Маги Стийвотър
Завинаги (50)

Четирийсет и девета глава

Грейс

В събота полицай Кьониг дойде до къщата, за да ни отведе на полуострова.

Всички надничахме през прозорците на гостната и го наблюдавахме как паркира колата си на алеята. Беше някак иронично да каним полицай в дома си, след като толкова дълго време се бяхме опитвали да избягваме служителите на закона. Това беше все едно Маугли да покани Шир Хан на чай и курабийки. Кьониг пристигна в къщата на Бек облечен в риза с твърда яка и дънки, за които си помислих, че най-вероятно е изгладил с ютия. Караше древен пикап „Шевролет“, който като нищо можеше също да е бил изгладен. Той почука на вратата с отривисто чук, чук, чук, което някак ми напомни за смеха на Изабел, и когато Сам отвори, видях, че е застанал пред вратата, изпънал ръце пред себе си и преплел пръсти, сякаш беше дошъл, за да изведе гаджето си на среща.

— Влез — покани го Сам.

Кьониг пристъпи в къщата, все така стиснал ръце. Помнех го как стоеше по същия начин в класната стая, докато учениците го тормозеха с въпроси за вълците, но в момента това ми изглеждаше като спомен от един друг живот. Тогава Оливия се беше привела към мен, за да ми прошепне, че го намира за сладък. Сега той стоеше на прага пред мен, а Оливия беше мъртва.

Оливия беше мъртва.

Започвах да разбирам безизразното изражение, което Сам придобиваше, щом някой споменеше родителите му. Не изпитвах абсолютно нищо при мисълта Оливия е мъртва. Чувствах се изтръпнала и безчувствена като белезите на Сам.

Осъзнах, че Кьониг ме е забелязал и в момента гледа към мен.

— Здрасти — промълвих.

Той си пое дълбоко дъх, все едно се канеше да се гмурне. Бих дала почти всичко, за да разбера какво точно минаваше през главата му в момента:

— Ами… да — произнесе бавно той. — Ето те и теб.

— Да — отвърнах. — Ето ме и мен.

Коул излезе от кухнята зад мен и Кьониг присви очи. Коул го дари със студената си самоуверена усмивка. Наблюдавах как разпознаването бавно се прокрадва в изражението на полицая.

— Ама, разбира се — възкликна той, след което кръстоса ръце и се обърна към Сам. Независимо от положението на ръцете или стойката му, Кьониг оставяше впечатлението за човек, когото трудно би могъл да извадиш от равновесие. — Случайно да си приютил в дома си и други изчезнали знаменитости? Елвис? Джими Хофа? Амелия Иърхарт^[1]? Бих искал да знам цялата истина, преди да продължим.

— Само ние сме — каза Сам. — Поне доколкото знам. Между другото, Грейс би искала да дойде с нас, ако нямаш нищо против.

Кьониг обмисли това.

— Ти също ли ще идваш? — обърна се той към Коул. — Защото ако е така, ще трябва да освободя малко място в колата. Освен това ни очаква дълъг път, така че ако не можете да стискате, бих ви посъветвал да посетите съответните санитарни помещения.

И просто ей така, нещата бяха изяснени и сложени под контрол. Аз бях върколак на половин работен ден, а Коул — изчезнала рок звезда. Правилата за деня бяха зададени и вече можехме да се захващаме за работа.

— Аз няма да идвам — заяви Коул. — Имам да свърша малко мъжка работа.

Сам му хвърли предупредителен поглед, който сигурно бе свързан с факта, че кухнята най-сетне беше придобила нормален вид и той искаше да си я намери в това състояние.

Отговорът на Коул беше загадъчен. Или най-малкото прозвуча така. Всъщност, когато не се държеше превзето, той винаги излъчваше някаква загадъчност:

— Вземи си телефона. В случай че ми се наложи да се свържа с теб.

Сам потърка брадичката си с ръка, все едно проверяваше дали се е обръснал добре:

— Постарай се да не запалиш къщата.

— Добре, мамче — ухили се Коул.

