Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (18)

18.

Сега Чарли Бъргър виждаше Хукър в нова светлина. Свързваше ги нещо ново, откакто беше разбрал, че Мако не е просто пенсионер от континента. Каквото и да се говореше, той беше направил тук неща, които излизаха от рамките на слуховете. А и на тези острови всеки слух се базираше на факти. Небрежните подмятания на Чана и очевидната връзка между професионалистите от компанията си идваха на мястото и когато Хукър уж случайно го беше пресрещнал далеч от удобния му стол в бара на Ели, той умишлено се отдалечи от пътеката към сенките около къщата си.

На верандата Мако му връчи плик и Чарли го прибра във вътрешния си джоб, без да го отваря. Вътре не светеше и двамата бяха обгърнати от мрак.

— Това не е завещание, Чарли — обясни Хукър. — Описал съм събитията така, както смятам, че са се случили. В случай че изчезна или ме убият, предай това на компанията. Пропусни Чана, използвай връзките за спешни случаи. Кодирал съм го, така че няма да те упрекнат, задето си прескочил йерархията.

Бъргър замислено кимна.

— Искаш ли да го прочета?

— Ако съм мъртъв, няма да има значение.

— Ами госпожица Дюран? — От тона му Мако разбра, че двамата са били сериозен обект на клюките.

— Трябва да я предпазя — каза той.

След няколко мига мълчание Чарли се обади:

— Значи положението е сериозно.

— Възможно е — отвърна Мако.

— Какво смяташ да правиш?

— Да потърся един тип на име Тони Пел.

— Ели го е видял преди два часа. Сторило му се, че търси някого.

— Къде?

— Близо до „Мидена яхния“ Ели бил на плажно угощение недалеч оттам. Различил го в светлината на огъня.

— Стига, Чарли, това е невъзможно! Че той почти не го познава.

— Този тип винаги се облича официално. Да познаваш някой друг такъв наоколо?

— Не. — Мако се намръщи. — А ти как разбра за това?

— Аз знам почти всичко, което става. Като Сидни Грийнстрийт. — И той се засмя с типичния гърлен смях на актьора.

— Ясно.

— Пази се — предупреди го Чарли.

— Добре — отвърна Хукър и изчезна в нощта.

 

 

Антъни Пел съвсем случайно разбра, че Джуди е на „Лотосленд“. Морякът, когото беше накарал да измие лодката, едва не се сблъска с него, когато завиваше по една от улиците. Отвори уста да се извини, но Пел го прекъсна с въпроса:

— Наред ли е всичко на кораба?

В гласа му нямаше гняв, помощникът въздъхна с облекчение и се разбъбри.

— Всичко е наред, сър. Госпожица Дюран се върна на кораба, но това е единственото, което се случи.

— Добре — мило каза Пел. — И аз се връщам.

Кимна и се отдалечи. Морякът също тъй бързо се отдалечи в мрака. Антъни Пел не му беше приятен и предпочиташе да забрави за него колкото се може по-бързо.

Лисицата сама влезе в капана, мислеше си Пел. Щом Джуди беше на борда на „Лотосленд“, Мако Хукър също беше наблизо. Онова, което ги беше свързало в живота, щеше да ги свърже и в смъртта. Ако успееше да приклещи Хукър насаме, лесно щеше да прикрие убийството му. А Джуди щеше да загине при злополука. Какви ли не ужасни неща можеха да се случат с човек, който небрежно се доближи до винта на някой кораб, до електрически контакт или навито въже.

 

 

Чана се тревожеше. Беше чула съобщението на Уили Пендър за необичайните вълни, но не бяха последвали подробни обяснения, нито сигнали за помощ. Десет минути след това някой от брега беше попитал дали всичко е наред с лодките и Уили бе отговорил утвърдително. Не бяха се появявали други странни вълни. Чана се опитваше да си представи какво е видял Уили. Вълната не била опасна, но се появила без причина. От океанската топография тя знаеше, че понякога се появяват вълни, които се движат със скоростта на самолет. В някаква точка те се превръщаха в цунами, приливна вълна с огромна сила. Съществуваха и вълни, които се появяваха и затихваха, предизвикани от определен източник. Но досега не беше чувала някоя от този вид да се е появявала тук.

