Маги Стийвотър
Завинаги (26)

Двайсет и пета глава

Грейс

Нямах спомен кога се бях събудила. Помнех само, че бях. Надигнах се, примигвайки срещу ярката светлина. Засенчих очите си с ръка и докоснах кожата си. Болеше — не като след трансформация, а все едно бях измъкната изпод развалините на рухнала сграда. Подът под мен беше студен и твърд. Наоколо не се виждаше прозорец, а редицата от ослепителни електрически крушки потапяше помещението в светлината на един никога неугасващ ден.

Нужни ми бяха няколко секунди, в които да се стегна достатъчно, за да се огледам, а после още няколко, за да осмисля видяното. Баня. До мивката беше окачена сложена в рамка пощенска картичка с планински пейзаж върху нея. Остъклена душкабина, никаква вана. Затворена врата. Прозрението внезапно ме озари — това беше банята на горния стаж в къщата на Бек. Еха. Смисълът на това прозрение се стовари върху ми: бях успяла да се върна в Мърси Фолс. Бях успяла да се върна при Сам.

Твърде зашеметена, за да оценя подобаващо случващото се, аз се изправих на крака. Плочките на пода бяха покрити с мръсотия и кал. Цветът й — болнаво жълтеникав — ме накара да се закашлям, давейки се във вода, каквато очевидно липсваше наоколо.

Някакво движение привлече погледа ми и замръзнах, притиснала ръка към устните си. Това обаче бях самата аз: отражение в огледалото, една гола версия на Грейс, с изпъкнали ребра, разширени очи и скрита под пръстите й уста. Отпуснах ръка и докоснах най-долното си ребро. Сякаш като по команда, стомахът ми изкурка.

— Изглеждаш като някоя дивачка — прошепнах на отражението си просто за да видя как устните ми се движат. Все още звучах като самата себе си. Това беше хубаво.

В края на мивката имаше купчинка с дрехи, сгънати с изключителното старание на някой, който или имаше дългогодишна практика в сгъването на дрехи, или никога не го беше правил. Разпознах дрехите от раницата си, тези, които бях донесла в къщата на Бек преди толкова много месеци. Измъкнах любимата си бяла блуза с дълъг ръкав, а после и синя тениска, която облякох върху нея; двете си паснаха като стари приятелки. После дънки и чорапи. Нямаше сутиен или обувки — те бяха останали в болницата или където там оставаха вещите на кървящите момичета след изненадващото им бягство.

Като теглих чертата, стигнах до следния извод: аз бях момиче, което се превръщаше във вълк и се беше разминало на косъм от смъртта, но това, което щеше да ме тормози през целия ден, беше, че се разкарвам наоколо без сутиен.

Под дрехите имаше бележка. Усетих как из стомаха ми се разлива топлина, когато видях познатия почерк на Сам — сбит и труден за разчитане.

Грейс, това най-вероятно е най-лошото нещо, което съм правил в живота си — да затворя гаджето си в банята. Просто не знаехме какво друго да те правим, докато не се трансформираш. Оставил съм ти дрехи. Вратата не е заключена, така че можеш да я отвориш веднага щом се сдобиеш с пръсти. Нямам търпение да те видя.

С.

Радост. Това беше емоцията, стоплила стомаха ми. Задържах бележката в ръка, напрягайки се да си спомня събитията, за които пишеше в нея. Как са ме затворили тук, как са ме прибрали от гората. Беше като безплодните опити да си спомниш името на актьор, който ти се е сторил бегло познат. Мислите ми танцуваха влудяващия си танц току отвъд досега ми, изплъзваха се в мига, в който се опитвах да уловя някоя от тях. Нищо, още от нищото… и в следващия миг вече се давех в спомена за мрак и кал. Шелби. Спомних си Шелби. Преглътнах с усилие и отново погледнах към отражението си в огледалото. На лицето ми беше изписан страх, бях притиснала ръка към гърлото си.

Никак не харесах ужасеното си изражение; изглеждах като някакво друго момиче, което не познавах. Положих усилия, за да се успокоя, и когато застанах лице в лице с добрата стара Грейс, опитах бравата. Беше отключено, точно както Сам ми беше написал, така че пристъпих в коридора.