— Уф, хайде да тръгваме — обадих се аз.

 

 

Това беше странно пътуване. Ние не знаехме абсолютно нищо за Кьониг, а той не знаеше нищо за нас, като се изключи онова, което никой друг не знаеше. Нещата ставаха още по-трудни, защото той се държеше мило с нас по един крайно неопределен начин, а ние все още не бяхме сигурни дали това беше нещо хубаво. Да не говорим, че изискваше усилия да бъдеш едновременно благодарен и разговорлив.

И така, тримата седяхме в кабината на шевролета — Кьониг, Сам и аз. Пикапът миришеше едва доловимо на „Доктор Пепър“^[2] Кьониг караше с петнайсет километра над ограничението за скоростта. Пътят ни водеше на североизток и не след дълго признаците на цивилизацията наоколо започнаха бавно да изчезват. Небето над нас беше безоблачно и обагрено в дружелюбно синьо, а всички цветове наоколо изглеждаха удивително наситени. Ако зимата някога е била тук, то това място вече не носеше спомена за нея.

Кьониг мълчеше и само от време на време прокарваше ръка през късата си коса. Този млад мъж с виненочервена риза, който ни возеше в цивилната си камионетка, не ми напомняше с нищо за онзи Кьониг, когото помнех. Всъщност той беше последният човек, за когото смятах, че би могъл да спечели доверието ми на този етап. До мен Сам плъзгаше пръсти по бедрото ми, тренирайки наум някакъв китарен акорд.

Предполагах, че външният вид не е всичко.

Сам първи наруши мълчанието, като изкоментира хубавото време и сподели, че според него ни очаква безпроблемно пътуване. Кьониг каза, че и той смята така, но човек никога не би могъл да е сигурен какво точно му е приготвила Минесота. Тя винаги може да те изненада, добави той. Допадна ми това, че говореше за щата в женски род. Това някак го караше да изглежда по-добродушен. Той попита Сам какво мисли по въпроса с колежа, а Сам отвърна, че Карин му е предложила работа на пълен работен ден в книжарницата и той обмисля тази възможност. Кьониг каза, че според него в това нямало нищо срамно. Самата аз си мислех за следването, за навършването на пълнолетие, за това как цялото ти бъдеше можеше да зависи от цифрите, изписани върху лист хартия, и като цяло ми се щеше двамата да сменят темата. Кьониг го направи:

— Ами Сейнт Клеър?

— Коул ли? Бек го е открил — отвърна Сам. — Било е проява на милосърдие.

Кьониг извърна очи към него:

— Спрямо Сейнт Клеър или спрямо Бек?

— Самият аз си задавам този въпрос напоследък — каза замислено Сам. Двамата с Кьониг се спогледаха и аз с изненада установих, че полицаят възприема Сам като равен или ако не точно като равен, най-малкото гледа на него като на възрастен. Бях прекарала толкова много време насаме със Сам, че реакциите на другите спрямо него или спрямо нас като двойка изглежда винаги успяваха да ме шокират. Беше ми трудно да си представя как някой би могъл да предизвиква толкова различно отношение в другите хора. Сякаш съществуваха четирийсет различни версии на Сам. Винаги бях приемала, че околните ме възприемат според външния ми вид, но сега се запитах дали също така не съществуваха и четирийсет различни версии на Грейс?

Всички подскочихме, когато телефонът на Сам започна да звъни в чантата ми, която съдържаше още резервни дрехи, в случай че се трансформирам, и книга, в случай че ми се наложи да изглеждам заета.

— Ще го вдигнеш ли, Грейс? — попита ме Сам.

Спрях се, когато не разпознах номера, изписан на дисплея. Показах го на Сам, а между временно телефонът звънна отново. Той поклати объркано глава.

— Да вдигам ли? — попитах, поставила палеца си на капачето, готова да го отворя.

— Това е кодът на Ню Йорк — обади се Кьониг, след което отново извърна очи към пътя.

Тази информация явно не помогна с нищо на Сам, който сви рамене.

Отворих капачето и поставих телефона до ухото си:

— Ало?

