Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (9)

9.

Островът имаше форма на банан. Дългото две мили възвишение от плодородна земя беше обрамчено с плаж от искрящо бял пясък, населяван от ята кръжащи и крякащи птици. Вдлъбнатата му страна гледаше на изток, където дъното рязко пропадаше, така че и по-големи кораби можеха да стигнат почти до самия бряг. Бетонни блокове и подпорни стълбове все още стояха там, където някога бяха прикривали немските подводници с голям радиус на действие от Първата световна война, а сред ръждясалите останки от единствената голяма механична работилница все още личаха части от пещи и сечива, използвани за ремонт.

Вляво от всичко това се намираше добре подредената база със запаси на „Сентиля“ — щайги и варели с провизии, както и два товарни шлепа със свалени рампи, готови да превозят апаратурата към кораба.

Отзад, под дърветата, защитени от ярката слънчева светлина, се намираха почти неразличимите бараки, в които живееха местните работници. Далеч от линията на прилива стояха готови дузина малки лодки със свити платна, други две с антични извънбордови двигатели „Джонсън“, които все още работеха без засечка, а една беше обърната на пясъка и няколко момчета поправяха дъното й.

„Сентиля“ беше закотвен на миля и половина от брега и откъм подветрената му страна се полюляваха три по-малки лодки. Корабчета с гориво периодично сновяха до кораба-майка, после всякаква дейност спираше, чуваше се глух тътен и гейзер от вода изригваше на повърхността на океана. Веднага след това всичко отново се раздвижваше, моряци със слушалки и микрофони препредаваха информация и нареждания на други, които не се виждаха.

Тримата на борда на „Мидена яхния“ огледаха какво става, докато преминаваха покрай острова. Когато „Сентиля“ не препречваше погледа им, виждаха блестящия корпус на „Лотосленд“, на чиито бордове се бяха струпали любопитни работници от студиото и махаха към малките лодки, които се отдалечаваха от кораба-майка. Те бяха моторници и бързо се отправиха на север, след като заобиколиха „Сентиля“. В първите две имаше снимачни екипи, които си говореха по радиото.

Хукър каза:

— Използват любителско радио, Били. Виж можеш ли да чуеш какво си говорят.

— Да, сър.

— По дяволите, няма ли да престанеш с това „сър“?

— Акулското ви име ще ни навлече неприятности, сър.

— Били… ядеш ли акули мако?

— Само когато успея да ги уловя, сър.

— А защо се боиш от тях?

— За да не ме изядат първи, сър.

Джуди се усмихна на Хукър.

— Логично. Може би и аз трябва да те наричам по друг начин.

— Например?

— Ами… хубавецо, например — закачливо каза тя.

Били вдигна ръка и те млъкнаха. Беше намерил нужната честота и от разговора разбраха, че екипите се готвеха да снимат всичко интересно около „Дрифтър“. На борда имаше водолази с подводни камери, а друг екип щеше да филмира всичко, което ставаше на повърхността.

Мако осъзна, че никой от корабите не би могъл да пропъди лодките, без да разкрие истинското си предназначение и че единствената информация, която ще им бъде предоставена е, че „Дрифтър“ е претърпял злополука при удар в подводна скала и „Телиг“ му помага да стигне на сигурно място.

Джуди свали бинокъла си и посочи на югоизток.

— Мако… Погледни към хоризонта на около 130 градуса.

Той вдигна бинокъла и се съсредоточи върху мястото, където тя сочеше. Големият луксозен кораб на „Среднощни круизи“ бързо наближаваше.

— Довечера ще бъде напечено — каза той.

— Можеш да се обзаложиш. — Джуди направи гримаса. — Туристите ще получат всичко, за което са си платили.

— Какво имаш предвид?

— Истинско приключение. Нещо, за което да разказват на приятелите си. Случка от Дяволския триъгълник, чудовище, което яде лодки.

— И мислиш, че това ще ги впечатли?

За пръв път тя го погледна сериозно и в изражението й се промъкна тъга.

— На борда има много преситени хора, Мако. Те са толкова богати, че могат да си купят каквото пожелаят. А сега ще получат нещо, което не се купува с пари. За тях няма нищо по-възбуждащо от мириса на кръв, на надвиснала опасност. Той ускорява пулса им и ги отпраща към бара, за да се успокоят.

— Джуди… ти си съсобственик на „Среднощни круизи“.

— Но татко я създаде.

— Мислиш ли, че това е била идеята му?

Тя поклати глава и се загледа във водата.

— Не, трябваше да бъде нещо съвсем различно. Но татко… беше много зает. — Тя млъкна за миг, после добави. — Ужасно е, когато многото пари се смятат за най-важната цел в живота.

