Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (15)

15.

За краткото време, което бяха прекарали на кърмата, нещо беше нарушило веселието. Нямаше очебийна промяна, но Мако го усети и остана нащрек. Четири отделни групи мъже бяха потънали в разговор, а един младеж обикаляше между тях, сякаш разнасяше информация. Начело на всяка група стояха мъже от типа „възрастен държавник“ и двама от тях наистина бяха бивши американски сенатори.

През няколко минути член на екипажа на средна възраст излизаше от коридора, отиваше до някоя от групите, предаваше плик, взимаше нещо, което очевидно беше писмена разписка, подаваше я на едрия мъж в син костюм, който го придружаваше, и забързано се връщаше обратно.

— Какво става? — попита Хукър.

Джуди се намръщи, проследи погледа му и поклати глава в недоумение.

— Нещо става, малката — каза й той. — В момента те се съвещават.

— О, те винаги го правят.

— Кое?

— Явно имат общи интереси и когато нещо стане на борсата, провеждат срещите на бордовете си тук. И всички са доволни.

— Виждаш ли куриерите, които идват при тях?

— Да. Идват от компютърната зала.

— Всеки от тях има телохранител, който носи голям пищов под сакото си.

Джуди бавно вдигна поглед към него и попита:

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата, скъпа. Ти как знаеш какво правят големите момчета отсреща?

Лицето й за миг се смръщи.

— Ами… виждала съм това няколко пъти. Какво толкова има?

— Нищо, просто си мислех, че вече са се оттеглили от активна дейност. Че те са милионери, какво повече искат?

След миг Джуди колебливо предположи:

— Да станат милиардери?

Хукър кимна и каза:

— Може и да си права, кукло.

Вятърът му донесе отговора. Откъм малката група вляво той дочу една и съща дума, повторена два пъти. Не беше нова. В новините я споменаваха от година, а от дълго време я обсъждаха на публични форуми, но произнасянето й тук й придаде съвсем ново значение.

— Евровалута — каза Мако.

— Какво? — Джуди го погледна озадачено.

Той я притегли по-далеч от пътниците, взе по едно безалкохолно от бара и когато останаха насаме, поясни:

— Имат вътрешна информация за европейския финансов пазар… нещо, свързано с новата евровалута.

— Това важно ли е?

— Попаднало в подходящи ръце, може да се окаже дяволски важно… А изглежда всички притежатели на подобни ръце се намират на твоя кораб, Джуди.

— Мако… те са на почивка! За тях това е ваканция.

— Така си мислиш ти. Кой оборудва компютърна зала като тази, ако е на почивка?

— Идеята беше на Маркъс Грей. Така гостите могат да се осведомяват как върви бизнесът им. Това беше една от екстрите.

— Виждала ли си оборудването?

— Да, но…

— Опиши ми го.

— Мако… не мога. Знам само, че е…

— Последна дума на техниката — довърши той вместо нея.

— Да, и уникално. Такова няма никъде другаде по света.

— Колко компютъра има?

Мако я прегърна през кръста и тя се сгуши в него. Стана му приятно и той прошепна:

— Всъщност да се махаме оттук. Не обичам тълпите. Можеш ли да уредиш лодка, която да ни закара до „Сентиля“?

Усмивката й говореше, че това няма да й създаде никакви проблеми.

Но не й се наложи да опитва. Един от келнерите се приближи и й съобщи, че капитан Уотс е изпратил катер да ги вземе. Не казал защо, но обяснил, че е много важно.

Дон Уотс ги чакаше на върха на трапа. Кимна им за поздрав със сериозно изражение и ги придружи до командната кабина, откъдето можеха да наблюдават тъмния океан и светлините на круизера и „Лотосленд“. „Телиг“ също беше там, още по-тъмно петно на фона на водата, без светлини.

Тук имаше още една посетителка и Хукър й се усмихна.

Ким Себринг се изправи и им стисна ръцете.

— Знаете ли, че накарахте момчетата от базата направо да подскочат!

Джуди повдигна вежди.

— Как? Тя не е ли доста далеч оттук?

— Двойно попадение — обясни Ким. — Баща ви беше щедър спонсор на Уудс Хол.

Джуди поклати глава.

— Баща ми се интересуваше от всичко, свързано с океана.

Ким погледна Мако и отново се усмихна.

— Шефът ми е служил с вас, господин Хукър. След като хеликоптерът, с който сте летели заедно, бил свален, той бил освободен от служба по здравословни причини. Бил здраво надупчен, а разказваше как във вашите меки части се забило парче тръба. Надяваше се, че все още можете да сядате на стол.