Досега. Онова, което беше предизвикало вълната, видяна от Уили Пендър, може би се намираше недалеч оттам.

Чана се изправи, съобщи на моряка в командната кабина, че отива на разходка, и тръгна към подвижния мост. Звездите сияеха в небето, но светлината им не стигаше до земята. Чана вървеше бавно, докато премина покрай „Лотосленд“ и излезе на плажа. Там спря и се зачуди накъде да поеме.

За разлика от нея Антъни Пел изобщо не се поколеба. Видя силуетите на трима души, които вървяха по плажа. Единият носеше фенер като онези, които използваха стрелочниците, а другият — две празни кофи за лед. Между тях вървеше Мако Хукър. Никой от тримата не забеляза Пел. Двамата островитяни тръгнаха към постройката, в която се намираше старият ледарник, а Мако се насочи към бара на Ели.

Пясъкът заглушаваше стъпките на Пел, а светлината идваше отпред, така че жертвата не можеше да види сянката му. Мракът го скриваше напълно. Той ускори ход, внимавайки да не се спъне или да издаде какъвто и да било звук, който би предупредил преследвания. В този пуст участък нямаше да има никакви свидетели. Никой нямаше да види как влачи тялото до водата и го качва в лодката. Беше идеална нощ за премахване на неудобствата.

Чана реши да отиде до бара на Ели. Там поне щеше да си поговори с Чарли и може би познанията му за живота на островитяните щяха да я успокоят. Тя не обичаше да се чувства по този начин. Беше установила, че част от прозренията й се базират на реални факти, а други, на познания, които са недостатъчно сериозни заключения, но достатъчни, за да очакваш неприятности. Нещо беше на път да се случи и тя го усещаше. Беше сигурна в това.

Докато напредваше към осветения бар на Ели, съзря Мако Хукър. Забави ход, за да не го настигне, и тогава забеляза силуета, който се прокрадваше зад него. Човекът се придвижваше с присвити колене и протегнати напред ръце, едната от които изглеждаше прекалено дълга — очевидно държеше оръжие, предназначено да разбие черепа на Хукър.

Нямаше начин да го предупреди успешно, затова тя направи онова, за което я бяха обучили — извади пистолета от кобура, прицели се за миг и натисна спусъка. Куршумът проби черепа на Антъни Пел и го повали в пясъка.

Хукър падна почти едновременно с него и Чана си помисли, че убиецът също е стрелял и е улучил. Но Мако се изправи и се обърна назад. Видя тялото на земята, а после униформения силует, който се доближи зад него, и промълви невярващо:

— Чана?

— Тъкмо щеше да те убие — обясни тя.

— Явно си се колебала до последно, но все пак благодаря. Мога ли да те питам нещо?

— Не. Този път се целех в него. Не в теб.

— Благодаря.

— Пак заповядай.

Тя отиде до тялото и обърна с крак главата му. От огромната изходна рана почти не си личеше кой е бил.

— Антъни Пел — произнесе тя. — Е, поне той вече не те мрази.

— Сигурно ще има разследване — обади се Хукър.

Чана изруга, че не беше помислила по-рано как ще се срутят шансовете й за повишение.

— Но този път имаш късмет, малката.

— Да, бе! Този тип беше важна клечка!

— Първо, имаш сериозен свидетел. — Мако се наведе, взе пистолета от пръстите на Пел и го вдигна. — Второ, имаме нерегистрирано оръжие, използвано от престъпник.

— Какво?

— После ще ти разкажа всичко. Има и друго… Двамата сме тук на военна мисия и Чичо Сам ще се погрижи да заглади неприятностите.

— Ти си абсолютно безскрупулен!

— Само реалист, скъпа. А сега да се върнем на „Лотосленд“. Имаме нужда от снимки. С фотоапарат и с камера. Давай.

Вратите на бара рязко се отвориха и малка група хора излезе на верандата. Бяха чули изстрел и любопитството им беше взело връх над страха.

Мако дочу гласа на Ели:

— Кой е там?

— Аз съм, пожарникарю, Хукър.

— Това изстрел ли беше?