Гласът от другата страна беше мъжки и прозвуча някак безгрижно:

— О… ясна работа. Здрасти. Коул случайно да е наоколо?

Сам примигна срещу мен и разбрах, че той също беше чул въпроса.

— Мисля, че сте сбъркали номера — казах, докато мозъкът ми трескаво преработваше наличната информация. Коул беше използвал телефона на Сам, за да се обади някъде. У дома? Дали би направил нещо такова?

В гласа на мъжа не се долови смущение. Звучеше лениво и някак хлъзгаво, подобно на бучка масло, топяща се в тиган.

— Не, не съм сбъркал. Но те разбирам. Аз съм Джеръми. С него бяхме заедно в група.

— Бил си заедно в група с този човек, когото не познавам? — попитах.

— Със същия. Има нещо, което бих искал да предадеш на Коул Сейнт Клеър, ако е възможно. Бих искал да му кажеш, че съм му приготвил най-хубавия подарък на света и това ми струваше доста усилия, така че бих се радвал, ако той го оцени, вместо просто да разкъса опаковката, след което да го захвърли.

— Слушам те.

— След осемнайсет минути подаръкът ще бъде излъчен по радиото в предаването на Вилкас. Родителите на Коул също ще слушат. Погрижих се да го направят. Разбираш ли ме?

— Вилкас? За коя станция става дума? — попитах. — Въпреки че продължавам да не разбирам какво и на кого трябва да предам.

— Знам за кого говори — обади се Кьониг, без да отклонява очи от пътя. — Рик Вилкас.

— Същият — потвърди Джеръми, който явно го беше чул. — Някой там явно има отличен вкус. Сигурна ли си, че Коул не е наоколо?

— Наистина не е — отвърнах.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос? Когато за последно видях нашия неустрашим герой Коул Сейнт Клеър, той беше затънал. Всъщност беше затънал наистина здраво. Всичко, което бих искал да знам, е той щастлив ли е в момента?

Замислих се за това какво точно зная за Коул. Замислих се какво ли означава това, че той има приятел, който да държи толкова много на него. Възможно беше в крайна сметка да не е бил чак толкова непоносим, щом някого от предишния му живот все още го беше грижа за него. Или пък беше възможно той да е бил толкова страхотен тип, преди да стане непоносим, че този негов приятел не го беше изоставил дори и след като „нашият неустрашим герой“ бе преминал от другата страна. Това, от една страна, променяше начина, по който гледах на Коул, а от друга — не чак толкова.

— Бори се, за да бъде — казах.

Джеръми замълча за половин секунда, след което попита:

— А Виктор?

Не казах абсолютно нищо. Джеръми също. Кьониг включи радиото, намали звука и започна да търси станцията.

Джеръми се обади отново:

— И двамата умряха преди много време. Бях там и станах свидетел на това. Знаеш ли какво е да наблюдаваш как твой приятел умира, докато външно изглежда жив? Кошмарно е. Е, предполагам, че само един от тези мъртъвци може да бъде възкресен. Бори се, за да бъде…

Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная, че той повтаря това, което му бях отговорила преди.

— Ще приема това. Ако можеш, кажи му да слуша Вилкас. Той промени живота ми. Няма да забравя това.

— Така и не съм ти казала, че знам къде е — напомних.

— Знам — отвърна Джеръми. — Няма да забравя и това.

Телефонът в ръката ми замлъкна. Срещнах погледа на Сам.

Ярката светлина на този почти летен ден осветяваше лицето му и блестеше някак зловещо в жълтите му очи. Зачудих се дали родителите му биха се опитали да го убият, ако очите му бяха кафяви или сини. Ако синът им не беше имал този вълчи поглед дори и преди да се превърне във вълк.

— Обади се на Коул — каза ми Сам.

Набрах телефона в къщата на Бек. Сигналът свободно звуча в ухото ми дълго време и точно когато се канех да затворя, се чу изщракване и миг по-късно в слушалката се чу:

— Мда?

— Коул, включи радиото.