Хукър я прегърна през раменете. Тя се сгуши като дете в него, усещайки силните му ръце и твърдите мускули. Пръстите му леко бяха обхванали ръката й и Джуди се зачуди каква ли болка могат да й причинят, ако той пожелае това.

Усамотението им продължи само няколко секунди. После радиото отново оживя от съобщенията на „Дрифтър“ и „Сентиля“. Те предупреждаваха малките лодки да не се приближават, защото няма да поемат отговорност при злополука. На водолазите беше казано, че зоната под корабите е опасна, но очевидно никой не го беше грижа. Подобна възможност се открива веднъж в живота и никой запален фотограф не би я пропуснал за нищо на света. Ако попаднеше под винта, името му щеше да влезе в историята на фотографията. И това нямаше да послужи като предупреждение за останалите. Те просто щяха да се постараят да стоят далеч от корабните витла.

Изглежда никой не се страхуваше от Хищника.

 

 

Лицето на капитан трети ранг Съливан беше вцепенено от гняв. Каквото и да беше пробило дъното на кораба му, то беше преминало и през вътрешната обвивка и прерязало главния кабел, който захранваше телевизионния приемник на палубата. Снимките, направени от робота, може би бяха изгубени завинаги. Разочаровани, двамата с помощника му се качиха отново горе, свързаха приемника във вторична електрическа верига и натиснаха клавиша за повторение.

И ето че на екрана изплува видяното от робота, чието око се взираше в зелените води на Атлантика и наблюдаваше как около него се движат обитателите на океана. В продължение на тридесет секунди видимостта достигаше до двадесет метра и при странично движение се видяха откъснати ивици червени водорасли и двойка непознати риби, които се втурнаха надалеч. Съливан погледна часовника си. Всеки момент роботът трябваше да доближи овалното петно, към което го беше насочил.

Внезапно нещо стана на екрана. Зелената вода потъмня и преди автоматичният подводен прожектор да се включи, стена от мехурчета блъсна робота. За част от секундата на Съливан му се стори, че вижда най-страшните и големи зъби, които би могъл да си представи, после екранът побеля.

Капитанът затаи дъх, преди шумно да го изпусне.

— Видя ли това?

— Видях нещо — отвърна Уайти.

— Опиши ми го.

— Не мога. Стана толкова бързо…

— По дяволите, ще го пускаме, докато разберем какво е.

— Едва ли ще успеем. Според мен беше нещо остро.

— Колко голямо?

— Кой знае, Съли. Няма с какво да го сравним. Появи се за миг и изчезна. Може да е било отломка от кораб или купчина от водораслите, които са навсякъде. — Той замълча и погледна капитана с присвити очи. — Защо? Според теб какво беше?

Съливан попита тихо и колебливо:

— Смяташ ли, че може да са били… зъби?

— Стига, Съли, събуди се.

— Нещо ни удари, приятел.

— Да, а тук по дъното има какво ли не. Вчера два пъти закачихме с винта някаква стара мрежа, ако си спомняш.

— Спомням си и онази изгнила лодка, която плаваше точно под повърхността, но тя със сигурност не би могла да ни пробие дъното.

— Някоя стара отломка…

Съливан поклати глава.

— Щяхме да я засечем с ехолота, приятел. Но там нямаше нищо. Нищо.

— Имаше нещо, Съли.

Навън се чуха викове и той разбра, че скоро идиотите с камерите ще бъдат навсякъде. Е, беше ги предупредил и те го бяха потвърдили. Въпреки това бяха дошли. Двамата излязоха от кабината и ги загледаха. Апаратурата им беше нова и свръхсъвременна, връзката между водолазите и кораба беше добра, а и работеха по двойки с безпристрастието на професионалисти, макар да съзнаваха опасността.

Съливан и Уайти кимнаха одобрително. Нямаше да се притесняват за този екип. Върнаха се пред екрана, за да прегледат още веднъж кадрите, които роботът беше предал, преди връзката да прекъсне.

 

 

Капитан Дон Уотс лично посрещна Хукър и Джуди на борда на „Сентиля“. Не се познаваха, но капитанът беше прегледал набързо военните досиета и вестникарските материали за своите гости и беше наясно, че не са обикновени туристи. Мако имаше достъп до свръхсекретни материали и голяма част от подробностите в кариерата му все още бяха засекретени. Агенцията беше инструктирала Уотс да му сътрудничи във всяко отношение, обявявайки, че той работи заедно с екипажа на „Телиг“. Все пак му бяха намекнали, че Мако има предимство при вземането на решения.

Тримата пиеха на кърмата чай с лед, докато се проучваха взаимно. Джуди се остави да бъде приета само като наследница на Артър Дюран с финансов интерес в „Среднощни круизи“ и „Лотосленд продъкшънс“.

