Маги Стийвотър
Завинаги (35)

Трийсет и четвърта глава

Изабел

Сам ми се обади от мобилния си телефон в седем часа на следващата сутрин. Обикновено по това време се приготвях за училище, но днес беше събота, което означаваше, че вместо това се бях излегнала върху леглото и връзвах маратонките си. Ходех да тичам, защото бях суетна, а джогингът караше краката ми да изглеждат божествено.

Отворих капачето и промърморих:

— Ало?

Нямах представа какво да очаквам.

— Знаех си! — възкликна Коул. — Знаех си, че ще вдигнеш телефона, ако смяташ, че се обажда Сам.

— О, Боже мой. Ама ти сериозно ли?

— Винаги съм сериозен. Мога ли да вляза?

Скочих от леглото си, отидох до прозореца и надникнах навън. Забелязах задницата на някакво доста грозно комби, паркирано в края на алеята за коли.

— Това ли ти е перверзомобилът?

— Вони страшно — информира ме Коул. — Бих те поканил навън, за да поговорим в уединението на колата ми, но каквото и да е това чудо, което смърди вътре, смърди наистина здраво.

— Какво искаш, Коул?

— Кредитната ти карта. Трябват ми рибарска мрежа, малко части и няколко успокоителни, за които се кълна, че са напълно легални. Освен това тези неща ми трябват за утре.

— Кажи ми, че просто се опитваш да бъдеш забавен.

— Казах на Сам, че мога да хвана Бек. Ще направя капан, като за целта ще използвам ямата, която Грейс услужливо намери, като пропадна в нея. За примамка ще използвам любимата му храна, която той още по-услужливо е описал в дневника си, докато разказва веселата история за някакъв пожар в кухнята.

— Определено се опитваш да бъдеш забавен. Защото в противен случай съм длъжна да отбележа, че звучиш като откачалка, докопала се до телефон.

— Миризмата съхранява най-силната връзка със съответния спомен.

Въздъхнах и отново се опънах върху леглото, все така притиснала телефона до ухото си:

— Какво общо има всичко това с плана, над който трябваше да работите? А именно — как да не бъдете избити от баща ми.

Коул замълча за момент, след което обясни:

— Бек е успял да премести вълците преди време. Искам да го попитам как го е направил.

— И как точно рибарската мрежа, частите и наркотиците ще ти помогнат в това начинание?

— Е, ако не помогнат, поне ще се позабавляваме здраво.

Загледах се в тавана. Преди много време Джак беше хвърлил нагоре някаква лепкава играчка, която все още си стоеше залепена на мястото, където таванът се срещаше със скосената стена. Въздъхнах:

— Добре, Коул, добре. Ще дойда при страничната врата, до малкото стълбище, по което се качи преди. Паркирай това чудо някъде, където родителите ми няма да го видят, когато се събудят. И не вдигай шум.

— Аз никога не вдигам шум — заяви Коул и затвори точно в мига, когато вратата на спалнята ми се отвори.

Все така изтегната по гръб, вдигнах очи към вратата и без особена изненада го видях как влиза в стаята. Той внимателно затвори след себе си. Беше облечен с камуфлажни панталони и черна тениска. Изглеждаше зашеметяващо, но вече бях започнала да осъзнавам, че това се дължи на стойката и цялостното му излъчване, а не на дрехите. Насред стаята ми, изпълнена с ефирни тъкани, възглавници и огледала, които отвръщаха на усмивката ти, той изглеждаше съвсем не на място. Това обаче също беше свързано по-скоро с излъчването му, отколкото с мястото, където се намираше.

— Значи днес си решила да се издокараш като фитнес Барби — каза той и аз си спомних, че бях с шорти и маратонки. Коул отиде до тоалетката и пръсна с парфюма ми във въздуха. Отражението му в огледалото размаха ръка, за да прогони ароматната мъгла, разстлала се край него.

