Маги Стийвотър
Завинаги (20)

Деветнайсета глава

Коул

Една книжарница не беше точно най-забавното място, на което да бъдеш заточен. Помотах се наоколо няколко минути, преглеждайки разни книги, в които можеше да пише нещо за мен, след което се затътрих по покритите с килим стълби отзад, за да отбележа присъствието си с по-светлите следи, а най-накрая прерових станциите, за да си пусна нещо по-малко лигаво сред принципно лигавите неща, които звучаха по радиото. Мястото носеше миризмата на Сам… или, предполагам, просто си миришеше на книжарница. Миризма на мастило и стара сграда, както и на нещо с по-билков аромат от кафето, но далеч по-безинтересно от марихуаната. От това място просто лъхаше на начетеност и ерудиция. Чувствах се така, сякаш около мен се водят разговори, в които нямам никакво желание да се включа.

Най-накрая си намерих някаква книга за оцеляване в екстремални условия и се настаних в стола на Сам, качвайки краката си върху щанда до касовия апарат, докато разлиствах страниците. Нямаше глава Да бъдеш върколак. Нито пък Възстановяване от наркотична зависимост или Да живееш сам със себе си.

Звънчето над вратата иззвъня, но аз не вдигнах поглед, защото си мислех, че Сам се връща.

— Ох, ти пък какво правиш тук?

Можех лесно да я разпозная по надменността в гласа и аромата на рози в парфюма й дори преди да я видя. Бога ми, беше секси. Устните й изглеждаха така, сякаш имаха шоколадов вкус. Гримът й беше толкова плътен и обемен, все едно беше нанесен с маслени бои, а косата й беше по-дълга от преди — можех да намотая тази искряща като лед руса прелест два пъти около китката си… Не че си представях подобни неща де. Докато вратата се затваряше зад нея, апетитните й устни се разтвориха леко.

— Добре дошли в „Изкривеният рафт“ — казах, повдигайки вежда. — Мога ли да ви помогна с нещо? Секцията ни с книги за самопомощ е наистина впечатляваща.

— Сигурна съм, че си добре запознат с нея — промърмори Изабел. Носеше две картонени чашки и се насили да ги остави на щанда, по-далеч от краката ми. Гледаше ме с презрение. Или може би със страх. Беше ли Изабел Кълпепър способна да изпитва подобна емоция? — Къде по дяволите е бил умът на Сам? Имаш ли представа, че всеки, който минава по улицата, може да види лицето ти през витрината?

— Е, поне ще видят нещо красиво.

— Сигурно е чудесно да бъдеш толкова безгрижен.

— Сигурно е чудесно да бъдеш толкова загрижена за проблемите на другите.

Нещо бавно и непознато пълзеше във вените ми. Бях едновременно изненадан и впечатлен, когато осъзнах, че е гняв. Не можех да си спомня последния път, когато съм бил ядосан — със сигурност трябва да е било свързано с нещо между мен и баща ми — а също така не можех да си спомня как се очаква да реагирам в подобни моменти.

— Нямам никакво намерение да си играя на остроумничене с теб — заяви тя.

Погледнах към чашите, които беше донесла. Една за нея и една за Сам. Подобна проява на щедрост ми изглеждаше нехарактерна за онази Изабел, която познавах.

— А щеше ли да си играеш на остроумничене със Сам? — попитах.

Тя ме гледа известно време, след което тръсна глава:

— Боже Господи, мислиш ли, че е възможно да бъдеш още по-неуверен в себе си?

Отговорът на този въпрос винаги беше „да“, но изобщо не ми харесваше някой да изважда на показ неподходящите ми за публичното пространство пороци. Наведох се към картонените чаши, докато пронизващият поглед на Изабел ми вещаеше бавна и мъчителна смърт. Махнах пластмасовите капачета и огледах съдържанието. В едната чаша имаше нещо, което смърдеше подозрително здравословно. Не можех да определя със сигурност дали беше зелен чай или гной от умиращ кон. В другата имаше кафе. Отпих от кафето. Имаше горчив и многопластов вкус, както и достатъчно захар и сметана, за да става за пиене.

— Това беше мое — отбеляза Изабел.

Ухилих й се. Всъщност нямах никакво желание за това, но прикрих този факт зад още по-широка усмивка:

— Сега вече е мое. Което значи, че поне донякъде сме квит.

— Бога ми, Коул, за какво говориш? За какво сме квит?

