Маги Стийвотър
Завинаги (77)

Седемдесет и шеста глава

Грейс

Използвах телефона на Кьониг, за да се обадя на Изабел.

Сам, Кьониг и аз бяхме прекарали последния час, обикаляйки просеката и заети със зловещата задача да преброим вълчите тела и да проверим дали Сам ще разпознае очите на някой от загиналите. Седем вълка бяха мъртви, включително и Бек, все още не бяхме открили телата на Шелби и Коул.

Сам стоеше на няколко крачки встрани, загледан в гората и сплел пръсти на тила си. Както винаги, в тази така характерна за Сам поза виждах спомена за Бек. Не помнех дали някога бях споделяла това със Сам. Не знаех дали, ако му го кажех сега, това щеше да помогне или да го нарани още по-дълбоко.

— Изабел — казах.

Тя просто въздъхна в отговор.

— Знам. Какво е положението при теб?

Гласът й прозвуча странно. Помислих си, че може би плаче.

— О, обичайните простотии. Сложили са ме под домашен арест до края на живота ми, или с други думи, до следващата седмица, защото след това ще ме убият. Сега съм в стаята си, защото се уморих от крясъците.

Това обясняваше начина, по който звучеше.

— Съжалявам — промълвих.

— Няма за какво. И без това се появих малко късничко, нали?

— Не се самобичувай, Изабел. Знам, че ще направиш точно това, но ти не дължиш нищо на вълците и въпреки това дойде.

Замълча дълго време и аз се зачудих дали изобщо ми вярваше. Най-накрая ми каза:

— Освен това ме изпращат в Калифорния, за да живея с баба, докато те продадат къщата.

— Какво?

Явно бях възкликнала твърде силно, защото Сам погледна към мен и се намръщи.

Гласът на Изабел беше съвършено безизразен:

— Аха. Взимам си изпитите, след което се качвам на самолета с целия си багаж. Изабел Кълпепър. Това е нейният достоен край. Прибира се в Калифорния, подвила опашка. Мислиш ли, че съм твърде слаба, задето търпя всичко това, вместо да си вдигна чуковете и да се разкарам от вкъщи?

Сега беше мой ред да въздъхна:

— Ако можеш да запазиш връзката с родителите си, мисля, че трябва да го направиш. Те те обичат, нищо че баща ти е задник. Това не означава, че искам да отидеш.

Изабел в Калифорния?

— Не мога да повярвам. Сигурна ли си, че няма да променят решението си?

Тя изсумтя. Груб звук, който отвори нова рана.

— Кажи й „благодаря“ — обади се Сам.

— Сам казва да ти благодаря.

Изабел се разсмя. Ха. Ха. Ха.

— Задето напускам щата?

— Задето ни спаси живота.

Известно време не си казахме нищо. Откъм езерото се чу писък на гмурец. Ако логиката не ми подсказваше, че съм била тук тази сутрин, нямаше да си спомням нищичко от просеката. Докато бях вълк, всичко, свързано с това място, изглеждаше различно.

— Не спасих живота на всички — каза тихо тя.

Не знаех какво да отвърна, защото това беше истината. Вината не беше нейна, но въпреки това не можех да й кажа, че не е така. Вместо това попитах:

— Намираме се в просеката. Къде беше Коул… ъъ… къде беше той, когато…

Тя ме прекъсна:

— Край пътя имаше насип. Ще видите следите от гумите ми. Той беше няколко метра по-назад. Трябва да затварям. Трябва да…

Връзката прекъсна.

Въздъхнах и затворих телефона, предавайки на Сам и Кьониг получената информация. Тримата последвахме указанията на Изабел и открихме тялото на Шелби. То беше изненадващо запазено, като се изключи муцуната, която беше толкова кошмарна гледка, че не можех да се насиля да спра поглед върху нея. Имаше много кръв.

Щеше ми се да изпитам някакво състрадание към нея, но единственото, за което можех да мисля, беше: Тя е причината Коул да е мъртъв.

— Най-накрая си отиде — промълви Сам. — Умря като вълчица. Мисля, че това я е направило щастлива.