С изненада установих, че беше нощ. Можех да чуя тихото жужене на уредите от долния етаж, шепота на въздуха във вентилационната система, всички онези звуци, които една обитавана къща издава, когато никой не я чува. Спомних си, че стаята на Сам ми се пада вляво, но вратата й беше отворена и вътре бе тъмно. Вдясно от мен, в края на коридора, имаше друга отворена врата, от която се процеждаше светлина. Спрях се на този вариант и тръгнах покрай усмихнатите снимки на Бек и останалите, както и покрай колекция от заковани към стената чорапи, оформящи някаква странна художествена композиция.

Надникнах в осветеното помещение и установих, че това е стаята на Бек. Миг по-късно осъзнах, че нямам реална причина да смятам, че това е точно стаята на Бек. Беше издържана в ярки зелени и сини цветове, съчетани с тъмно дърво и скромна мебелировка. Нощната лампа край леглото осветяваше купчина биографични книги и чифт очила за четене. В стаята нямаше нищо, от което да си направиш изводи за личността на собственика й. Тя просто излъчваше спокойствие и непретенциозност по същия начин, по който Бек бе оставил у мен впечатлението, че е спокоен и непретенциозен.

Само дето човекът, който се беше опънал напречно на леглото и чиито все още обути в обувки крака висяха от единия му край, не беше Бек, а Коул. До главата му лежеше разтворено тефтерче с кожена подвързия. От другата му страна имаше цяла купчина с листи и фотографии.

Коул изглеждаше заспал насред цялата тази бъркотия. Направих крачка назад, но кракът ми стъпи върху някаква скърцаща дъска от пода и той изсумтя в синия юрган.

— Буден ли си? — попитах.

— Мда.

Извърна глава, когато пристъпих към края на леглото. Чувствах се като в хотелска стая — мястото беше чисто, сумрачно, издържано в странно подбрани цветове и оставяше впечатлението за липса на човешко присъствие. Подът беше студен; щеше ми се да си бях обула чорапите.

Коул вдигна поглед към мен. Както обикновено, бях изумена от това колко красиво изглежда лицето му. Наложи се да положа съзнателни усилия, за да игнорирам този факт и да разговарям с него като с нормално човешко същество. Той не можеше да направи нищо относно външния си вид. Канех се да попитам къде е Сам, но после ми хрумна, че би било доста грубо да се отнеса с Коул като с пътепоказател.

— Това стаята на Бек ли е? — попитах.

Той протегна ръце към мен и вдигна палци.

— Тогава защо спиш тук?

— Не спях — отвърна Коул и се завъртя по гръб. — Сам никога не спи. Опитвах се да науча тайните му.

Подпрях задните си части върху края на леглото — не съвсем седнала, но не и напълно изправена. Мисълта, че Сам не спи, мъничко ме натъжи.

— Тайните му в тези бумаги ли са?

Коул се разсмя. Кратък звънлив смях, който прозвуча като интродукция за песен от някой албум. Помислих си, че това е един много самотен смях.

— Не, там са тайните на Бек.

Той се протегна и пръстите му докоснаха коженото тефтерче.

— Това е дневникът на Бек.

Положи другата си ръка върху купчината с хартия. Чак сега забелязах, че е легнал върху още листове.

— Ипотека, завещания, юридически документи, епикризи от зъболекарски прегледи и рецепти за лекарства, с които се е опитвал да излекува глутницата.

Бях малко изненадана, че Бек беше правил подобни опити, но всъщност май не трябваше да бъда. Това не бяха неща, из които Сам би тръгнал да се рови — фактите не бяха най-интересното нещо за него, пък и най-вероятно той вече знаеше всичката тази информация и я намираше за безполезна.

— Мислиш ли, че Бек би останал доволен, ако знаеше, че му ровиш из нещата?

Опитах да смекча въпроса си с усмивка.

— Той не е тук — отвърна Коул. После обаче явно обмисли отговора си, защото добави със сериозен тон: — Бек каза, че би искал да поема нещата след него. И после си отиде. Това е единственият начин, по който бих могъл да науча нещо. Чувствам се така, сякаш съм тръгнал да преоткривам колелото.

