Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (7)

5.
Малки тайни

Амбър хвърли ракетата за тенис на леглото си, събу обувките си и ги запрати в единия ъгъл на стаята. После, изтривайки лице с опакото на фланелката си, тя се отправи към банята. Днес учителят по спорт доста ги беше изпотил и откакто бе напуснала корта с пръстена настилка, само една мисъл се въртеше в главата й: да вземе един хубав душ! Напразно се опита да отвори вратата: някой беше вътре и беше заключил.

— Корали! — извика тя. — Не ми казвай, че още се къпеш!

— Скоро ще свърша — отговори един глас, приглушен от шума на плискаща се вода.

Амбър въздъхна. Сестра й беше вече в банята, когато тя замина да играе тенис.

Амбър и Корали бяха близначки. Първата, със своята черна, късо подстригана коса, спортен дух, упоритост и прямота, приличаше повече на момче. Другата, с дългите си коси, с кокетното си държане и сини като океана очи, изглеждаше като излязла от модно женско списание. Макар че невинаги трябва да се съди по външния вид…

— Мамо! — извика Амбър. — Корали не иска да ми отстъпи банята. Вътре е от три часа!

— Не е вярно! — възкликна Корали от другата страна на вратата. — И освен това ми трябват само още няколко минути! Колкото да си изсуша косата…

— Да си изсушиш косата ли? — възкликна Амбър отчаяно. — Но това ще отнеме час! Мамо… Направи нещо!

— Хайде, момичета, успокойте се — отговори госпожа Кракал от хола, където пиеше чай с две приятелки.

— Винаги става така — каза недоволно Амбър и се запъти към стаята си, след като удари с юмрук вратата на банята. — Госпожицата се къпе, а на другите не им остава нищо друго, освен да почакат тя да благоволи да излезе!

Минавайки пред стаята на сестра си, Амбър се поколеба, после спря. Корали може би бе забравила да заключи стаята си? Натисна дръжката: вратата се отвори.

Амбър се шмугна вътре. Сега или никога беше моментът да се опита да разбере какво пишеше Корали по цели часове в бележника си, който бе кръстила „Моят дневник“. Беше го прочела върху корицата един ден, когато Корали не бе успяла да го скрие толкова бързо. „Моят дневник“… каква гротеска!

Леглото с розова завивка беше разхвърляно. Бюрото, което служеше най-вече за тоалетка за гримиране, беше празно. За сметка на това едно от чекмеджетата беше полуотворено.

Амбър се приближи и забеляза прословутия бележник. Тя го взе, заразгръща го, прочете наслуки едно изречение, после друго, после още едно. Навсякъде се говореше за Ромарик. Това силно възбуди любопитството на Амбър. Сигурно щеше да научи много неща! Тя се готвеше да продължи четенето, когато чу щракването на ключалката на вратата на банята.

— Наистина нямам късмет — измърмори недоволно. — Обикновено й трябва страшно много време, за да си оправи косата!

Амбър напусна бързо стаята на сестра си и влетя в своята. Изтегна се на леглото си, взе едно списание и се престори, че чете. Няколко мига по-късно се почука на вратата й.

— Кой е?

— Корали.

— Влез.

Корали си показа главата на вратата.

— Свърших колкото се може по-бързо. Ето, свободно е. Не мислех, че ще се върнеш толкова рано от тенис.

— Няма нищо, благодаря.

Амбър чу сестра й да се запътва към стаята си и да влиза. Тя остана известно време замислена за малките тайни на Корали, които я караха да изгаря от болезнено любопитство. Защо понасяше толкова лошо, че сестра й има тайни? Корали бе започнала да води този дневник след завръщането им от Несигурния свят и оттогава се доверяваше много по-малко на своята сестра близначка. Амбър страдаше от това. Тя се обърна в леглото и разтри слепоочията си.

В продължение на три дни беше болна и главоболието й не беше преминало. Лекарят беше поставил диагноза тежка хрема, беше я натъпкал с хапчета и я бе оставил сама в крайно изтощение. Без да може да си го обясни, тя беше убедена, че това главоболие имаше връзка със смущаващите сънища, които сънуваше от известно време. Никога преди това не беше се разболявала. Впрочем никога преди какво? Преди нейния престой в Несигурния свят.

Изведнъж я обзе тъга. Трябваше с нещо да се ободри. Отвори чекмеджето на нощното си шкафче и оттам извади три листа, понамачкани от много четене и прелистване. Тя прочете началото на първия лист:

Скъпа Амбър,

Вчера видях Гиймо. Дойде ми на посещение в замъка Бромотул. Каза ми, че си била болна. Стори ми се странно, защото ми е трудно да си представя, че можеш да бъдеш болна. Все пак се надявам, че ще оздравееш бързо и няма да пропуснеш празника Самен! Очаквам с нетърпение този момент, когато ще се видим всички! Кажи ми, разказвал ли съм ти за моето обучение на кандидат-рицар?…

Девойката се усмихна. Много добре виждаше и себе си като кандидат-рицар, ако Братството не беше толкова консервативно и беше по-отворено за днешното време!

Тя си помисли за дневника на сестра си и съжали, че не бе успяла да научи повече за гугуканията й с Ромарик. Остави писмото на Ромарик, взе друг лист и набързо зачете писмото на Гонтран:

… Истински триумф! Накратко, приет съм в Музикалната академия в Тантревал! Не ми завиждай, скъпа. Един ден и ти ще откриеш твоя път (макар че не притежаваш певчески данни!). Иначе Гиймо ми съобщи, че си била на легло с адски висока температура. Без шегички, ей! Всички живеем в очакване на празниците Самен! И така, оздравявай бързо…

Какво си мислеха всички? Че не изгаряше и тя от нетърпение да се видят на празниците Самен в Даштиказар следващия месец? Във всеки случай получаването на тези писма я беше подкрепило, докато лежеше болна в стаята си. Тя взе последния лист — писмото на Гиймо, което беше също толкова измачкано.

… в Даштиказар за празника Самен.

Целувам те!

Гиймо

„Целувам те!“ Тя беше чела и препрочитала сто пъти това изречение. Знаеше добре, че това не означаваше кой знае какво: човек целува сестра си, майка си! Но все пак беше казано така.

Чу стъпки в коридора. Целуна набързо писмото на Гиймо, след това подреди трите писма в чекмеджето, скочи на крака и побърза да заеме банята, преди някой да е влязъл вътре.