Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (10)

8.
Бертрам

Гиймо се озова с неудоволствие в една от малките, предназначени за посетители стаи на горните етажи на манастира, която и този път поделяше със своя учител. Тя приличаше на стаята, в която бе живял по време на предходното си пребиваване в Гифду: обикновено и чисто помещение с две легла, маса, два стола и баня в съседство. Разликата бе, че новата стая не се намираше на третия етаж в южното крило, откъдето имаше изглед далече над дефилетата. След бягството му с въже миналото лято този път бяха се погрижили да го държат настрана от външните фасади.

Прозорецът на стаята, разположена на втория етаж, гледаше към вътрешния двор, ограден от галерия с аркади, където обичаха да се разхождат и да си приказват магьосниците, а отсреща бе масивната входна врата на манастира.

Както и първия път, Гиймо бързо се почувства самотен. Неговият учител, с когото поделяше стаята, бе търсен непрекъснато от всички. Всъщност тридесет от най-могъщите магьосници на Гилдията бяха избрани, за да проведат атаката срещу Сянката и Кадехар бе определен за техен предводител.

Манастирът Гифду — свещеното място за Гилдията — беше в пълен кипеж. Гиймо забеляза това веднага: множество магьосници сновяха по коридорите със забързан вид и дори Жералд — специалистът по компютрите, с когото се разбираше толкова добре, се бе задоволил само да му махне с ръка за поздрав. Що се отнася до Кадуан, стария магьосник, отговорен за гимнастическия салон, и той не му отделяше повече време от другите. Единственият човек, който, изглежда, ценеше неговото присъствие, беше Йожен — магьосникът, натоварен с пощата на манастира, който тези дни, за разлика от друг път беше засипан с тонове писма.

За да убие скуката и разочарованието, че е изключен от подготовката на експедицията, Гиймо посвещаваше един-два часа в сортиране на писма, преди да се отправи към библиотеките. Той поемаше по коридорите, където единствено Бъбривите камъни — гравирани камъни, указващи посоката, която трябваше да се следва — позволяваха да се различават едни от други. Манастирът беше огромен както на повърхността, така и под земята и коридорите му, които си приличаха напълно, образуваха истински лабиринт. Чираците, които идваха за първи път, постоянно се губеха, докато открият тайната на Бъбривите камъни…

* * *

Тази сутрин Гиймо остана дълго в библиотеката с материали за Несигурния свят. Тук бе прекарал много време миналото лято в подготовка на своето бягство, като нито една книга по металните рафтове на малката стая не бе убегнала от любопитството му!

Той прочете една глава за историята на Гифду в просторната, облицована с ламперия зала на историческата библиотека и така научи, че манастирът бе построен петстотин години преди столицата на страната Ис — Даштиказар, датираща отпреди хиляда години.

След това се запъти към библиотеката на природните науки, пълна с препарирани животни, където изгледа един документален филм за чайките. На излизане от залата едва не събори някакъв забързан магьосник.

— Ох! Съжалявам!

— Няма нищо. Но следващия път бъди по-внимателен!

Гиймо огледа с любопитство човека, който оправяше яката на ризата си. По мантията му нямаше нито едно петънце и изглеждаше чисто нова. Беше около шестнадесетгодишен младеж с доста дълга, сресана назад коса, среден на ръст, но с яко телосложение. Тъмните му очи гледаха присмехулно, а устните му сякаш бяха застинали във вечна иронична усмивка. Говореше с дързък тон. И като завършек — имаше козя брадичка и редки мустаци — нещо, малко обичайно за Ис.

— Вие сте нов? Никога не съм ви виждал — заяви Гиймо, след като го разгледа.

— Нито пък аз някога съм те виждал — отговори младият магьосник с глас, в който личеше сарказъм. — И нищо чудно — добави, — какъвто си дребничък.

— Опасно е да се съди само по външността — отвърна Гиймо, като не обърна внимание на високомерния вид на младежа. — Вижте нашия Велик маг: той безспорно е могъщ магьосник, нали? И все пак си е един вдетинен старец!