Навсякъде край тялото на Шелби тревата беше обагрена с кръв. Не знаех колко далеч оттук бе умрял Коул. Дали това беше неговата кръв? Сам преглъщаше, загледан в мъртвата бяла вълчица, и аз знаех, че той вижда нещо отвъд чудовището в краката ми. Аз не можех.

Кьониг промърмори, че трябва да се обади по телефона, и се отдалечи, оставяйки ни насаме.

Докоснах ръката на Сам. Стоеше насред толкова много кръв, че изглеждаше така, все едно самият той беше ранен.

— Добре ли си? — попитах.

Той потърка длани една в друга; сега, когато слънцето се спускаше към хоризонта, беше започнало да захладнява.

— Не мразех усещането, Грейс.

Не беше нужно да ми обяснява какво има предвид. Все още можех да си спомня чувството на радост, когато го бях видяла да се приближава към мен като вълк, въпреки че тогава нямаше начин да си спомня името му. Помнех как си разменяхме образи, докато водехме глутницата. Как всички му се доверяваха, също като мен.

— Защото си по-добър в това — казах му тихо.

Той поклати глава:

— Защото знаех, че не е завинаги.

Докоснах косата му и той се приведе, за да ме дари с целувка, тиха като споделена тайна. Облегнах глава на гърдите му и двамата останахме да стоим така, топлени от пламъка на любовта, по-силен от всеки студ.

След няколко дълги минути Сам се отдръпна от мен и погледна към дърветата. За миг си помислих, че се е заслушал, но разбира се, в Пограничната гора вече нямаше вълци, които да вият.

— Това е една от последните поеми, които Улрик ме накара да запомня:

endlich entschloss sich niemand

und niemand klopfte

und niemand sprang auf

und niemand offnete

und da stand niemand

und niemand trat ein

und niemand sprach: willkomm

und niemand antwortete: endlich

— Какво означава? — попитах.

Първоначално не мислех, че Сам ще ми отговори. Беше присвил очи срещу залязващото слънце, отправил поглед към гората, в която бяхме избягали преди цяла вечност, а после и към гората, където бяхме живели цяла вечност преди това. Сега той беше толкова различен от момчето, което бях открила кървящо пред прага си. Онзи Сам беше срамежлив, наивен, мил, изгубен сред песните и думите си и винаги щях да обичам тази негова версия. Аз обаче нямах нищо против тази промяна. Онзи Сам не би могъл да оцелее в ден като днешния. И като стана дума за това, същото важеше и за онази Грейс, която бях тогава. Сам заговори, загледан в Пограничната гора:

и в крайна сметка никой не се реши

и никой не почука

и никой не стана от мястото си

и никой не отвори

и никой не стоеше на прага

и никой не влезе и никой не каза: добре дошъл

и никой не отвърна: най-сетне

Нашите вечерни сенки бяха с дължината на най-високите дървета наоколо, разпрострели се пред нас без нищо, което да застане на пътя им. Просеката изглеждаше като пейзаж от друга планета с неравностите си, пълни с дъждовна вода, и внезапно беше грейнала в оранжево и розово, в същите цветове като залязващото слънце. Не знаех къде другаде бихме могли да търсим тялото на Коул. Нямаше и следа от него на много метри около нас, като се изключи кръвта, блестяща по тревичките и събрала се в малки локвички сред вдлъбнатините в почвата.

— Може би се е довлякъл до гората — каза Сам с равен тон. — Инстинктите му са го накарали да се скрие, въпреки че е умирал.

Сърцето ми ускори ход:

— Мислиш ли, че…

— Има твърде много кръв — прекъсна ме Сам, без да поглежда към мен. — Огледай се. Спомни си как не успях да се излекувам дори от един-единствен изстрел във врата. Не е имало начин да се излекува. Просто се надявам… Просто се надявам да не го е било страх, когато е умирал.

Не произнесох на глас това, което си мислех: всички ние бихме се страхували.

Все пак двамата заедно отидохме до началото на гората, просто за всеки случай. Въпреки че се спускаше мрак, продължавахме да търсим, защото знаехме, че така или иначе обонянието ще ни помогне повече от зрението.

От него обаче нямаше и следа. В крайна сметка Коул Сейнт Клеър бе направил това, в което беше най-добър.

Беше изчезнал.