Маги Стийвотър
Завинаги (48)

Четирийсет и седма глава

Изабел

Не бях забравил за молбата на Грейс да разуча как стоят нещата с лятното училище, но ми отне известно време, докато измисля как да задам въпроса. Ако се престорех, че става дума за мен, колкото по-конкретни неща започнех да питам, толкова повече подозрения щях да събудя. В крайна сметка открих решението съвсем случайно. Докато изпразвах раницата си, намерих вътре една стара бележка от госпожа Маккей, любимата ми учителка от миналата година. Въпросната датираше от „проблемния ми период“ ако трябва да цитирам майка ми, и в нея госпожа Маккей беше написала, че с радост би ми помогнала, ако й позволя да го стори. Това ми напомни, че тя беше добра в отговарянето на въпроси, без да задава такива на свой ред.

За съжаление май всички мислеха по този начин, защото след последния час при госпожа Маккей винаги се заформяше опашка. Тя си нямаше кабинет и стоеше в класната стая по английски, така че някой външен наблюдател би решил, че петима ученици чакат отпред, нетърпеливи да научат нещо повече за Чосър^[1].

Вратата се отвори и затвори, когато Хейли Олсън излезе от класната стая, а следващото момиче на опашката влезе вътре. Придвижих се крачка напред и се облегнах на стената. Надявах, се, че Грейс осъзнава колко много правя за нея. По това време вече бих могла да си бъда вкъщи и да се занимавам с абсолютно нищо. Като например да си фантазирам. Качеството на фантазиите ми се беше подобрило значително в последно време.

Чух стъпки зад себе си, последвани от звук, който без съмнение беше издаден от стоварена на земята раница. Погледнах през рамо.

Рейчъл.

Изглеждаше като карикатура на тийнейджърка. Имаше нещо невероятно самонадеяно в начина, по който се издокарваше с всичките тези райета, шантави роклички и плитки. Цялото й излъчване крещеше шантава, забавна, глупава, наивна. Аз обаче знаех много добре, че имаше невинност, но имаше и престорена невинност. Нямах нищо против нито едно от двете, но обичах да съм наясно с какво си имам работа. Рейчъл знаеше дяволски добре как точно би искала хората да гледат на нея и им даваше точно това. Така че определено не беше идиотка.

Тя видя, че я гледам, но се престори, че не го е забелязала. Във всеки случай появата й ми се струваше доста съмнителна.

— Странно е да те видя тук — казах.

Гримасата й се появи и изчезна със скоростта на филмов кадър; твърде бързо, за да бъде възприета ясно от човешкото око.

— Странно — повтори тя.

Приведох се към нея и сниших глас:

— Не си тук, за да говориш за Грейс, нали?

Очите й се разшириха:

— Вече разговарях с педагогическия съветник, но това не е твоя работа.

Добра беше.

— Точно така. Сигурна съм, че си го направила. Значи не планираш да признаеш пред госпожа Маккей нещо за нея или за вълците? Защото това би било толкова изумително глупаво, че направо не знам откъде да започна.

Лицето на Рейчъл внезапно се проясни:

— Ти знаеш.

Просто я стрелнах с поглед.

— Значи наистина е вярно — тя потърка рамото си с ръка и заби поглед в земята.

— Виждала съм го с очите си.

Рейчъл въздъхна:

— Кой друг знае?

— Никой. И нещата ще си останат така, нали?

Вратата се отвори и затвори. Ученикът пред мен влезе; аз бях следващата. Рейчъл изсумтя:

— Виж, не съм си чела нещата по английски. Затова съм тук. Няма нищо общо с Грейс. Я почакай. Да разбирам ли, че ти си тук заради нея?

Не бях сигурна как точно беше успяла да стигне до този извод, но това не променяше факта, че беше права. За части от секундата обмислих идеята да кажа на Рейчъл как Грейс ме е помолила да проуча въпроса с лятното училище, най-вече защото исках да й натрия носа с това, че приятелката й се беше доверила първо на мен, но не виждах каква полза бих могла да извлека от нещо подобно.

— Просто искам да разбера как стоят нещата с формирането на оценките — заявих.

Помежду ни увисна неловкото мълчание, появяващо се между хора, които имат общ приятел и това е, общо взето, всичко, което ги свързва. Някакви ученици минаха в другата половина от коридора, като се смееха гръмко и издаваха странни звуци, защото бяха момчета, а повечето момчета в гимназията правеха именно това. Училището продължаваше да смърди на буритос. Продължавах да обмислям начина, по който щях да представя въпросите си на госпожа Маккей.

Рейчъл се облегна на стената и се загледа в шкафчетата от другата страна на коридора, след което промърмори:

— Това те кара да погледнеш на нещата с нови очи, нали? Изведнъж светът започва да ти се струва по-голям.

Наивността на въпроса й, незнайно защо, ме раздразни:

— Това е просто един различен начин да пукнеш.

Рейчъл се обърна към мен, но не срещна погледа ми:

— Харесва ти да го раздаваш кучка, а? Предполагам си наясно, че това ще минава само докато си млада и секси. После всичко, което ще ти остане, е възможността да се превърнеш в кисела учителка по история.

Присвих очи:

— Същото важи и за шантавите момичета.

Рейчъл ме дари с най-широката си и най-невинна усмивка до този момент:

— Искаш да ми кажеш, че според теб съм секси?

Добре де, не беше толкова неприятна. Не бих й направила удоволствието да се усмихна в отговор, но почувствах как очите ми ме издадоха. Вратата се отвори. Двете се спогледахме. Предполагах, че що се отнася до съюзници, Грейс можеше да направи и по-лош избор.

Докато влизах, за да се срещна с госпожа Маккей, си помислих, че Рейчъл всъщност беше права. Светът наистина започваше да ми се струва все по-голям с всеки изминал ден.