Маги Стийвотър
Завинаги (37)

Трийсет и шеста глава

Коул

След като излязох от къщата на Кълпепърови, просто се качих в старата кола на Улрик и потеглих. Носех у себе си част от парите, които си бях взел, пък и никой не ми беше казал да не си тръгвам.

От радиото звучеше песен на банда, която беше подгрявала на един наш концерт. Помня, че бяха същинска трагедия на живо. Всъщност бяха толкова зле, че тогава се бях почувствал като същински виртуоз, а това си беше сериозен подвиг по онова време. Трябваше да им благодарим, задето ни помогнаха да изглеждаме толкова добре на техния фон. Вокалистът им се казваше Марк, Майк, Мак, Абел или нещо от сорта. След концерта той беше дошъл при мен, пиян като свиня, и ми бе казал, че аз съм най-сериозното му влияние. Приликата беше очевидна.

Сега, милион години по-късно, слушах как радиоводещият описва песента като единствения хит на бандата. Продължих да шофирам. Телефонът на Сам все още беше в джоба ми и до момента бе звънял само веднъж, но аз не му бях обърнал внимание. Смятах, че съм оставил достатъчно красноречиво съобщение на Изабел, което не изискваше отговор. Беше напълно достатъчно, че го бях казал.

Прозорците ми бяха свалени до долу, а едната ми ръка беше навън. Насрещният вятър се блъскаше в потната ми от стискането на волана длан. Пейзажът на Минесота се разстилаше край мен от двете страни на двулентовия път. Хилави борчета, стърчащи тук-там скали, безлични къщички и езера, които проблясваха иззад дърветата. Помислих си, че жителите на Мърси Фолс сигурно нарочно бяха решили да си построят грозни къщи като някакъв вид баланс срещу цялата тази природна красота. Иначе мястото сигурно щеше да експлодира заради прекалено висока концентрация на живописност.

Продължавах да си мисля за това, което бях казал на Изабел. Как бях обмислял варианта да се обадя на семейството си. Общо взето, бях откровен с нея. Идеята да звънна на нашите ми се струваше не само невъзможна, но и противна. В една диаграма на Вен^[1] представяща мен и тях, мястото, където кръговете ни се припокриваха, беше празно.

Въпреки това все още си мислех да се обадя на Джеръми. Джеръми, дежурният басист — йога. Чудех се какво ли прави без мен и Виктор. Искаше ми се да вярвам, че е използвал парите си, за да се отправи на пътешествие из Индия или нещо от сорта. Имаше нещо, свързано с Джеръми, нещо, което ме караше почти да искам да му се обадя, а именно — че той и Виктор винаги ме бяха познавали по-добре от всеки друг. Реално това беше същността на НАРКОТИКА: начин да опознаеш Коул Сейнт Клеър. Виктор и Джеръми бяха прекарали години от живота си, помагайки ми да опиша болката от собственото си съществувание на стотици хиляди слушатели.

Бяха го правили толкова често, че в един момент вече можеха да се оправят и без мен. Спомних си едно интервю, в което двамата се бяха справили толкова добре, че повече никога не си направих труда да отговоря на нечий журналистически въпрос. Интервюто се провеждаше в хотелската ни стая. Беше рано сутринта, защото по-късно трябваше да се качваме на самолета. Виктор имаше тежък махмурлук и беше раздразнителен. Джеръми си ядеше здравословната закуска върху малката масичка в стаята. Въпросната стая имаше тесен балкон, от който се разкриваше гледка към нищото, а аз бях отворил вратата и се бях излегнал на цимента. Допреди малко бях правил коремни преси, пъхнал крака под най-долната летва на парапета, но в момента просто лежах и зяпах белите следи от самолетите в небето. Журналистът беше седнал по турски върху едно от неоправените легла. Беше млад, рошав, напорист и се казваше Джен.

— И така, кой пише по-голямата част от песните? — попита Джен. — Или го правите групово?

— О, определено го правим групово — каза Джеръми с характерния си бавен и спокоен тон. Беше усвоил южняшкия акцент по същото време, по което беше приел будизма. — Коул пише стиховете, а после аз му нося кафе. След това Коул пише музиката, а Виктор му носи солети.

— Значи излиза, че ти пишеш повечето песни, така ли, Коул? — Джен повиши глас, за да го чувам по-добре на балкона. — Какво те вдъхновява?

От мястото ми на балкона, докато гледах право нагоре, имах на разположение две възможни гледки: тухлените стени на сградите от другата страна на улицата или квадратът от безцветно небе над мен. Всички градове изглеждат еднакви, когато лежиш по гръб.

Джеръми разчупи едната си вафла; можехме да чуем шумоленето на трохите, които се разпиляха по масичката.

Виктор се обади от другото легло. Все още звучеше така, сякаш страда от хормонален дисбаланс:

— Той няма да ти отговори на това.

Джен прозвуча искрено объркан, сякаш бях първият човек, който му отказваше:

— Защо?

— Просто няма. Той мрази този въпрос — изсумтя Виктор. Беше бос и изпука с ръка пръстите на крака си. — Въпросът просто е тъп, човече. Самият живот, не зацепваш ли? Той е нещото, което ни вдъхновява.

Джен надраска нещо в тефтерчето си. Беше левичар и изглеждаше странно, докато пише. Напомняше за кукла Кен, чиито части са сглобени по леко сбъркан начин. Надявах се, че си е записал: Никога да не задавам този въпрос отново.

