Маги Стийвотър
Завинаги (4)

Трета глава

Грейс

Куркането на стомаха ми отмерваше времето, така че мина цяла вечност, докато най-накрая се добрах до някакъв магазин. Първият, на който се натъкнах, се оказа „При Бен: Риболовни принадлежности“, груба сивкава сграда сред дърветата, която изглеждаше така, все едно е израснала от калната земя край нея. Трябваше да мина през някакъв застлан с чакъл паркинг, осеян с големи локви от топящите се снегове и дъждовете, за да се добера до вратата. Табелка над бравата ме информира, че ако искам да оставя ключовете от караваната си, кутията за целта се намира от другата страна на сградата. От втора табелка научих, че имат бебета кучета зайчари за продан. Две мъжки и едно женско.

Сложих ръка върху бравата. Преди да я завъртя, преговорих наум историята си. Винаги имаше възможност някой да ме разпознае — потръпнах при мисълта, че всъщност нямам представа колко време е минало, откакто за първи път се бях трансформирала във вълк, нито пък дали покрай изчезването ми се е вдигнал шум. Знаех обаче, че в Мърси Фолс дори някоя запушена тоалетна си е централна новина за първа страница.

Пристъпих в магазина и затворих вратата след себе си. Вътре бе страшна жега и смърдеше на нещо, напомнящо за прокиснала пот. Проправих си път между рафтовете с риболовни пособия, отрова за плъхове и опаковъчен найлон с мехурчета, докато най-сетне стигнах до щанда в дъното. Някакъв дребен възрастен мъж се беше облегнал на него и още оттук ми стана ясно, че разгърдената му риза е източникът на миризмата на пот.

Мъжът се изправи и ме погледна през очилата си с квадратни рамки:

— За камионите ли си дошла?

На стената зад него бяха окачени рула с опаковъчна хартия. Опитах да дишам през устата си.

— Здравейте — казах. — Не, не съм дошла за камионите.

Поех си дъх, докарах отчаяно изражение и продължих с лъжата:

— Работата е там, че с приятелката ми имахме страхотен скандал и тя ме накара да сляза от колата. Така че в момента съм в безизходица. Дали бих могла да използвам телефона?

Той се намръщи, което ми даде време да се зачудя дали не съм покрита с кал и колко разрошена е косата ми. Пригладих я. Най-накрая онзи промърмори:

— Какво, сега ли?

Повторих историята си, внимавайки да не променя нещо, и продължих да изглеждам отчаяна. Всъщност наистина се чувствах сравнително отчаяна, така че не ми беше трудно. Той продължи да ме гледа със съмнение, затова добавих:

— Телефонът? За да се обадя на някого, който да ме прибере?

— Ами… — започна той. — Междуградски ли ще е разговорът?

Лъч надежда. Всъщност нямах представа дали разговорът ще е междуградски, така че отвърнах:

— Трябва да се обадя в Мърси Фолс.

— Аха — промърмори мъжът, което не беше точно отговор на въпроса ми. — Ами…

Изчаках цяла една агонизираща минута. Някъде отзад чух някого, който се смееше гръмко.

— В момента жена ми говори по телефона — каза старчето най-сетне. — Когато приключи обаче, предполагам, че ще можеш да го използваш.

— Благодаря ви. Къде се намирам, между другото? За да кажа на гаджето ми откъде да ме вземе, нали разбирате?

— Ами… — каза той отново. Явно му беше паразитна дума, която просто използваше, докато мисли. — Кажи му, че си на две мили от Бърнтсайд.

Бърнтсайд. Това беше почти на половин час път с кола от Мърси Фолс по двулентов път, осеян със завои. Шокирано осъзнах, че съм изминала цялото това разстояние, без дори да разбера, подобно на сомнамбул.

— Благодаря ви — промълвих.

— Мисля, че имаш кучешко лайно на обувката — добави той меко. — Мога да го подуша.

Престорих се, че си гледам тока.

— Уф, май наистина имам. Чудех се какво ми мирише.

— Тя няма да приключи скоро, да си знаеш — предупреди ме той. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че говори за жена си и телефона.

Схванах намека:

— Добре, ще се помотая наоколо.