— Мислех, че Бек е искал Сам да го наследи? — казах, след което сама си отговорих на въпроса: — Ох… той е мислел, че Сам никога повече няма да се трансформира в човек. Затова е вербувал теб.

Е, всъщност това беше причината да вербува някого. Не бях съвсем сигурна защо е избрал именно Коул. В някакъв момент той трябва да е видял този тип пред мен и да си е помислил, че от него ще стане добър водач на глутницата. В някакъв момент той трябва да е видял нещо от себе си в Коул. Мислех, че може би и аз мога да го видя. Сам имаше жестовете и поведението на Бек, но Коул притежаваше… Какво? Силата на Бек като личност? Неговата увереност? Коул имаше някаква искрица от огъня на Бек; Сам беше мил и внимателен, докато Коул беше целеустремен.

Той отново ме дари с циничния си смях, а аз отново долових преднамереното му перчене. От взаимоотношенията си с Изабел обаче бях научила, че когато махнеш булото на цинизма, можеш да видиш истината под него: умората и самотата. Все още не можех да разчета напълно много от емоциите на Сам, но не беше трудно да откриеш нещо, ако знаеш какво точно търсиш.

— Вербувал. Това звучи доста помпозно — отбеляза Коул, докато се надигаше. Придърпа крака под себе си и седна по турски. — Кара ме да си мисля за мъже в униформи, справедливи каузи и борба, за да опазим американския начин на живот. Бек просто не искаше да умра. Затова избра мен. Той мислеше, че ще се самоубия, и беше решил, че това е начинът да ме спаси.

Нямаше да го оставя да се измъкне толкова лесно:

— Хората се самоубиват ежедневно. Статистиката говори за трийсет хиляди американци на година или нещо от сорта. Сериозно ли смяташ, че това е причината да избере теб? Защото аз не мисля така. В това няма никаква логика. От всички хора на света той очевидно е избрал теб по много специфична причина, особено предвид факта, че си известна личност и респективно си рисков фактор. Мисли логично. Логично.

Коул се усмихна; широка усмивка, привлекателна със своята искреност.

— Харесвам те — каза той. — Можеш да останеш.

— Къде е Сам?

— Долу.

— Благодаря ти. Хей… Оливия появи ли се вече?

Изражението му не се промени, от което ми стана ясно, че не знае за кого говоря. Това малко ме разстрои.

— Кой? — попита.

— Един от другите вълци. Моя приятелка, която беше ухапана миналата година. На моята възраст.

Беше болезнено да си я представя сред гората, как преживява същите неща, през които бях преминала и самата аз.

Някаква странна сянка премина през лицето на Коул, твърде бързо, за да мога да я разтълкувам. Просто не бях добра в разчитането на изражения. Той извърна очи от мен, взе няколко листа, подравни ги, след което ги остави до крака си по такъв начин, че те на секундата се разпиляха отново.

— Не съм я виждал.

— Хубаво — казах. — Най-добре ще е да намеря Сам.

Насочих се към вратата, усещайки как някаква странна тревожност е стегнала гърдите ми. Сам беше тук, аз бях тук, човешката ми форма изглеждаше стабилна. Аз щях отново да бъда с него. Внезапно бях обзета от някакъв нелогичен страх как ще го видя и ще разбера, че нещата между нас някак са се променили. Как по погледа му ще разбера, че вече не изпитва към мен това, което аз изпитвам към него, че чувствата му са угаснали. Какво щеше да стане, ако се наложеше да започнем отначало, от нулата? Същевременно ясно осъзнавах, че страховете ми са безпочвени, но те просто нямаше как да изчезнат, докато не видя отново Сам.

— Грейс — обади се Коул зад гърба ми.

Спрях на прага и се обърнах.

Той сви рамене:

— Всъщност няма значение.

Когато излязох в коридора, видях, че Коул отново се е излегнал на леглото сред разпилените край, под и върху него листове, заобиколен от нещата, които Бек беше оставил след себе си. Би трябвало да изглежда изгубен сред всичките тези спомени и думи, но вместо това останах с впечатление, че цялата тази болка, която бе дошла преди него, го задържаше на повърхността, предпазваше го да не се удави сред собствените си чувства и мисли.