— Абсолютно си прав.

— И кой го отнесе, Мако?

— Един от лошите, друже. Искаш ли да го погледнеш?

 

 

Джуди донесе камерите. Лицето й беше бледо, а устните пресъхнали, затова непрекъснато ги овлажняваше с език. Изглеждаше напрегната и Мако я прегърна през раменете, за да я успокои. Звукът от изстрела я беше накарал да изтръпне от страх за мъжа, когото обичаше. Мисълта, че той е убил някого умишлено, беше непоносима и когато разбра, че Чана е застреляла Пел, камък й падна от сърцето. Светът на насилието й беше чужд и за нея бе шокиращо да присъства на подобни събития.

Ли Колбърт написа официалния доклад, после тялото беше прибрано в найлонов чувал и занесено на „Телиг“, който щеше да го предостави за разследването.

Чарли Бъргър смушка Мако и попита:

— В тази работа има нещо скрито-покрито, нали?

— Идея си нямам — отвърна Мако.

— И сигурно така ще си остане.

— Ти може и да подочуеш нещо, Чарли, но едва ли много други ще имат този късмет.

— Ще ми кажеш ли защо?… Все пак участвахме заедно в тази игра.

— В общи линии става дума за международните последици от една тежка вътрешна интрига. По същество — свързано е с убийства, корупция и всичко, което ти хрумне в този ред.

— И всичко, което ми хрумне — повтори Чарли. — Май е по-добре изобщо да забравиш, че съм те питал.

Ели сграбчи Хукър за ръката и го повлече.

— Приятел, ела да чуеш радиото.

Мако предусещаше какво е станало.

— Нападнали са лодките? — Гласът му беше тих и тревожен.

— Не, но са видели онова нещо. Крещяха от страх, когато се обадиха.

— Разбра ли съобщението?

— Не цялото. Радиото в бара едва се чуваше.

Най-близо беше „Лотосленд“ и Джуди каза:

— Да използваме радиото на кораба, Мако. Оттам ще ги чуваме без проблеми.

— Добре.

Те си пробиха път през тълпата и хукнаха по дървената пътека. Когато се качиха на борда, Хукър бързо се добра до радиото и потърси лодките. След четвъртото обаждане прозвуча гласът на Уили Пендър:

— Тук е! Точно пред нас!

— Уили, тук е Мако Хукър.

Макар и отдалеч, присъствието му успокои Уили Пендър и той заговори по-бавно:

— Сър, беше съвсем близо до нас. Аз лично го видях да излиза от морето.

— На какво разстояние е?

— Не знам точно. Не е много далеч. Какво да правим?

— Имате ли достатъчно гориво, Уили?

Настъпи тишина, докато капитанът на рибарската флотилия проверяваше наличността. После гласът му прозвуча по-уверено:

— Повече от половин резервоар.

— Чудесно. Ето какво ще направите. Завийте на 90 градуса надясно и карайте така петнадесет минути, после се насочете право към Пеоле.

— Но… Хищникът…

— Няма да ви преследва, Уили. Повярвай ми. Все още можете да се измъкнете, затова направете каквото ви казвам. Знам къде сте и веднага ще изляза с „Мидена яхния“ да ви посрещна. По-бърз съм от всички кораби тук.

— Сериозно ли говорите, господин Хукър?

— Напълно, Уили. Действай.

Ели погледна Джуди, намръщи се и каза на Мако:

— Защо ще излизаш?

— Как се чувства пожарникарят, когато горящият покрив всеки момент ще се стовари на главата му и види пред себе си стълба надолу и помощ?

Ели се усмихна:

— Чувства се чудесно, но ти нямаш стълба, приятел. Нито торпедо или дълбоководни мини…

— Важна е моралната подкрепа, друже. А в момента те имат нужда от каквато и да било помощ.

Джуди сложи ръка на рамото на Мако. Той знаеше какво ще го попита и поклати глава в отрицание.

— Стой тук и се погрижи за Били. Трябва да отида сам, защото няма да имам време да мисля за когото и да било друг. Моля те… послушай ме.

Тя стисна рамото му в знак на съгласие и прошепна така, че само той да я чуе:

— Добре, Мако.