната кабина на улицата, набра номера и пусна монетата.

— Слушам ви. — Ура! Беше гласът на Минка, тих като жужене на земна пчела.

— Какво ново? Обажда се Джордж. Родителите ми ме подлудяват заради… заради онова, което се случи. Как е при теб?

— И тук е същото. Татко казва, че клубът не бил болшевишки, а буржоазна ерес. Мисли, че всичко това е заговор. Но според мама това са глупости. Училището гъмжи от слухове! Нелепо е! Дали да не поканим Андрей и Серафима да се срещнем някъде? Аз се обадих на Андрей и му казах, че може…

Джордж изведнъж се изплаши. Щеше да се наложи Льоша да си обръсне половината мустаци. Смелост!

— Не, нека тази вечер да сме само двамата. Имаме да говорим за толкова много неща.

Мълчание. Дали се беше досетила?

— О, добре. На вечеря ли ме каниш?

Джордж вдигна палец. Хоп! Пълен стомах!

— Аз съм при телефона на „Набережная“. Гледам към твоя прозорец. Какво ще кажеш да се срещнем на обичайното място?

— Дай ми десет минути. По-добре да си облека някоя хубава рокля. До скоро!

Джордж се облегна на телефонната кабина и се приготви да чака. Още съвсем мъничко.

* * *

Минка се появи от фоайето на сградата край реката в червена лятна рокля, в която знаеше, че изглежда добре. Но щом излезе във ветровитата вечер, двама мъже в костюми я хванаха за лактите така стремително, че още преди да успее да каже нещо, се озова седнала помежду им в купето на ръбеста газка, автомобила на бюрокрацията средно ниво.

— Какво става? Кои сте вие? — захленчи тя, когато колата се стрелна в нощта.

Мъжът на предната пасажерска седалка се обърна.

— Само няколко въпроса — каза той. — Ще се върнеш за любовната среща, преди да си се усетила.

* * *

Оттатък улицата момчето във футболния екип на „Спартак“, което стоеше до телефонната будка, бе видяло всичко това.

— Минка! О, не — извика Джордж и в този момент самият той почти бе вдигнат и вкаран в малка „емка“^[1]. Докато колата набираше скорост и прекосяваше моста, той непрекъснато си повтаряше: „Льоша ще трябва да си обръсне мустаците!“. След няколко минути си каза, че всичко това е само заради убийствата на моста. Нямаше какво да крие. Органите трябваше да разследват случая и той щеше да отговаря на всичките им въпроси.

Но ако беше толкова просто, защо се страхуваше? Защо футболната фланелка беше прогизнала от пот? И защо се тревожеше за Минка? Баща му положително щеше да го измъкне веднага. После си спомни, че го бе чул да казва на втората му майка: „При това положение ще трябва да ги водя на училище и да ги вземам всеки ден, докато това отшуми“. Джордж често ги бе чувал да си шушукат зад вратата на банята и въпреки че не долавяше по-голямата част от разговорите им, те винаги завършваха с думите: „Не казвай нищо на никого! Продължавай да се държиш както обикновено“. Кръвта бучеше в ушите му. Това можеше да означава само едно: баща му нямаше да направи нищо.

* * *

Високо в своята комунална квартира Андрей планираше вечерта. Льоша идваше да го вземе и после двамата щяха да опитат да пресрещнат Джордж и приятелите му.

— Забавлявай се — каза майка му. — Но бъди предпазлив. Дръж си езика.

— Не бъди глупава, мамо! До скоро.

Но когато слезе долу, зад волана не седеше Льоша, а съвсем непознат мъж.

— Скачай вътре, момче — каза шофьорът. Ще те закараме при приятелите ти по-бързо, отколкото мислиш.

— Но това не е пътят за улица „Грановски“ — обади се след пет минути Андрей, когато колата навлезе в площад „Дзержински“, където сградите приличаха на огромни гранитни надгробни плочи.

— Не отиваш на улица „Грановски“ — отвърна шофьорът.

Андрей затвори за миг очи и изпита ужасяващото чувство, че пропада в бездънна пропаст.

— Не си изненадан, нали, момче? — попита шофьорът.

Андрей поклати глава. Не беше сигурен, че ще може да проговори, ако опита. Усещаше ставите на ръцете и краката си като направени от пихтия, кръвта си — студена като лед.

— Моята… — Не можа да го изрече.

— Майка ти ли? Ще се справи. В края на краищата е свикнала с това, нали?

* * *

Ресторант „Арагви“ същата вечер. Управителят Лонгиноз съпроводи София Цейтлин и неколцина нейни приятели от студията на „Мосфилм“ до любимата й маса точно до оркестъра. Задържа китката й секунда по-дълго от необходимото: знаеше нещо важно.

— Вървете на масата — извика тя на приятелите си. — Поръчайте ми коктейл.

Когато спря до Лонгиноз, той й пошушна:

— Още пратени на почивка. Горе.

— Горе? Колко души? Кои? — попита тя, останала без дъх, почти допряла уста до ухото му с перлена обица.

— Един изтребител „Як“: Втори модел. Записан час за преглед при местните лекари в два часа.

Сърцето й щеше да изхвръкне.

— О, боже. — Веднага бе разбрала кода му.

На почивка — арестувани. Горе — затворът Лубянка. Якове бяха изтребителите, произвеждани в Сатиновград. Следователно „Як“ означаваше Сатинов, а втори модел — втория син, Джордж. Местни лекари — д-р Дорова. Два часът — второто й дете, Минка. София предполагаше, че Лонгиноз знае всичко това, защото прави тайни услуги на „отговорни работници“ от ЧК, които най-вероятно включват храна, момичета и информация. И бе в безопасност само ако информацията течеше еднопосочно.

Лонгиноз вдигна двете си ръце, сякаш за да й каже: „Съжалявам, но това е установена практика“. Когато я заведе до масата, й пошушна: „Един съвет, София. Стой настрана от това, скъпа!“.

Тази вечер София почти не докосна храната. Дали това нямаше да засегне и Серафима? Казваха, че тя е любимата актриса на Сталин и че той харесва сценариите на Константин. Не надценяваше ли своята популярност? Другарят Сатинов бе любимец на Сталин, ала това не бе помогнало на Джордж. Сталин бе понижил в чин собствения си син Василий и се беше отрекъл от другия, Яков, когато той бе пленен от германците. Поуката? Стрелбата щеше да бъде разследвана, без значение кой е замесен. И не можеше да не си спомни онези ужасни години в края на трийсетте, когато любимата й племенница Сашенка изчезна заедно със съпруга и децата си, сякаш бе изтрита от лицето на земята.

Замисли се за собствения си живот: за любовните си истории, за военните филми, за своята буйна кръв, наследена от непоправимия й баща, за слабостта си към онези авантюри, които правеха поносимо досадното ежедневие на тази заслужаваща си труда институция — брака. Ами ако арестуваха Серафима? Щеше ли да го понесе?