Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (10)

10.

Корабът „Среднощни круизи“ беше добре екипиран за всякакви случаи. Една импулсивно решена вечеря на плажа беше лесна за подготовка въпреки изисканото меню. Мощен товарен катер прехвърли на брега печките, масите и столовете, а друг закара провизиите. Всичко бе организирано толкова добре, че почти никой не ги забеляза. Гостите бяха разделени на групи и подготвени да се поразходят преди вечеря.

Чана и Ли Колбърт бяха оставили първите туристи да минат преди тях и да си проправят път през останките от старата военноморска база. Чана поклати глава и каза:

— Чуй ги само. Човек би помислил, че са в „Дисни уърлд“, а всъщност се влачат през някакви развалини.

— В техния свят не виждат много боклуци, скъпа. Там има само пари и онова, което купуват. За тях това е ново преживяване.

— Стига, Ли, те са туристи.

Той й се усмихна сковано.

— Така е. Но туристи милионери. За бога, не можеш дори да стъпиш на този кораб, освен ако нямаш седемцифрен доход! Не като капитал, а като доход. Сега ясно ли ти е?

Гримасата на Чана изразяваше огромно неудоволствие.

— Това е отвратително!

— Така показва и последното съобщение от компанията. Разбирам, че не си го чела.

— Не. Бях заета с други неща. Сложих го в папката с редовната кореспонденция. Ще го прочета по-късно.

Ли махна с ръка към гърбовете на отдалечаващите се пътници. Всички бяха облечени в бели или маскировъчни дрехи, някои с коркови шлемове, а други с елегантни кепета, закупени от скъпи магазини.

Чана отново ги огледа, после попита.

— Защо всички ръкомахат така неистово?

— Извън плажа са — отвърна той.

— И какво от това?

— Ходят по тревата, а не са им дали спрей против насекоми. На някого ще му дърпат ушите.

Едва беше свършил, когато видяха млад моряк с униформата на кораба да тича към влачещото се множество. През раменете му бяха метнати два платнени сака и когато стигна до туристите, той започна да раздава флакони и да им обяснява как се използват. След като се убеди, че всички са добре екипирани, тръгна обратно.

Когато стигна до Хукър и Джуди, морякът спря и им се усмихна.

— Благодаря, че ме подсетихте.

— Няма проблем.

— Но щеше да има, ако шефът беше разбрал.

Джуди помисли, че Мако ще я издаде, и го смушка, но той каза само:

— Можеш да си върнеш жеста на вечерята. Уреди ни места по-близо до кухнята.

Момчето му намигна и отвърна:

— Готово, мой човек.

Джуди хвана Мако подръка, пъхна огромния флакон в джоба си и тръгна към останките от механичния цех на плажа.

— Така или иначе нямаше да ти повярва — каза тя.

Мако не отговори.

— Приличам ли на съсобственик на кораба?

Този път той кимна.

— Определено.

Беше толкова категоричен, че тя спря и го погледна, сбърчила вежди.

— Защо? Защо да приличам?

— Защото си с мен — каза той. После се усмихна и добави. — Не се ли държа като истински властен мъж?

— Майната ти! — Тя се разсмя и ритна пясък към краката му.

Парфюмираната химическа миризма на репелента висеше над острова. Лабораторните технологии бяха подобрили ефективността на инсектицида хиляда процента след бойните действия в джунглите през Втората световна война. Никой не ръкомахаше бясно, за да отпъди безбройните насекоми, защото бяха мъртви или държани на разстояние от произведенията на човека.

Светкавиците на малките фотоапарати осветяваха лабиринта от изкривени стоманени трегери, любопитни туристи оглеждаха старите инструменти и ръждясалите кранове. От време на време се чуваше писък, когато някое космато животинче изскочеше от скривалището си или разтревожен скорпион заплашително размахаше жило към някой шкембест милионер, непривикнал към този вид насилие. Един се опита да напръска скорпион с инсектицид, но единственото, което постигна, беше да го провокира да нападне. Очите на мъжа едва не изхвръкнаха от орбитите и страхът го парализира, но скорпионът рязко спря. Човекът преглътна мъчително, без да го видят, и отстъпи.

Дребната му дебела жена засия при тази проява на смелост и каза:

— Скъпи, ти беше страхотен.

