Маги Стийвотър
Завинаги (29)

Двайсет и осма глава

Сам

Обратно вкъщи, Грейс се метна в леглото ми и заспа общо взето в секундата, в която докосна възглавницата. Завидях на крепката дружба, която имаше с Морфей^[1].

Тя лежеше неподвижно, потънала в леко зловещия, мъртвешки сън на изтощените. Самият аз не можех да се присъединя към нея; цялото ми същество беше будно. Случилото се през предишния ден продължаваше да се разиграва в мислите ми отново и отново, безкрайна поредица от събития, която бе невъзможно да разделя по отделни минути.

В крайна сметка излязох от стаята си и слязох на долния етаж. Отидох в кухнята, извадих ключовете за колата от джоба си и ги оставих на плота. Струваше ми се нередно кухнята да изглежда постарому. Всичко трябваше да ми се вижда различно след тази нощ. Мърморенето на телевизора от горния етаж беше единственото доказателство, че Коул е в къщата, което беше чудесно, защото имах нужда от усамотение. Бях изпълнен с толкова много щастие и тъга, че в момента бях неспособен да разговарям. Все още можех да усетя лицето на Грейс, притиснато към врата ми, да видя очите й, загледани към звездите над нас, докато тя чакаше отговора ми. Струваше ми се, че звукът на собствения ми глас би разрушил витаещата край мен магия.

Смъкнах якето си и отидох в гостната. Коул беше оставил и телевизора тук включен, но с намален докрай звук. Изгасих го и открих китарата си там, където я бях оставил — облегната до едно от креслата. Беше малко мръсна заради времето, прекарано навън, а върху тялото й имаше нова драскотина, оставена от мен или Коул, докато свирехме на пъна.

Съжалявам, помислих си, защото все още не исках да говоря. Докоснах нежно струните; разликата в температурите навън и вътре беше прецакала леко настройките, но не чак толкова, колкото очаквах. Нямаше проблем да свиря и така, но въпреки това отделих малко време, за да настроя китарата както трябва. Преметнах ремъка през главата си и почувствах уют и комфорт, сякаш бях облякъл любима дреха.

Спомних си усмивката на Грейс и започнах да свиря вариации на сол мажор — най-прекрасния акорд, познат на човечеството, изразяващ безкрайно щастие. Всъщност можех да живея с Грейс в сол мажор, стига тя да искаше. Всичко простичко и хубаво, свързано с мен, можеше да бъде обобщено с този акорд. Това беше вторият акорд, на който Пол ме беше научил, докато седяхме на същото това раирано канапе. Първият беше ми минор, защото, както беше казал Бек, докато минаваше през стаята, цитирайки един от любимите си филми, „във всеки живот трябва да има и малко дъжд“^[2].

Споменът за това ме прониза.

— Защото — беше го поправил Пол — във всяка песен трябва да има минорен преход.

Зловещият ми минор беше достатъчно праволинеен за новак като мен. Беше далеч по-трудно да изсвиря изящния сол мажор, но Пол беше успял да направи тази задача по-лесна, подканвайки ме да се потопя във веселостта на музиката.

В момента си спомнях именно този Пол, който ме учеше да свиря на китара, а не онзи Пол, който ме беше приковал към снега, когато бях още хлапе. По същия начин, по който мислех за Грейс като за момичето, което спеше на горния стаж, а не като за вълчицата с онези нейни очи, давеща се в онази яма.

Бях прекарал толкова много време от живота си в страх или в спомените си за страха.

Дошъл беше моментът да сложа край на това.

Плъзнах пръсти по струните и тръгнах смело по коридора право към банята. Лампата беше запалена, така че не ми се наложи да спирам да свиря, докато стоях и гледах ваната в другия край на помещението.

Мракът ме притискаше от всички страни, а спомените напираха вътре в мен. Продължих да свиря. Песен за настоящото, която да прогони миналото. Стоях, вперил поглед в празната вана.

Водата се успокои в нея плъзнаха червените нишки на кръвта.

Тежестта на китарата ми се струваше непоносима, но струните, танцуващи под пръстите ми, ме задържаха в настоящето. Грейс спеше на горния етаж.

Пристъпих в банята; отражението в огледалото трепна, когато се раздвижих. Така ли изглеждаше лицето ми сега.

водата попиваше в плата на тениската ми

това не е Сам

три две

Преместих пръстите си на до мажор. Съсредоточих се върху всичко, което можех да изсвиря с този акорд. Тя дойде при мен през лятото, моето прекрасно лятно момиче. Вкопчих се в думите, които Грейс беше произнесла по-рано. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя беше положила достатъчно усилия, за да ме спаси. Сега беше моментът да спася сам себе си.

Пръстите ми не спираха да се движат, докато вървях към ваната, а китарата пееше вместо мен. Застанах до ваната и се загледах в нея. За миг тя беше просто един най-обикновен предмет, празен съд, който очакваше да бъде напълнен.

После ушите ми започнаха да бучат.

Видях лицето на майка си.

Не можех да направя това.

Пръстите ми откриха сол мажора и започнаха да свирят хиляди негови вариации съвсем сами, докато мислите ми препускаха трескаво към напълно различни неща. Свирех песни, които бяха част от нещо по-голямо от мен, стаени в безкраен океан от щастие, който позволяваше на всекиго да си гребне от водите му. Поколебах се, докато акордите ми отекваха в малкото помещение. Стените се приближаваха и щяха да ме смажат, вратата беше нейде много, много далеч.

Влязох във ваната и обувките ми изскърцаха върху сухата повърхност. Сърцето ми блъскаше яростно. В главата ми жужеше рояк пчели. Тук вътре живееха хиляди минути, различни от настоящата: минути, изпълнени с ножчета за бръснене, минути, в които цялото ми същество, всичко, което ме правеше аз, изтичаше в канала, минути, когато нечии ръце ме притискаха под водата. Но тук беше и Грейс, която придържаше главата ми над повърхността, Грейс, която ми мълвеше да се успокоя, Грейс, която ме водеше за ръката.

Най-важната от всичките обаче беше тази минута. Минутата, в която аз, Сам Рот, бях дошъл тук по своя воля, понесъл своята музика в ръце, открил сили в себе си, най-сетне открил сили в себе си.

Рилке беше казал:

Защото сред всичките тези зими има една, която е тъй безкрайна, че човек трябва да преживее студовете й, за да оцелее.

Коул ме откри час по-късно да седя във ваната с китарата си в скута, с пръсти, свирещи акорди в сол мажор. Пеех песен, която не запях никога повече.