Играеше ролята си добре, защото го правеше от дълго време. Умееше да изглежда разсеяна или сдържана по време на разговор, включващ многобройни технически подробности, но напълно да съзнава същността и целта му.

Капитанът беше от онези морски офицери, които смятаха, че целият свят би трябвало да е вода. Чувстваше се щастлив само на палубата на военен кораб, ангажиран във военни действия, заобиколен от военен персонал. Всичко останало му беше досадно и макар случаят да имаше интересен аспект, той предпочиташе да приключи с него бързо и без да полага особени усилия.

У него имаше нещо респектиращо. Стегнатата му военна осанка подсказваше, че е минал през смъртоносния огън на войната и е оцелял невредим и по-мъдър от преди, защото е бил роден да командва и печели. Но въпреки чувството за собственото си превъзходство той се държеше прямо и дружелюбно.

— Вашингтон ми изпрати препоръките ви, полковник.

Джуди го стрелна с поглед, когато чу да го наричат с военен чин.

— Забравете за чина ми, капитане. Така ще улесните работата.

Капитан Уотс кимна. Той нямаше опит като участник в секретни мисии, но щом това се налагаше, щеше да се чувства по-добре сред хора като самия него. Добре беше, че армията имаше тук свой човек, ветеран професионалист, който си знаеше работата.

— Кажете ми с какво мога да ви помогна — попита той и посочи към шезлонгите, които един моряк беше изнесъл.

Когато седнаха, Хукър каза:

— Операцията, в която участвате…

— Не знаете ли каква е?

Хукър поклати глава отрицателно.

— Всичко стана внезапно. Аз просто бях на мястото, затова ме включиха.

— В тази операция няма нищо секретно, полковник.

— Хукър… или Мако. Забравете чина.

— Добре. Та това е много явна и съвсем стандартна операция за нас. Този път ни наредиха да участваме в подводните изследвания на някакви геоложки движения на земната кора, които изглежда стават в този район. На борда има двадесет и трима правителствени специалисти, които трябва да проучат тази активност, и техните резултати и мнения също са обществено достояние. Изпращат докладите си направо до Вашингтон, без да ги кодират, и по-късно те биват публикувани в научните списания.

— Някой вдига голям шум — забеляза Мако.

Уотс сви рамене и отпи от чая си.

— Всичко започна, след като заменихме електронните импулси с детонации. Апаратурата още не е поправена.

— Това със сигурност е привлякло всеобщото внимание.

— Пол… Хукър, когато истории за лодки, изядени от някакво странно морско чудовище, стигат до пресата, тази нежелана известност пречи на научната операция.

— Но това се случва — обади се Хукър.

— Винаги има причини. Знаете ли колко лодки са били изгубени миналата година на островите? Просто изгубени, без да броим ураганите и сблъскванията. И без морските чудовища.

— Колко?

— Според официалната статистика — четиринадесет. Двадесет и седем лодки са били спасени. Причините за пробивите са съвсем нормални. Разхлабена греда, пожар в кухнята, теч на бензин от извънбордния двигател, няколко сблъсъка с подводни отломки. Но никой не твърди, че нещо ги е изяло.

— Какво мислите за разказите на местните, капитане?

— Много мислих по тях, Хукър. Прекалено дълго съм живял в морето, за да не обръщам внимание на подробностите, макар да не ги разбирам. Тази история за „хищника“ е нелепа, не сте ли съгласен?

Няколко секунди Хукър се взираше в морето.

— Аз още не съм имал време да ги обмисля както трябва. Смятате ли, че мините от потъналия кораб имат нещо общо?

— Всичко е възможно, но след като няколко изплуваха, успяхме да закрепим останалите на дъното засега. Знаете за онези, които стигнаха до остров Скара, но така или иначе няма да стигнат по-далеч. По-късно ще изпратим сапьори да ги взривят и така ще приключим. Две вече са унищожени. От „Телиг“ се погрижиха за едната.

— Имате ли планове за останалите мини на потъналия кораб?

— Преди да си тръгнем, ще ги свържем и ще ги взривим, когато наоколо няма никой. От „Среднощни круизи“ ще се насладят на представлението.

Джуди вдигна поглед и кимна към кораба с камерите.

— Ами „Лотосленд“? Ще им направите реклама за милион долара.

— Чичо Сам е щастлив да помогне — подхвърли Уотс. Погледна на юг и добави. — Екипът водолази ще прибави още един милион към бюджета. „Дрифтър“ и „Телиг“ имат главна роля в този филм.

Тримата станаха и отидоха до релинга. Екипажът на Чана беше отвел „Дрифтър“ до голямата платформа, прикрепена на корпуса на „Сентиля“. Две дузини моряци го наместиха и здраво привързаха корпуса му с въжетата от крановете на кораба. След тридесет минути районът беше чист и кранистът започна издигането. „Дрифтър“ се хлъзна леко, после започна да се издига над водата като играчка.