Мъжът изглеждаше облекчен, сякаш се беше чувствал задължен да ме забавлява, докато стоя пред тезгяха. Веднага щом се отдалечих, за да огледам някакви примамки, го чух как започна да размества каквото там разместваше зад тезгяха. Жена му продължаваше да говори и да се хили гръмко със смях, който наподобяваше лай на хиена, а магазинът все още смърдеше на пот.

Огледах въдиците, някаква еленска глава с розова бейзболна шапка и изкуствените сови, които човек трябваше да окачи някъде, за да прогонват птиците от градината му. В единия ъгъл имаше кутии с живи червеи. Докато ги наблюдавах, а стомахът ми се присви или от отвращение, или от далечното обещание за предстояща трансформация, вратата се отвори и в магазина влезе някакъв мъж с шапка на „Джон Диър“^[1].

Двамата с потното старче размениха поздрави. Прокарах пръст по ръба на яркооранжев кучешки нашийник, заета основно с мисълта дали днес щях да се трансформирам отново.

Внезапно вниманието ми беше привлечено от това, за което си говореха мъжете. Този с шапката на „Джон Диър“ тъкмо казваше:

— Мисълта ми е, че нещо трябва да бъде направено по въпроса. Един от тях днес е отмъкнал чувала с боклук от прага ми. Жена ми си помислила, че е куче, но аз видях отпечатък от лапата му — прекалено голям е.

Вълци. Те говореха за вълците.

За мен.

Присвих се и коленичих, правейки се, че оглеждам торбите с кучешка храна на най-долния метален рафт.

— Доколкото чувам, Кълпепър се опитва да направи нещо по въпроса — каза старчето.

Типът от „Джон Диър“ изсумтя по някакъв странен начин, едновременно през носа и устата си:

— Прави той. Също като миналата година. Нищо няма да излезе от тия глупости. Всичко, което е направил до момента, е да им чеше коремчетата. Сериозно ли това е цената на риболовните билети тази година?

— Да — отвърна старчето. — Сега вече говори за нещо по-голямо. Опитва се да им види сметката, както направиха в Айдахо. С хеликоптери и… професионални убийци. Не, не беше това думата. Със снайперисти. Това беше. Опитва се да го направи легално.

Стомахът ми се преобърна. В крайна сметка всичко стигаше до Том Кълпепър. Той стреля в Сам. После уби Виктор. Кога щеше да се насити и да престане?

— Желая му успех с природолюбителчетата — каза Джон Диър. — Тези вълци са под защитата на закона или нещо от сорта. Братовчед ми си навлече на главата страшни неприятности, когато блъсна един преди няколко години. На всичкото отгоре си потроши и колата. Кълпепър ще види бая зор.

Старчето се забави с отговора си; в момента шумолеше с нещо зад тезгяха.

— Искаш ли? Не? Ами… нали самият той е някаква важна клечка, адвокат в големия град. Пък и неговото момче беше убито от вълците. Ако някои успее да се справи, това ще е той. Изтрепали са цяла глутница в Айдахо. Или май беше в Уайоминг. Абе някъде там.

Цяла глутница.

— Ама не са ги изтрепали, ’щото са ти ровили в боклука — отбеляза „Джон Диър“.

— Заради овце. А предполагам, че е доста по-кофти, когато вълците убиват момчета вместо овце. Така че може и да се пребори. Кой знае?

Той замълча.

— Хей, госпожице? Госпожице? Телефонът е свободен.

Стомахът ми отново се сви. Надигнах се, кръстосала ръце пред гърдите си надявайки се и молейки се „Джон Диър“ да не разпознае роклята, но той просто ми хвърли бегъл поглед, преди да се извърне. Така или иначе, не изглеждаше от типа мъже, които забелязваха подробности от облеклото на една жена. Промуших се покрай него и старчето ми подаде телефона.

— Ще ми отнеме само минутка — обещах. Старчето обаче не показа с нищо, че ме е чуло, така че се оттеглих в ъгъла на магазина. Мъжете продължиха да разговарят, но вече не за вълците.