— Добре. Ъъ. Вашият сингъл Единият/Или другият наскоро дебютира в топ десет класацията на Билборд. Какво мислите за този невероятен успех?

— Ще купя на майка ми беемве — каза Виктор. — Не, всъщност направо ще й купя Бавария. Там произвеждат беемветата, нали така?

— Успехът е условно понятие — обади се Джеръми.

— Следващият ни ще бъде по-добър — провикнах се от балкона. Досега не го бях произнасял гласно, но сега го бях направил, значи трябваше да е вярно.

Ново скрибуцаме на химикалката по тефтера. Джен прочете следващия си въпрос:

— Ъъ, това означава, че изместихте албума на „Хюмън Парти Министри“ от топ десет, където той престоя над четирийсет седмици. Съжалявам, четирийсет и една. Във финалния вариант на интервюто няма да има никакви грешки, обещавам. Та значи Джоуи от „Хюмън Парти Министри“ беше казал, че според него Да гледаш нагоре или надолу е останал на върха толкова дълго, защото много хора са открили себе си в текстовете. Мислите ли, че слушателите откриват себе си в Единият/Или другият?

Единият/Или другият беше за онзи Коул, който излизаше на сцената, противопоставен срещу другия Коул, който кръстосваше хотелските коридори през нощта. Единият/Или другият беше за осъзнаването на факта, че съм заобиколен от възрастни, чийто живот никога не бих могъл дори да си представя, че живея. Ставаше дума за натрапчивия ми вътрешен глас, който ми казваше да направя нещо, но аз не откривах нищо, което си струва да бъде направено. Ставаше дума за онази част от мен, която се чувстваше като муха, блъскаща се отново и отново в стъклото на прозорец. Ставаше дума за безсмислеността на остаряването. Ставаше дума за мелодия на пиано, която се беше получила от първия път. Ставаше дума за една вечер, когато бях извел Анджи на среща, а тя беше облечена с вълнена жилетка, която я караше да изглежда като майка си. Ставаше дума за пътища, които водеха в нищото, за кариери, които приключваха зад някое бюро, и за песни, изкрещяни в салона по физическо посред нощ.

Ставаше дума за осъзнаването на факта, че това беше животът, а аз нямах място в него.

— Не — казах. — Мисля, че откриват себе си в музиката.

Джеръми довърши вафлата си. Виктор продължаваше да си пука кокалчетата. Аз наблюдавах хора с размерите на микроби, които летяха над мен в самолет с размерите на мравка.

— Разбрах, че си бил хорист в църковен хор, Коул — продължи Джен, след като се консултира с бележките си. — Все още ли си практикуващ католик? А ти, Виктор? Джеръми, за теб знам, че не си.

— Вярвам в Господ — промърмори Виктор. Не прозвуча особено убедително.

— Ами ти, Коул? — подкани ме Джен.

Наблюдавах празното небе в очакване на нов самолет. Другият ми вариант беше да гледам безличните стени на сградите. Единият/Или другият.

— Знам следното за Коул — обади се Джеръми. Подсиленият му от тишината глас прозвуча така, все едно се намираше на амвон. — Религията на Коул е развенчаването на невъзможното. Той не вярва в идеята, че нещо е невъзможно. Той не вярва в думата не. Религията на Коул е да изчака някой да му каже, че нещо е невъзможно, за да го опровергае. Каквото и да е. Няма значение какво е това нещо, стига да не може да бъде направено. Ето ти една история за Сътворението. В началото на времето съществували океан и празнота. Тогава Господ превърнал океана в свят, а празнотата в Коул.

Виктор се разсмя.

— Мислех, че си будист — изненада се Джен.

— На половин работен ден — отвърна Джеръми.

Развенчаване на невъзможното.

Сега боровете се издигаха толкова високо от двете страни на пътя, че се чувствах така, сякаш си проправям път през центъра на света. Мърси Фолс вече се намираше на неизброимо количество мили зад мен.

Отново бях на шестнайсет, а пътят разгръщаше пред мен безкрайни възможности. Чувствах се пречистен, празен, опростен. Можех да пътувам вечно, да отида навсякъде. Можех да бъда какъвто си поискам. Аз обаче усещах магнетичната сила на Пограничната гора край мен, усещах я как ме тегли към себе си.

За първи път не чувствах отговорността на това да бъда Коул Сейнт Клеър като чак такова проклятие. Сега имах цел, невъзможна цел: да открия лек.

Бях толкова близо.

Пътят препускаше под колата; ръката ми беше студена заради вятъра. За първи път от много време се чувствах могъщ. Горите бяха погълнали празнотата, която представлявах, бездната, която мислех, че никога не може да бъде запълнена и задоволена, и ме бяха накарали да изгубя всичко — неща, които никога не бях вярвал, че ще искам да задържа.

Аз бях прероденият Коул Сейнт Клеър. Светът лежеше в краката ми, а денят се простираше на много километри пред мен.

Измъкнах телефона на Сам от джоба си и набрах номера на Джеръми.

— Джеръми — казах.

— Коул Сейнт Клеър — отвърна той бавно и спокойно, сякаш не беше изненадан. В другия край на линията последва тишина. И понеже той ме познаваше, не му бе нужно да ме чуе как го произнасям на глас. — Няма да се върнеш вкъщи, нали?