Младият магьосник остана известно време смаян, после прихна. Той потупа приятелски Гиймо по рамото:

— Дръзко хлапе и надарено с чувство за хумор. Ти да не би да си Гиймо, за когото всички говорят?

— Надявам се, че не сте повярвали на всичко, което се разправя.

— Досега — да. Но тъй като разказват, че си голям като мечка, а от очите ти излизат светкавици, отсега нататък ще бъда по-критичен!

— Внимавайте все пак — подхвърли Гиймо, — голям като мечка, сигурно не. Но що се отнася до светкавиците…

— Хайде де, остави, няма да ме впечатлиш. И престани да ми говориш на „вие“! Иначе се чувствам като стар глупак! Казвам се Бертрам — заяви младежът, като подаде ръка на Гиймо, който я стисна искрено.

— Приятно ми е, ако мога да си позволя да го кажа — отговори Гиймо, като имитираше гласа на Жералд, който го бе посрещнал с това изречение при първото му пристигане в манастира.

— Зарежи и това! За твое сведение, Жералд е… впрочем беше в продължение на пет години мой учител магьосник!

— В продължение на пет години? Мислех, че три години са достатъчни, за да облечеш мантията на Гилдията!

— Уважението изчезва — каза с ирония Бертрам. — Всъщност Жералд е садист, един учител много по-взискателен от другите. Няма нищо общо с Кадехар например, който е една истинска бавачка.

— Не вярвам на нито една твоя дума — заяви Гиймо със сериозност, която смути за момент наскоро провъзгласения магьосник. — Кажи ми по-скоро истината.

— Истината е, млади и горделиви чирако, че имам всички качества да стана велик магьосник; това е всичко. Само че Жералд смяташе, че бях, как да се изразя… прекалено буен. Едно младо бясно куче! Това казваше за мен в продължение на пет години.

— И какво го накара да промени мнението си?

— Страхът, че накрая ще го ухапя!

— Не се опитвай да се измъкваш всеки път с шеги — каза Гиймо, като го гледаше право в очите. — При мен това не минава.

Бертрам погледна момчето, което стоеше пред него, и за миг му се стори, че той беше чиракът, а Гиймо — магьосникът. Разтърси рамене, за да прогони това неприятно впечатление.

— И защо трябва да давам подробни обяснения пред някакво хлапе?

— Не зная — каза Гиймо, като свъси вежди. — Може би защото аз и Жералд сме единствените, които не отстъпваме пред високомерното ти и пренебрежително държане!

— И таз добра! — възкликна Бертрам. — Какво неприятно хлапе!

За първи път от много време насам Бертрам си беше намерил майстора. Най-лошото бе, че не се чувстваше засегнат.

— Добре — отстъпи той. — Съгласен съм, но услуга за услуга: след като трябва да се доверяваме един на друг, по-добре да сключим договор за приятелство. Дай ми ръката си.

Гиймо я протегна, без да се колебае. Бертрам извади от торбичката си парче тисов въглен и нарисува върху дланта му знака на приятелството. После нарисува същия знак на собствената си длан. След това си стиснаха здраво ръцете, като смесиха следите от въглен.

Гиймо настоя:

— Сега, след като официално сме приятели, кажи защо Жералд е променил мнението си и ти е позволил да положиш клетва на магьосник?

— Защото му обещах да бъда разумен — отговори Бертрам, като намигна.

Гиймо се почувства излъган, но не можа да отговори. Всъщност те бяха прекъснати от Йожен, който беше отрупан с още по-голямо количество писма и имаше нужда от него. Гиймо остави Бертрам, като му определи среща в столовата в часа за вечеря. Като тръгна след Йожен по посока на гълъбарника, където се намираше манастирската поща, си каза, че благодарение на този млад магьосник пребиваването му в Гифду обещаваше да бъде по-малко отегчително, отколкото очакваше.