С телефона в ръка осъзнах, че има три номера, на които мога да се обадя. Сам. Изабел. Родителите ми.

Не можех да се обадя на родителите си.

Нямаше да го направя.

Набрах номера на Сам. За миг, преди да натисна бутона със зелената слушалка, си поех дълбоко дъх, затворих очи и се замислих за това колко отчаяно копнеех той да вдигне телефона, далеч по-отчаяно, отколкото бих признала пред себе си. Очите ми се напълниха със сълзи и замигах яростно.

Телефонът иззвъня. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Четири. Шест. Седем.

Трябваше да се примиря с идеята, че той може и да не вдигне.

— Ало?

Когато чух гласа му, коленете ми омекнаха. Внезапно ми се наложи да приклекна и да се хвана с ръка за металния рафт до мен, за да не падна. Откраднатата ми рокля изшумоля, когато докосна пода.

— Сам — прошепнах.

Последва тишина. Тя продължи толкова дълго, че се уплаших да не е затворил.

— Там ли си? — попитах.

В слушалката се чу нещо като смях, странен, треперлив звук:

— Аз… не мога да повярвам, че това наистина си ти. Ти си… не мога да повярвам, че това наистина си ти.

Най-сетне си позволих да мисля за това: как слиза от колата си, как обгръща врата ми с ръце, как отново съм в безопасност, отново съм себе си, как се преструвам, че малко по-късно няма да го изоставя. Исках го толкова силно, че стомахът ме заболя.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш? — попитах.

— Къде си?

— В „При Бен: Риболовни принадлежности“. В Бърнтсайд.

— Господи — възкликна той. След миг продължи: — Тръгвам веднага. Ще бъда при теб след двайсет минути. Идвам.

— Ще те чакам на паркинга.

Избърсах една сълза, която някак беше съумяла да се търкулне по бузата ми, без да я забележа.

— Грейс… — той млъкна.

— Знам — казах. — И аз теб.

Сам

Без Грейс живеех в хиляди мигове, различни от настоящия. Всяка секунда беше изпълнена с нечия чужда музика или с книги, които никога нямаше да прочета. Работа. Печене на хляб. Каквото и да е, стига да запълва мислите ми. Преструвах се, че всичко е наред, че това е последният ден без нея, а утре тя ще прекрачи прага ми и всичко ще бъде постарому, сякаш нищо не се е случило.

Без Грейс аз бях перпетуум-мобиле, вечен двигател, захранван от неспособността ми да спя и от страха да не изпусна мислите си от контрол. Всяка нощ беше фотокопие на деня преди нея, а всеки ден беше фотокопие на отминалата нощ. Всичко ми се виждаше някак сбъркано: усещах къщата пълна до пръсване, въпреки че тук беше единствено Коул Сейнт Клеър и никой друг; спомените ми бяха пропити с видения за Грейс, покрита със собствената си кръв и трансформираща се във вълк; самият аз не се променях, а тялото ми оставаше недосегаемо за сезоните. Чаках влак, който никога нямаше да спре на тази гара. Въпреки това обаче не можех да спра да чакам, защото кой бих бил в такъв случай? Наблюдавах собствения си свят, отразен в огледало.

Рибке бе казал: Такава е повелята на Съдбата: да бъдеш противоположен, да бъдеш противоположен на всичко, нищо друго, освен противоположен, винаги противоположен.

Без Грейс всичко, което имах, бяха песните за нейния глас и песните за ехото, останало след нея, когато тя спря да говори.

И тогава тя се обади.

Когато телефонът звънна, аз тъкмо се възползвах от топлия ден и миех фолксвагена, изстъргвайки останките от сол и пясък, с които безкрайната зима бе рисувала по каросерията. Бях смъкнал предните прозорци, за да слушам музика, докато работя. Завинаги щях да свързвам гръмките китари, преплитащите се вокали и набиращата сила мелодия на тази песен с надеждата за онзи миг, мига, в който тя се обади и каза: Ще дойдеш ли да ме вземеш?