— Проклет да съм, ако не е старият Бамби Хил! Мислех, че се е върнал обратно във фермата си на Лонг Айлънд.

— Така и направил, но туристите и трафикът го прогонили оттам и единственото място, където все още можел да намери уединение, бил океанът. Уудс Хол беше идеалното място за него.

— Говорите си като роднини — обади се капитан Уотс. Покани всички да седнат, раздаде чаши с топло кафе и каза: — Мако, имам нова информация във връзка с проблема ти.

— Хищника?

— Може би. — Уотс се облегна на стола и сплете ръце на корема си. — Уловихме радиосъобщения от лодки, които се намират между нас и Пеоле. Говореха много бързо и връзката беше лоша, но моят човек е много добър и от малко думи схваща същината. Всичко било предадено по любителско радио и имахме късмет, че е стигнало до нас. Тези рибарски лодки не разполагат с нова техника.

— Прав си — отвърна Хукър. — Най-често с евтини радиостанции — добри, но стари. Цялото им оборудване е остаряло, включително извънбордните двигатели.

— Видели са на два пъти онова, което наричаш Хищник.

Джуди рязко се приведе напред.

— И какво казаха? — гласът й прозвуча задъхано.

— Не говореха непрекъснато на английски.

— По дяволите! — избухна Хукър.

Капитан Уотс вдигна ръка.

— Спокойно. Записахме разговора. Обадих се на Чана на „Телиг“ и те веднага тръгнаха към мястото.

— И изобщо не ме е уведомила!

— А трябваше ли?

— Това е моя работа, не нейна. — Той рязко разтърси глава, ядосан на самия себе си. — Не, постъпила е правилно. Било е спешно. Кога тръгнаха?

— „Телиг“ тръгна преди двадесет минути.

Хукър въздъхна с облекчение.

— Прати някого на „Мидена яхния“. Били Брайт ще разбере какво говорят.

Уотс вдигна телефона, даде нарежданията си и затвори.

— Засякохме мястото на инцидента. Предполагам, че ще искаш да отидеш.

— Да. На какво разстояние е?

— Ще стигнеш за два часа.

Хукър кимна към Ким.

— А ти защо си тук?

Тя се опря на ръба на бюрото и каза:

— Завършихме малкия си експеримент с дъното на океана. Беше много интересен.

Мако се намръщи, чудейки се накъде бие.

— Капитан Уотс беше така добър да ми съобщи някои от своите открития — продължи тя. — Никой от нас не се занимава със секретни задачи, но и двамата стигнахме до странни заключения.

— Релефът на земята се променя — намеси се Уотс. — Плочите се трият на най-неочаквани места.

— Като в депресията Сан Андреас?

— Засега не толкова силни. Има само симптоми.

— Не ми харесва начинът, по който го казваш — обади се Мако.

— Докато сме живи, нищо сериозно няма да се случи — меко каза Уотс.

— Господи! — прошепна Джуди, осъзнавайки казаното.

Ким отново се приведе напред, горяща от нетърпение да опише какво е открила.

— Има подводни течения, които не са съществували преди сто години. Тогава остров Скара е бил чист и там са гнездили морски птици.

— Откъде знаете? — попита Джуди.

Хукър й отговори.

— От старите карти. Капитаните на старите ветроходни кораби са свършили добра топографска работа.

Ким утвърдително кимна.

— Знаем много за остров Скара, но когато открихме, че „Сентиля“ ще прави експериментални сондажи наблизо, се разбрахме с флота да проведем и собствени изследвания. Оттам с радост се съгласиха да ни сътрудничат.

— Е — каза капитан Уотс, — защо не пийнем още малко кафе, докато господин Били Брайт се появи на борда. — Той извика на юнгата да донесе необходимото и се обади в радиокабината да изпратят запис на радиопредаването. После заговориха за незначителни неща, докато корабният катер не пристана до рампата на „Сентиля“.

Когато Били се качи на борда, в очите му се четеше умора. Никой не му беше казал за какво става дума и докато не видя Мако, разположен удобно до Джуди, беше напрегнат като пружина. Щом улови погледа на Хукър, той попита:

— Сър… наред ли е всичко?

Мако му подаде стол и кимна.

— Да, Били. Само трябва да ни преведеш нещо.

Лицето на Били остана безизразно.

Мако продължи:

— Хищникът отново се е появил. Радистът е хванал съобщение по радиото, но не можем да разберем какво казват. — Той направи знак на Били да седне и включи касетофона. Капитан Уотс включи още един, за да запише превода на Били.

