Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (34)

32.
Рицарско бдение

Уриен, екипиран от глава до пети, крачеше напред-назад в голямата зала на замъка. Той спря пред камината, над която гордо бе изложен на показ гербът на династията Трой: летяща бяла птица над черно поле на фона на червено небе.

Колосът се чувстваше развълнуван. Колко пъти беше галил с поглед цветовете на герба, датиращ от векове, преди да се впусне в едно от тези невероятни приключения, в които човек печели единствено уважение към себе си? Уриен имаше чувството, че живее отново!

— Тук ли си вече, стари друже? — попита Валантен с весел тон, като остави на пода чантите с багажа, които беше приготвил за пътуването.

— Боже мой, приятелю — отговори Уриен, преди да се разсмее гръмко и радостно, — много се страхувах да не изпусна заминаването!

— Доспехите много ти отиват — констатира с възхищение Валантен.

— Мислиш ли? — каза Уриен. — Ха! Какво са доспехите в сравнение с това!

Колосът извади бойната си брадва от калъфа и размаха оръжието около себе си.

— Като хлапе си! — закачи го Валантен и се усмихна.

Той самият се чувстваше също много възбуден.

— Кадехар не идва ли? — попита Уриен, като прибра брадвата.

— Той си почива. Ще се присъедини към нас по-късно. Мисли, че е по-добре да пристигнем в Несигурния свят посред нощ.

Уриен изръмжа от нетърпение. Но бързо се успокои. Очакването, което предхождаше действието, имаше особен вкус и той умееше да цени тези мигове.

Хвърли в огъня наръч съчки, после приближи две табуретки до камината. Валантен и той седнаха. Няколко мига по-късно двамата мъже вече си припомняха оживено техните подвизи от отминалите времена.

* * *

— Готови ли сте? — попита Кадехар, като нахълта в стаята.

Уриен и Валантен трепнаха. Част от нощта беше изтекла и те отдавна бяха спрели да си говорят, загледани вглъбено в играта на пламъците. Всеки от тях бе потънал в своите съкровени спомени, и по-точно в тези, при които се бе изправял лице в лице със смъртта.

— Готови сме, Кадехар — отвърна Уриен. — Дявол да го вземе, да, готови сме!

— Вземете си нещата. Тръгваме.

Магьосникът заведе двамата рицари до средата на трапезарията. Те взеха багажа, който Валантен беше приготвил.

— Само едно нещо ме натъжава — изпъшка Уриен. — Това, че трябва да тръгна без кон!

— Съжалявам — обясни Кадехар, — конете не понасят пътуването от един свят в друг. Сега се съсредоточете и се старайте да имитирате точно всяко от моите движения. Галдрата на пустинята изисква голямо внимание…

— Да, ти вече ни го обясни — прекъсна го Уриен с раздразнен глас.

— Ако го повтарям още веднъж, то е, защото знам с кого си имам работа — отговори рязко Кадехар, като хвърли смразяващ поглед на колоса.

Уриен наведе глава и прехапа устни.

— Хайде, Уриен — смъмри го любезно Валантен, — не се прави на дете.

— Е, готови ли сте? — попита нетърпеливо Кадехар. — Хайде, не трябва да чакаме да съмне!

Уриен хвана послушно ръката на магьосника и протегна другата на своя приятел. Кадехар направи последователно позициите на осемте графеми, които съставляваха галдрата, тананикайки заклинанието.

Рицарите го имитираха, доколкото можеха.

Изведнъж чуха да се отваря врата, после да се затваря рязко. Бяха засмукани от мощен вихър и тласнати в една черна дупка. Тримата мъже бяха напуснали Ис.

* * *

В каменната си кула Сянката сновеше напред-назад. Силуетът, обвит в мрак, изглежда, бе обхванат от ужасно нетърпение. При движението му парцали мрак се откъсваха от него и се удряха в стените с пукот.

— Какво чакат всички… та не ми водят детето? Въпреки че предупредих всички, които ме уважават, както и тези, които се страхуват… че искам детето бързо… Много бързо… Да обявя ли за това награда?… Трябва ли всичко сам да върша?… Некадърници, некадърници… Заобиколен съм от некадърници.

Чу се шум от бързи стъпки по стълбището. Сянката се обърна и се вторачи във вратата. Ломго се втурна в стаята, съвсем задъхан.

— Едно съобщение, господарю. Идва от страната Ис.

— Е, добре, какво чакаш, верни ми писарю… Прочети ми съобщението… И се моли новините да бъдат добри.

Ломго се успокои, после, след като хвърли тревожен поглед към силуета, който, изглежда, тръпнеше зад своята мантия от сянка, зачете бавно:

Сир злокобни, имам чест

съобщение да пратя днес:

държа във своите ръце

желаното от вас момче.

Кажете, сир, кога, къде

да ви предам това дете.

Най-любезни почитания

от краля на Коригания.

— Кориганите… Кориганите са го намерили първи… Проклети да бъдат тези джуджета и тяхното нахалство… Те ще ми платят… един ден… Но най-важното, да, най-важното е, че момчето ще бъде мое… Мое…

Сянката избухна в налудничав смях. Писарят побърза да се измъкне.