Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (36)

Втора глава

Януари 1945 година в Москва. От корнизите на сградите се спускаха дълги ледени висулки, но Серафима чувстваше, че пролетта наближава.

— Хайде довечера да идем в Болшой театър — предложи Минка, докато вървяха към златните порти, където ги чакаха колите. Още беше военно време и всички бащи бяха на фронта, затова от училището ги вземаха шофьорите, майките и бавачките. — Кажи, че ще дойдеш, Серафимочка!

— Но нали ходихме вчера — отвърна Серафима. — Нова постановка ли има?

— Не, дават „Ромео и Жулиета“, но аз го обожавам.

— Остави Прокофиев! Ти просто обичаш да се издокарваш, Минушка — каза Серафима и се засмя, което се случваше рядко. — Но аз не обичам. Никога не се харесвам.

— Изглеждаш толкова хубава в онази твоя зелена рокля. Всички момчета са на това мнение! Всички ти се възхищаваха, дори офицерите в ложите!

— Така ли? — Серафима бе убедена, че е твърде висока, твърде обикновена, че е направо невзрачна в сравнение с красивата си майка и своята благородна вярна приятелка. — Зная, че искаш да отидеш отново — каза тя. — Онези офицери гледаха теб, не мен. Такава флиртаджийка си!

— Признавам се за виновна. — Минка се изкикоти. — Приятен ми беше начинът, по който ни гледаха, но нищо повече.

— О, не казвам, че… — Серафима знаеше, че Минка никога не би прекрачила строгите граници на съветския морал. По фронтовете цареше пълна вакханалия, но за учениците бе немислимо да си позволяват нещо повече от целувка и малко поезия.

— Освен това е толкова забавно да се издокарваш — казваше Минка. — Обещай, че ще дойдеш довечера. Винаги ти е приятно, когато си там. Мисля, че и вниманието на офицерите ти харесва! А и вече имам билети.

И така, в седем часа същата вечер Серафима, Минка и тяхната приятелка Роза Шако пристигнаха с метрото в Болшой театър да гледат „Ромео и Жулиета“ за седми път. Небето бе бяло и въздухът започваше да се променя, предупреждавайки, че ще завали сняг. Москва бе изгубила блясъка си през дългите военни години, Кремъл още беше завит с кафяви мрежи и червените му звезди не светеха, по улица „Горки“ имаше бомбени кратери и разрушени къщи. В магазините продаваха с купони и хората по улиците изглеждаха отслабнали и опърпани. Но победата беше близо и всички го знаеха. Всички министерства, посолства и театри, които бяха евакуирани в Куйбишев на Волга, се бяха върнали. Нощите вече не се осветяваха от въздушните рейдове на нацистите и стрелбата на зенитната артилерия, а от салютите на победата, разпоредени от Сталин, които се изстрелваха от цели паркове гаубици.

И както беше предрекла Минка, в мига, в който влязоха в театъра, момичетата станаха обект на внимание — а още не бяха свалили шапките и кожените палта. Минка бе взела на заем палтото от норки на майка си, защото знаеше, че много отива на големите й кафяви очи. Роза беше с най-красивите си сребърни лисици, но Серафима, типично за нея, беше със своето евтино заешко палто, макар че майка й притежаваше най-страхотната колекция от кожи в Москва. Във фоайето на театъра парното, единственият съветски лукс, беше надуто. От наблъсканите един до друг хора сякаш лъхаше на чесън, на водка и зеле, но никога не бе имало по-щастлива тълпа московчани. Всички, дори обикновено киселите служители, които късаха контролите на билетите, дори възрастните мъже и жени, дори пияните войници и моряци, бяха весели. Победата щеше да дойде всеки момент, настъпваха добри времена. Момичетата се наредиха на опашката пред гардероба да оставят палтата си, после, кикотейки се, успяха да се измъкнат от блъскащата ги насам-натам тълпа и да застанат на място, където можеше да се диша и минаващите покрай тях офицери имаха възможност да се възхитят на тоалетите им. Минка Дорова изглеждаше най-изискана. Розовата й рокля по модел от списание „Базар“ бе ушита в модното ателие на Абрам Лернер и Клеопатра Фишман, където си шиеха съпругите на партийните и държавните ръководители и хората от елита. Гладките й рамене и ръце бяха полуголи.

— Прекрасна си! — възкликна Серафима, когато Минка съблече палтото от норки. — Нищо чудно, че искаше да гледаш балета още веднъж, за да се покажеш с това.

— Майка ти е страхотна! — каза със завист Роза. — Моята никога не би ме завела в ателието на Лернер.

— А майка ми непрекъснато настоява да ида — призна Серафима, — но аз не издържам да пазарувам с нея. Тя е деспот, обикаля като смахната и ме кара да се чувствам ужасно.

— И въпреки всичко изглеждаш зашеметяващо — каза Минка, опитвайки се да проумее защо роклята на Серафима, закопчана до шията и с маншети до китките, изглежда така красива.

— О, глупости. — Серафима я бутна с лакът, Минка я погъделичка, а Роза им се скара, че я излагат пред хората. Напомни им, че не са разхождащи се ученички, а вече осемнайсетгодишни момичета, вече почти жени, облечени в най-хубавите си рокли.

— Ще изпием ли по чаша шампанско, преди да влезем? — предложи Минка, вечният бонвиван в компанията.

В бюфета привлякоха вниманието на няколко американски пилоти. Закачливи, хубави, млади, те бяха толкова елегантни в своите униформи, кожата им бе като бебешка, зъбите бели — доста различни от обветрените лица и златните зъби на руските мъже. Серафима бе очарована от безгрижието им, макар да стоеше малко назад, защото се чувстваше неловко. Задоволяваше се да остави флиртуването на Минка и Роза, пък и мъжете като че ли изобщо не я забелязваха.

Единият от американците, капитан от авиацията, широкоплещест атлет с ниско подстригана коса, поиска от Минка телефонния й номер, но тя не пожела да му го даде и отказът й я направи още по-желана. Останалите американци започнаха да се шегуват с него.

— О, той не е свикнал да му отказват! Предизвикват те, Брадли!

„Винаги благоразумната Минка — помисли си Серафима, — колкото и да е забавно.“ През войната правилата бяха станали по-малко строги, но баща й я предупреждаваше, че след това партията отново ще ги затегне.

Поощряван от приятелите си, Брадли не само настоя да ги почерпи с още шампанско, но дори им предложи билети в ложа, като каза, че имали излишни.

— Защо не ви трябват? — попита Минка на безукорния английски, който бе усвоила в часовете на Тамара Сатинова.

— Вземете ги — каза Брадли. — Иначе ложата ще си стои празна. Ние не можем да останем за представлението.

— Дошли сте само заради питиетата? — учуди се Минка.

— И дамите! — извика един от приятелите на Брадли.

— Веднага след като представлението започне, излизаме да вечеряме — отвърна Брадли, показвайки своите американски зъби — бели, чисти и големи като айсберги. — Искате ли да дойдете с нас?

— Сигурна съм, че ще намерите момичета, които не са дошли заради балета — отвърна му Минка, станала изведнъж високомерна и насмешливо сериозна. — Но ние не сме от тях.

Пълен с униформени чужденци и руски момичета, Болшой театър се беше превърнал в средище на целия социален живот в Москва, затова Серафима не бе изненадана, че Брадли и неговите американски приятели изобщо не се интересуваха от Прокофиев. При все че тя и приятелките й бяха гледали този балет толкова пъти, че можеха сами да го изтанцуват.