Гледах я, без да казвам нищо, очаквайки сама да се сети.

Щях да й дам петдесет точки, ако улучеше верния отговор до трийсет секунди. Двайсет, ако се справеше за минута. Десет, ако… Изабел просто кръстоса ръце пред гърдите си и извърна очи към витрината, все едно се оглеждаше за папараци, които ни дебнат. С удивление установих, че мога направо да надуша гнева й. Вълчите ми сетива пламнаха от досега си с този аромат; кожата ми настръхна. Дълбоко погребани първични инстинкти ми нашепваха да реагирам по някакъв начин. Да се боря. Да избягам. Нито един от двата варианта не ми се виждаше приложим в момента. Когато тя не каза нищо, тръснах глава и направих жест с ръка, все едно вдигам телефон.

— О — отрони Изабел и тръсна глава на свой ред. — Ама ти сериозно ли? Още мрънкаш за това? За обажданията? Стига, Коул. Нямаше да го направя с теб. Ти си токсичен, разбираш ли?

— Токсичен? — повторих. Всъщност би било лъжа, ако кажа, че не се почувствах поласкан. Имаше нещо могъщо и изкушаващо в тази дума. Токсичен. — Аха, токсичност. Една от най-добрите черти на характера ми. Да не би да го казваш, защото не спах с теб? Майтапът е, че повечето момичета ми крещят, защото съм ги чукал.

Тя се изсмя студено: Ха. Ха. Ха. Токчетата й потракваха, докато заобикаляше щанда, за да застане до мен. Дъхът й върху лицето ми беше горещ, а гневът й — по-оглушителен от гласа й:

— Гледам те така, защото стоях точно толкова близо до теб преди две нощи и те наблюдавах как се гърчиш и точиш лиги заради нещото, което си беше инжектирал. Вече те измъкнах веднъж от тази дупка. Самата аз съм на ръба, Коул, не мога да бъда близо до някого, който също е там. Ти ме влечеш надолу със себе си. А аз се опитвам да изляза.

И просто ей така, аз отново бях пленник на нейната магия. Това късче откровеност, с което Изабел ме бе дарила — което, реално погледнато, дори не беше кой знае колко голямо — укроти бурята в платната ми. Усетих, че изведнъж ми е ужасно трудно да поддържам огъня на гнева си. Свалих крака от щанда бавно, един по един, след което завъртях стола си, за да застана лице в лице с нея. Наместо да се отдръпне, за да ми направи място, тя остана там, точно между краката ми. Предизвикателство? Или може би капитулация.

— Това е лъжа — казах бавно. — Откри ме в заешката дупка единствено защото самата ти вече беше там.

Тя беше толкова близо до мен, че можех да подуша аромата на червилото й. Бях болезнено наясно с факта, че в момента бедрата й се намират едва на два сантиметра разстояние от разтворените ми крака.

— Няма да те гледам как се самоубиваш — отсече Изабел. Измина цяла една безкрайна минута, преди да продължи, минута, в която чувахме единствено рева на камиона за доставки, който преминаваше бавно по улицата навън. Тя гледаше устните ми, но после внезапно отмести очи встрани. — Боже, не мога да стоя тук. Просто кажи на Сам, че ще му се обадя.

Протегнах се и поставих ръце върху бедрата й точно когато тя понечи да се обърне.

— Изабел — казах. Единият от палците ми докосваше голата кожа между колана на дънките и блузката й. — Не се опитвах да се самоубия.

— А, значи просто си искал да се надрусаш?

Опита да се обърне, но аз не отместих ръцете си. Не я държах достатъчно здраво, за да не може да се измъкне, но и тя не се дръпна прекалено силно, така че останахме в същото положение.

— Не съм искал и да се надрусам. Опитвах да се превърна във вълк.

— Все тая. Няма значение как ще го наречеш.

Изабел упорито отказваше да срещне погледа ми.

Пуснах я и се изправих, за да застанем лице в лице. Отдавна бях научил, че едно от най-добрите оръжия в арсенала ми е способността ми да навлизам в личното пространство на хората. Тя се обърна, за да ме погледне, и когато очите ни се срещнаха, бях изпълнен от всепомитащото усещане за правилност, за това, че казвам правилното нещо на правилния човек в правилния момент. Онова твърде рядко усещане, че съм на път да произнеса правилните думи и наистина вярвам в тях:

— Ще го кажа само веднъж, така че ще е хубаво да ми повярваш от първия път. Опитвам се да намеря лек.