Карибецът веднага разпозна гласа:

— Това са Пока… и Луле Мали… Лодката им отново е била ударена.

— Потъват ли?

Карибецът поклати глава в отрицание.

— Не, сър… помпата се справя.

Чуха се и други гласове, по-слаби, но разтревожени. Всички бяха обърнати към Били в очакване да разберат какво е станало. Внезапно се чу писък, но звук на двигател рязко форсиран до дупка, почти заглуши гласовете. Били произнесе с треперещ глас:

— Видели са го… Хищника… бил е точно зад тях.

— Втори път ли ги е ударил?

Били поклати глава.

— Не, сър, отървали са се. — Той погледна Хукър в очите. — Всички са го видели, сър. Чули са го да диша.

— Описаха ли го?

Касетата беше замлъкнала. Пред лицето на смъртта никой не се бе сетил да я описва. Но Хищника беше там. Това беше достатъчно.

Били знаеше какво бе станало.

— Видели са друг кораб на запад и Луле казва, че е „Телиг“. Мислите ли, че той ще им помогне? — Внезапно лицето му се помрачи. — Няма да ги изоставят, нали? — попита той тревожно. — Луле и Пока са ми добри приятели.

Джуди се изправи и отиде при него.

— Ние също, Били.

Карибецът се усмихна и на лицето му се изписа облекчение. Хукър каза:

— Ще вземем някаква лодка и ще ги изтеглим на брега. Ще държа връзка по високочестотното радио. На канал деветнайсет.

— Добре — отвърна капитан Уотс. — Имаш ли нужда от нещо?

— Онова, което ми трябва, е на „Лотосленд“. — Той погледна Джуди и попита: — Имате на борда портативна камера, нали?

— Имаме всичко, за което се сетиш.

— Добре. Вземи най-усъвършенстваната дигитална камера, която намериш. Най-малката и най-лесната за снимки.

— Дадено! — Джуди засия.

— Ами оръжия? — попита Уотс.

— Не, ракетометът е достатъчен. Имам и други неща на борда. Напълно законни в тези води.

— Само не започвай война, приятел.

— Тя отдавна е започнала.

— Това, че нещо яде лодки, още не е война.

Мако му се усмихна.

— Но е добра причина да се започне война. — Той погледна към Ким Себринг и добави. — Мисля, че на Уудс Хол тази експедиция ще му допадне.

 

 

Най-бързо щяха да стигнат до „Лотосленд“, а после до „Мидена яхния“ с катера на „Сентиля“. Джуди се качи по трапа и след десет минути се върна със сак, който им подаде, преди самата тя да слезе.

Щом краката й докоснаха палубата и Хукър я придърпа, двигателят изръмжа и катерът потегли, завивайки рязко зад кърмата на „Лотосленд“ на юг към мястото, където беше закотвен „Мидена яхния“.

Хукър се наведе и почти извика в ухото на Джуди:

— Взе ли всичко?

Тя кимна рязко и разказа на висок глас:

— Тони Пел го няма. Върнал се от партито, сложил мушама и заедно с Гари заминали нанякъде с една от големите лодки. Взели и много снимачна апаратура.

Мако почувства как вълна от нетърпение го обвива като студена мъгла. Знаеше какво е станало. Някой на круизера беше чул отчаяния сигнал за помощ на Пока и Луле и го беше предал на Пел. Сега нямаше начин да стигнат на мястото преди тях. По дяволите!

Прехвърлянето им отне по-малко от минута и катерът пое обратно към кораба-майка. Били запали двигателя, вдигна котвата и „Мидена яхния“ се понесе, постепенно набирайки пълна скорост. На всеки няколко секунди Хукър палеше прожектора на носа, оглеждаше водата за плаващи отломки, неуловени от радара, и отново го гасеше. Отпред все още не се виждаха светлини от други лодки.

Били махна с ръка, за да привлече вниманието му, и посочи барометъра. Мако остави Джуди и отиде да погледне. Беше паднал само с половин деление, но и това беше достатъчно.

— Хубава нощ за Хищника, а, Били?

— Само той си знае — отвърна карибецът.

В гласа му не се усещаше напрежение. Ръката му здраво стискаше ръчката, за да поддържа максимална скорост, но в готовност да намали, ако чуе необичаен звук откъм мощния двигател.

Мако сложи очилата си за нощно виждане и впери поглед в морето отпред, после към часовника си и отново към хоризонта. За малко не го пропусна, но се върна тридесет градуса и се втренчи в единствената слаба светлина. След четири минути светлините станаха две и той каза:

— Давай направо, Били, точно пред нас са.