Камерите на водолазите и останалите пътници в малките лодки заснемаха всичко. Обективите изскочиха напред, когато „Дрифтър“ се заиздига все по-високо и започна бавно да се приближава към борда на „Сентиля“. И тогава всички видяха двуметрова пробойна на дъното, чиито ръбове бяха обърнати навътре, сякаш гигантска брадва беше проникнала през метала с един зверски удар. От нея се стичаше вода като миниатюрна Ниагара и кранът задържа кораба в това положение. Едва когато спря да тече един от моряците застана под „Дрифтър“ и направи снимки на дъното отблизо. После властно направи знак на водолазите да се отдалечат, отстъпи и махна на краниста да продължи да издига кораба.

Хукър се доближи към капитана и попита:

— Бихте ли направили същото и с цивилен кораб?

— Само при извънредни обстоятелства. В този случай е необходимост.

— Тогава да разбирам, че „Дрифтър“ е военен кораб.

— Общо взето да, Хукър.

— Правителството е небрежно, а?

— Понякога няма избор — отвърна Уотс. Той отново погледна Хукър с мрачна усмивка. — Затова вие сте тук, нали?

— Не съвсем — отвърна Мако. Пое дълбоко дъх и бавно издиша. — По-скоро стана случайно.

Джуди се присъедини към тях на релинга, изчака, докато спуснаха „Дрифтър“ върху подложките, и каза:

— Капитанът на „Среднощни круизи“ кани и трима ни на вечеря на плажа довечера.

Уотс остро я изгледа.

— Как ни покани?

Тя посочи към круизера и помаха. На мостика проблесна светлина и те разбраха, че ги наблюдават през телескоп.

— Какво да отговоря? — попита Джуди.

— Това е код — рязко каза капитанът.

— Разбирам морзовата азбука, капитане. Е?

— Как ще свали всички пътници на плажа?

Джуди тихичко се засмя.

— Едва ли много от тях ще искат да отидат. Някои ще го сметнат за интересно приключение, но останалите ще предпочетат бара или хазарта. В едно можете да бъдете сигурен: храната ще бъде изключителна. Всъщност цялата вечер може да се окаже интересна. Ще поканя и екипажа на „Телиг“.

Хукър я погледна въпросително, но тя не каза нищо повече.

 

 

Слънцето бавно завършваше небесната си обиколка и се спускаше към океана. Морските птици отлитаха обратно към островите, а танцуващите сенки, хвърляни от вълните, се удължаваха. Самотно палмово дърво, кой знае как изтръгнато от корен, безцелно се носеше по водата. Клоните му шляпаха по повърхността, а тънките, подобни на пръстчета крайчета на корените му, чиито връхчета бяха покрити със солена пяна, зловещо потръпваха. Сянката му не беше плътна — черна ивица, която ту се изправяше, ту се нагъваше от вълните.

Малките рибки, които обичаха да си играят около плаващи предмети и техните сенки, вдигаха многобройни пръски в искрящата вода, а тук-там по-силно раздвижване на повърхността показваше, че някоя по-голяма риба се е спуснала към тях да похапне. Останалите бързаха да се скрият, но не помнеха дълго и след минути се връщаха сякаш нищо не се беше случило.

Извън периметъра на голямата палма чакаха хищниците, които избираха жертвата си и атакуваха, без да усещат каквато и да било опасност, защото в този район бяха на сигурно място. Можеха да се хранят колкото искат и когато се заситеха, се отдалечаваха на групи, за да се отдадат на някое друго присъщо занимание.

Те не познаваха опасността.

Бяха единствените хищници наоколо.

Затова не усетиха веднага какво става. Появи се натиск изпод водата, движение нагоре, което не би трябвало да съществува тук. Тогава хищниците разбраха, че е дошъл още някой — по-голям и смъртоносен от всичко, което дотогава бяха срещали и инстинктът им подсказа да бягат. Те оставиха след себе си флуоресциращи следи във водата, която започваше да потъмнява с падането на мрака. На мястото им започна да се оформя голямо и гладко овално петно, сякаш някой внезапно го бе покрил с желатин. Огромният тъмносин силует под повърхността се издигаше бавно, сякаш мъчително се раждаше от утробата на океанската бездна. Внезапно ярка светкавица освети небето на изток и каквото и да беше, нещото се плъзна обратно надолу, а водата придоби нормалния си вид.

Голямата палма продължи спокойно да се люлее във водата. Малкото уплашени морски обитатели, които се бяха скрили в клоните й, изплуваха встрани, но не посмяха да се отдалечат много. Те също се водеха от инстинкта си.