— Днес съм лишена от чувство за хумор Барби — изсумтях. Коул вдигна от тоалетката молитвената ми броеница и започна да прехвърля мънистата между пръстите си. Изглеждаше като отработен жест, въпреки че ми беше трудно да си представя как Коул Сейнт Клеър ще влезе в църква, без да избухне в пламъци. — Мислех си, че страничната врата е заключена.

— Не съвсем.

Затворих очи. Когато го гледах, усещах как ме изпълва… умора. Чувствах в себе си същата тежест, която бях изпитала в „Ил Помодоро“ Помислих си, че това, от което действително имах нужда, най-вероятно бе да отида някъде, където никой не ме познава, и да започна на чисто, отърсвайки се от всичките си предишни решения, разговори или надежди.

Леглото проскърца, когато Коул се настани върху него и се излегна до мен. Ухаеше на чисто, на крем за бръснене и морска вода и аз осъзнах, че явно беше положил специални грижи за себе си, преди да дойде тук. Това също ме накара да се почувствам странно.

Отново затворих очи.

— Как е Грейс? След като разбра за Оливия…

— Няма как да знам. Тя се трансформира снощи, така че я заключихме в банята.

— Не бяхме приятелки с Оливия — споделих. Струваше ми се важно той да знае това. — Наистина не я познавах.

— Аз също.

Коул замълча, след което добави с леко променен глас:

— Харесвам Грейс.

Каза го като нещо много сериозно и за момент си помислих, че има предвид „Харесвам Грейс“, думи, които дори не можех да осмисля. После обаче уточни:

— Харесва ми как се държи със Сам. Не мисля, че някога съм вярвал в любовта, не и наистина. Винаги съм смятал, че това е нещо, което Джеймс Бонд е измислил, за да се уреди със секс.

Останахме да лежим в мълчание няколко минути. Навън птиците бяха започнали да се разбуждат. Къщата бе тиха; утринта не беше достатъчно студена, за да се включи отоплението. Беше ми трудно да не мисля за това как Коул лежи точно до мен, особено след като ухаеше така приятно, а аз можех да си спомня с кристална яснота какво бе усещането от това да го целувам. Също така можех да си спомни последния път, когато бях видяла Сам да целува Грейс, и най-вече начина, по който я беше притиснал в обятията си. Не смятах, че двамата с Коул сме изглеждали така, когато се целувахме. Тази мисъл отново събуди урагана от гласове и чувства в мен, копнежа ми по Коул и съмненията дали е разумно да го желая. Чувствах се гузна, омърсена, вторична, все едно вече му се бях отдала.

— Уморена съм, Коул — казах. В секундата, когато произнесох тези думи, осъзнах, че нямам представа защо го бях направила.

Той не каза нищо. Просто лежеше до мен, по-тих, отколкото съм си представяла, че може да бъде.

Раздразнена от мълчанието му, размишлявах над варианта да го попитам дали изобщо ме е чул.

Най-накрая, насред тишина, която беше толкова плътна, че го чух как разтваря устни, преди да заговори, той промълви:

— Понякога се чудя дали да не се обадя у дома.

Бях свикнала с егоцентризма му, но това ми се видя като момента, в който взаимоотношенията ни удариха абсолютното дъно: той беше откраднал моето признание и го бе заменил със свое собствено.

Коул продължи:

— Мисля да се обадя у дома и да кажа на мама, че не съм мъртъв. Мисля да се обадя на баща си и да го попитам дали има време, за да поговорим за това какво причинява менингитът на клетъчно ниво. Или пък си мисля да се обадя на Джеръми — той беше моят басист — и да му кажа, че не съм мъртъв, но не желая никой да ме търси. Да го помоля да предаде на родителите ми, че не съм мъртъв, но никога повече няма да се върна у дома.