Но карибецът беше поел нататък още преди да го чуе. С една ръка Били включи любителското радио, нагласи го на шестнайсети канал и усили звука. Отпред внезапно проблесна тънък лъч от прожектор и освети корпуса на шестдесетгодишната лодка, наклонена наляво. Мако взе микрофона и каза:

— Пока и Луле… тук е Мако… Добре ли сте?

Връзката беше лоша, но отсреща се чу глас.

— Господин Хукър, помпата се справя. Вече не се пълним.

— Добре. След десет минути сме при вас и ще ви изтеглим. Кой е в другата лодка?

— Тя е голяма гумена лодка. Има извънборден двигател, но недостатъчно мощен, за да ни изтегли.

— Кой е в нея?

Отговорът дойде бавно.

— Един лош човек. Само седи и чака нещо. Изобщо не ни помогна.

Значи беше Пел. Нов лъч на прожектора освети очуканата рибарска лодка и обходи корпуса, придавайки й призрачен вид — вероятно камерата снимаше разтревожените лица на екипажа. Когато „Мидена яхния“ се приближи достатъчно, за да могат да видят кой е в гумената лодка, двигателят й заработи, тя обърна и бързо се отдалечи. Мако не се опита да я освети. Знаеше какво ще направи, но първо трябваше да помогне на братята Мали.

Когато успяха да закачат двете лодки, той махна на Били и „Мидена яхния“ пое на бавни обороти към Пеоле.

— Така ли се тегли лодка? — попита Джуди.

— Ти как би го направила?

— Така.

— Тогава защо питаш?

— За да разбера ти знаеш ли как.

Мако се усмихна и поклати глава.

— Жени — каза той тихичко.

Дясно на борд видя червена светлина, а над нея — бяла. Те се движеха, след малко се появи и зелена. Следваха ги около миля, после корабът застана успоредно с „Мидена яхния“. Джуди се намръщи притеснено, но Мако обясни:

— Това е „Телиг“.

— Какво правят?

— Търсят Хищника.

— Как?

— Имат каквато искаш апаратура. Кажи на Били да ти даде портативното радио, искам да говоря с тях.

След малко тя се върна с радиостанцията, Хукър издърпа миниатюрните антени и се включи на шестнайсети канал.

— „Телиг“, тук е „Мидена яхния“, край.

Отсреща се обади Ли Колбърт.

— Слушам те, „Мидена яхния“.

— Защо не се свързахте с рибарската лодка, Ли?

— Не бяха изложени на опасност. Видяхме ги през инфрачервените очила. Помпите им се справяха. Двамата бяха запушили пробойната с нещо и очевидно не се притесняваха.

— Напротив, Ли, умираха от страх. Хищникът ги е нападнал.

— Така казват те. Вярваш ли им?

— Да, по дяволите, и ти също им вярваш. Какво търсехте там?

— Хищника — отвърна спокойно Ли. — Но засега няма и следа от него.

— Той е тук, друже. Още ни дебне.

— Кой беше в гумената лодка? Засякохме на радара, че идва откъм военния кораб. Но не отговориха на повикванията ни или не са имали радио.

— Остави ги, Ли, ние взехме рибарската лодка на буксир и се насочваме към Пеоле. Вероятно ще стигнем там на зазоряване.

— Какво ще стане, ако попаднете на нашето морско чудовище?

— На Хищника?

— Именно.

— Веднага ще ви уведомим.

Последва пауза, после Ли каза:

— Искате ли да ви придружим?

Мако се усмихна и отвърна:

— И да разваля удоволствието на Чана? Тя би предпочела да изследва отломките и да види какво е останало от нас.

— Не е толкова лоша, Хукър.

— Почакай, докато стреля и по теб, друже. Край. — Хукър изключи радиото и се обърна към Джуди и Били. — Дръжте си очите отворени за онази гумена лодка. Те ще имат радио и ако стане нещо, ще са готови да ни видят сметката.

— Кои са „те“, Мако?

— Нашият приятел, малката. Кани се да спечели голямата пачка. Снима всичко, което стане, за да го използва във филма си, а сега очаква голямата бомба, автентичният кадър, който ще изкара филма на върха на класациите… Хищникът в нападение — нещо истинско и абсолютно неподправено.

Джуди разбра мисълта му и кимна мрачно.

— Но… той ще трябва… да го убие, нали?

— Не се тревожи, погрижил се е. Взел е със себе си Гари Фостър и двамата са подготвени да се справят, с каквото и да е.

— Мако…

— Какво?

— Щом „Телиг“ има такава страхотна апаратура, защо не са могли да го открият?