Колата и ръцете ми бяха покрити със сапунена пяна, но аз не си направих труда да ги подсушавам. Просто хвърлих телефона на седалката и завъртях ключа на стартера. Докато давах на задна, бързах толкова много, че форсирах двигателя още и още и още, а докато превключвах скоростите от задна на първа, кракът ми се плъзгаше по съединителя. Усилващото се ръмжене на двигателя съвпадаше с ритъма на сърцето ми.

Над мен небето беше огромно, синьо и изпълнено с бели облаци, обагрени с тънички ледени кристалчета, намиращи се твърде далеч от мен, за да ги усетя тук, на топлата земя. Шофирах вече от десет минути, преди да се усетя, че съм забравил да вдигна прозорците; нахлуващият въздух беше изсушил сапуна по ръцете ми, оставяйки бели ивици по кожата. Настигнах друга кола на пътя и я изпреварих в участък, където това беше забранено.

След десет минути Грейс щеше да бъде на седалката до мен. Всичко щеше да бъде наред. Вече можех да усетя как пръстите й се преплитат с моите, как бузата й се притиска до врата ми. Чувствах се така, сякаш бяха минали години от последния път, когато я бях държал в обятията си, обвил ръце около нея. Векове, откакто я бях целувал. Цял живот, откакто бях слушал смеха й.

Тежестта на надеждата ме притискаше. Съсредоточих мислите си върху изумително несъществения факт, че цели два месеца двамата с Коул се бяхме прехранвали със сандвичи с желе, риба тон от консерви и замразено бурито. Когато Грейс се върнеше, това щеше да се промени. Мисля, че пазехме някъде един буркан със сос за спагети и паста. Струваше ми се изключително важно да имаме нещо хубаво за вечеря по случай нейното завръщане.

Всяка минута ме приближаваше към нея. Отвъд хубавите мисли обаче, в дълбините на съзнанието ми се надигаха притеснения и най-сериозното от тях беше свързано с родителите на Грейс. Те бяха сигурни, че имам пръст в нейното изчезване, защото тя им се беше опълчила относно мястото ми в живота й точно преди да се трансформира. През двата месеца, докато нея я нямаше, от полицията бяха претърсвали колата ми и ме бяха разпитвали. Майката на Грейс си намираше всякакви поводи, за да минава покрай книжарничката, когато бях на работа, и надничаше през витрината, докато аз се правех, че не я забелязвам. Статии за изчезването на Грейс и Оливия се бяха появявали периодично в местния вестник и в тях се казваше всичко за мен, като се изключи името ми.

Дълбоко в себе си знаех, че всичко това — Грейс като вълк, родителите й в ролята на мои врагове и самият аз в Мърси Фолс, прикован към своето възродено тяло — беше гордиев възел^[2], който бе невъзможно да се развърже. Със сигурност обаче, ако Грейс беше до мен, нещата щяха да се подредят някак.

Почти подминах магазина за риболовни принадлежности на Бен, невзрачна сграда, по-голямата част от която беше скрита сред гъста борова гора. Фолксвагенът поднесе, докато завивах към паркинга; дупките и чакълестата настилка бяха дълбоки и пълни с мътна вода, която чух да се плиска по шасито. Огледах паркинга, докато забавях ход. Зад сградата бяха паркирани няколко каравани. А там, зад тях, близо до дърветата…

Спрях колата и самия край на паркинга и изскочих навън, оставяйки двигателя да работи. Прекрачих някаква дървена железопътна траверса и се заковах на място. В краката ми, насред мократа трева, лежеше рокля на цветя. Наблизо забелязах изоставена обувка с дървена подметка, а около метър по-нататък на една страна лежеше и другата. Поех си дълбоко дъх, после коленичих и вдигнах роклята. Платът в ръцете ми носеше мекото ухание на спомена за Грейс. Изправих се и преглътнах.

Оттук можех да видя едната страна на фолксвагена си, покрита с кал и мръсотия от локвите по паркинга. Изглеждаше така, все едно никога не го бях мил.

Седнах отново на шофьорското място, оставих роклята на задната седалка и приближих длани към носа и устата си, вдишвайки аромата отново и отново, облегнал лакти на волана. Седях така в продължение на няколко дълги минути и гледах над таблото към изоставените обувки.

Всичко беше толкова по-лесно, когато бях вълк.