Той потъна в мълчание за толкова дълго, та реших, че е приключил. Всъщност остана смълчан толкова време, че видях как моята издържана в пастелни тонове стая стана мъничко по-светла, когато слънчевите лъчи протриха мъглата навън. После Коул добави:

— Дори само мисленето за тези неща ме уморява. Напомня ми как се чувствах, преди да си тръгна. Сякаш дробовете ми са направени от олово. Сякаш съм съвършено неспособен да изпитвам нещо към някого. Сякаш ми се иска всички те да са мъртви или пък самият аз да съм мъртъв, просто защото не мога да понеса тежестта на съвместното ни минало. Всичко това се случва в главата ми, преди дори да докосна телефона. Толкова съм уморен, че вече не искам да се събудя. Само дето сега осъзнавам, че причината да се чувствам така никога не е била във всичките тези хора. Тя е в мен, била е единствено и само в мен през цялото това време.

Не казах нищо. Отново се замислих за прозрението, което ме беше споходило в тоалетната на „Ил Помодоро“. Как копнеех всичко да свърши, веднъж и завинаги, за да не искам нищо никога повече. Замислих се за това колко точно Коул беше описал изпълващата ме умора.

— Аз съм част от омразата ти към самата теб — обади се отново Коул. Това не беше въпрос.

Естествено, че беше част от омразата ми към самата мен. Всичко беше част от омразата ми към самата мен. Това всъщност не беше лично отношение.

Той се надигна.

— Мисля да тръгвам.

Все още можех да усетя топлината върху матрака там, където беше лежал.

— Коул — обадих се. — Смяташ ли, че съм обичлива?

— В смисъл на сладичка?

— В смисъл на такава, която може да бъде обичана — казах.

Погледът му беше твърд и непоколебим. Само за миг ми хрумна странната мисъл, че мога да видя как точно е изглеждал, когато е бил по-млад, и как точно ще изглежда, когато остарее. Това бе проницателно, тайничко надникване в бъдещето.

— Може би — отвърна той. — Само дето няма да позволиш на никого да се опита.

Затворих очи и преглътнах.

— Не мога да определя каква е разликата между това да не се съпротивляваш и това да се предадеш.

Въпреки че клепачите ми бяха здраво стиснати, усетих как една самотна гореща сълза се търколи от лявото ми око. Бях толкова бясна, че ми се е изплъзнала. Бях толкова бясна.

Леглото под мен помръдна, когато Коул се приближи. По-скоро усетих, отколкото видях как се приведе над мен. Дъхът му, топъл и равномерен, докосна бузата ми. Две дихания. Три.

Четири. Не знаех какво искам. После го чух как спря да диша и секунда по-късно усетих устните му върху моите.

Тази целувка не беше като предишните — яростни, изпълнени с копнеж и отчаяние. Тази целувка не бе като никоя друга, която помнех. Тя беше толкова нежна, че напомняше за спомен от целувка, толкова внимателна, сякаш някой прокарваше пръсти по устните ми. Те леко се разтвориха, но това, което се изплъзна измежду тях, беше съвсем тихо; шепот, а не вик на удоволствие. Ръката на Коул докосна шията ми, притисна палец точно под челюстта ми. Това не беше докосване, което казва искам още. Това бе докосване, което казва искам точно това.

Бях съвършено безмълвна. Мислех, че и двамата сме забравили да дишаме.

Коул се отдръпна бавно и седна на леглото, а аз отворих очи. Изражението му беше непроницаемо. Това бе маската, която си слагаше, когато нещо беше важно за него.

— Така щях да те целувам, ако те обичах — каза тихо той.

После се изправи леко сковано и вдигна ключовете за колата от мястото върху леглото, където се бяха изплъзнали. Така и не ме погледна, когато си тръгна и затвори вратата след себе си.

В къщата беше толкова тихо, че можех да чуя стъпките му, докато слизаше надолу по стълбите. Първите му крачки бяха бавни и някак колебливи, след което ускори ход.

Притиснах палец към шията си там, където ме беше докоснал, и затворих очи. Не се чувствах така, сякаш не съм се съпротивлявала или се бях предала. Досега така и не бях осъзнавала, че съществува и трети вариант, но дори и това просветление да ме бе сполетяло по-рано, никога не бих предположила, че този трети вариант би могъл да има нещо общо с Коул.

Въздъхнах дълбоко и шумно, разтваряйки устните, върху които все още гореше неговата целувка. След което седнах и измъкнах кредитната си карта.