— Те не са подводница, Джуди. Вероятно апаратурата им не е пригодена за дълбоководно наблюдение. А това нещо, каквото и да е то, не следва никаква закономерност. Като куче, което атакува натрапници в собствения си двор. Точно сега ние сме над едно от възможните му места за хранене. Нападнало е лодката на Пока и Луле и може би се навърта наоколо и чака друга хапка. Хищникът си има стил, скъпа. Приближава бавно и тихо. Виждат го, чуват го, но никога не напада прибързано. В тази гумена лодка ще видят всичко, което изплува на повърхността, особено ако имат малък радар на борда.

Обърна се и я погледна въпросително. Джуди тихо отговори:

— „Лотосленд“ има няколко портативни радара. Използвали са ги нощем, когато плавали край ледените полета на Аляска, за да снимат документални филми. — Тя нервно облиза устни. — Беше Пел, нали?

— Да, но не прави нищо незаконно. В известен смисъл той все още работи за теб. Дори това, че не помага на лодка в беда, не е престъпление. Видял е, че ще се справят и без помощта му, и си е тръгнал, когато сме пристигнали ние. Знаел е, че ще й помогнем.

— Сър…

— Какво, Били?

— Барометърът падна с още едно деление.

— Още ли е в нормалните граници?

— Да, сър.

Очите на Били оглеждаха откритото море докъдето му стигаше погледът. Ръката му не изпускаше ръчките, но нямаше начин да се движат по-бързо. На другата лодка рамо до рамо Пока и Луле непрекъснато се оглеждаха и ослушваха за някакви особени звуци. Когато един дяволски скат изскочи и падна във водата на стотина метра вляво, всички подскочиха, а после се почувстваха глупаво.

Джуди потупа Хукър по рамото и попита разтревожено:

— Къде е „Телиг“?

Светлините на кораба не се виждаха. Морето беше черно. Сякаш нищо не се движеше на фона на ниско увисналите звезди. Дори бинокълът на Мако не можеше да различи нищо.

— Какво стана, Мако?

— Угасили са светлините.

— Защо?

— Обичайна практика. Радарът им е достатъчен. — Той взе радиото и натисна бутона за предаване на съобщения.

— „Телиг“, тук „Мидена яхния“. Край.

Отговор не дойде и той повтори обаждането си още веднъж, преди да изключи.

Джуди чакаше мълчаливо и Мако обясни:

— Това е държавен кораб на официална мисия. Не са длъжни да се обадят, освен в спешни случаи, а сега не е така. Знаят, че сме тук. Виждат ни на радара. Но повярвай ми, ако Хищникът ги беше ударил, щяхме да чуем за това по радиото. Нищо не може да ги изненада с тази електроника на борда.

— Сигурен ли си?

Мако изчака няколко секунди, преди да й отговори:

— Доста сигурен.

— Това не е достатъчно.

— Но е истината. Вързани сме за пробита лодка, движим се на бавен ход и сме чудесна примамка за всичко, което би решило да похапне с нас.

— Каква ободряваща мисъл! — каза тя. — С какво мога да помогна?

— Донеси ми бира. Мисля, че в сандъка с леда трябва да има още.

Мако довършваше бирата, когато Били каза:

— Сър, той е тук.

Хукър и Джуди усетиха как настръхват. Били включи прожектора. В яркия му лъч акулата мако, по-тъмна дори от водата, премина на пет-шест метра от „Мидена яхния“. Преобърна се, гмурна се бавно, без да потопи напълно гръбната си перка, после отново изплува, окото му се появи и Мако знаеше, че то гледа право към него. След това, сякаш подигравателно, акулата се гмурна, без да остави и следа зад себе си.

— Той ви търси, сър.

— Били, тук има много акули мако.

— Така е, сър — съгласи се карибецът.

— Видя ли белези по опашката й?

— Не, сър.

— Ето това е.

— Но той не си показа опашката, сър.

Разочарованието се примеси с раздразнение. Нямаше начин да опровергае логиката на Били. Това беше неговата акула мако и тя го търсеше, за да си вземе името обратно. Една голяма хапка щеше да разреши този спор завинаги и след това щеше да остане само един истински мако.

Странното беше, че Мако усещаше някаква връзка с акулата. Нещо със сигурност щеше да се случи — рано или късно, — когато братята се срещнеха лице в лице. Ако уловеше този мако на здраво влакно, можеше да спечели. Ако се срещнеха в морето, резултатът щеше да бъде кървава маса плът.

Неговата плът.

Мако изруга:

— По дяволите!

Поклати глава и отново се взря в морето. В дълбините все още се криеше нещо.