— Да — беше студеният отговор, който прозвуча скромно. В ума на милионера се въртеше единствено мисълта как малката гад го беше уплашила до смърт.

Хукър и Джуди стояха встрани, но си бяха намерили собствено занимание. От пясъка стърчеше огромно парче изкривен метал. За разлика от повечето стоманени и железни части в базата по него изобщо нямаше следи от ръжда. Хукър взе парче дърво и изкопа дупка в пясъка, дълбока около метър. Джуди попита:

— Това ли е, което си мисля?

Хукър кимна.

— Или поне част от него. — После разрови точно под металния къс, докато стигна до нещо твърдо. — Перка от витло. Има и още една.

— Не са ли прекалено близо?

— Със сигурност е с повече от четири перки. Съдейки по ъгъла, сигурно са били осем или десет.

— Според теб колко е бил диаметърът?

— Обиколката би трябвало да е поне три-четири метра. — Той започна да връща пясъка на мястото му. — Доста големичко за Първата световна война. Изражението му беше озадачено и Джуди го забеляза.

— Какво има, Мако?

— Изобщо не е ръждясало.

— И какво от това?

— Не е от неръждаема стомана, но е много по-запазено, отколкото онези, които произвеждаме днес.

— Но то просто си е лежало тук.

— Знам — отвърна той. — Очевидно немските металурзи са били изпреварили времето си. Даже не са си дали труда да скрият колко са напреднали. Явно са се надявали, че ще спечелят войната.

— Хукър… Това важно ли е?

— В момента не. Сега и ние произвеждаме закалени и неръждаеми метали, но тогава е щяло да бъде истински удар.

— Тогава защо го зарови пак?

— Защото може би тук има нещо, което трябва да се огледа. Ще накараме капитан Уотс да изпрати екип. — Той погледна присвитите очи на Джуди. — Какво има?

— Как е възможно никой друг да не го е видял досега?

— Може и да са го видели, но на кого му пука? Войната е била свършила. Никой не е искал този остров, всичко е било оставено да ръждяса.

— Само дето не е ръждясало.

— Както циповете на якето ти. Хайде да настигнем останалите.

Тя помисли за миг, после кимна.

— Добре.

Мако я хвана за ръката и я поведе обратно през лабиринта от очукани трегери. Под боклуците беше заровена културата на друго поколение; обувка от дебела кожа, парче раиран плат — част от престилка — и двете твърде изгнили, за да ги докоснеш. От пясъка се подаваше гърло на бутилка от уиски, а в един ъгъл имаше купчина бирени шишета, някои от които все още с коркови тапи.

В другия край имаше канцелария или това, което беше останало от нея. Мебелите не биха свършили работа на островитяните, затова бяха покрити с пясък, но все пак си личеше какви са били. Дървените шкафове се бяха разпаднали, а от документите се виждаха само парчета, но за сметка на това имаше стара пишеща машина, все още покрита с напукан гумен калъф върху здрава маса, която изглеждаше недокосната от времето.

Джуди попита защо не са ги взели.

— Вероятно заради суеверието на местните. Сметнали са, че това е било жилище. Те не обичат необяснимите неща, затова сигурно мястото е било табу. Но кой знае?

— И туристите от кораба можеха да си вземат сувенири оттук.

— Едва ли, малката. Това беше приключение, не търг. Всичко изглежда по-добре на снимки. Гладна ли си?

— Умирам от глад.

Мако погледна часовника си.

— Можем да стигнем до масите преди тях, ако побързаме.

Недалеч оттам Ли Колбърт свали бинокъла. Вече цял час двамата с Чана се криеха и внимателно наблюдаваха Мако и Джуди.

— Просто ровят из пясъка — каза той.

— Глупости! Хукър е намислил нещо.

— Престани, Чана — раздразнено каза Ли. — Нищо не търсят и нищо не намериха.

— Тогава защо той е тук?

— По дяволите, тук е, защото е с жена!

— И каква е разликата? — попита тя.

Ли отвърна тихо, но злобно.

— Поне знае, че тя няма да го застреля.

 

 

Капитан Дон Уотс нямаше намерение да пропусне вечерята на плажа. Твърде дълго беше подложен на префинените гозби на френски и италиански стажант готвачи на борда на кораба и сега искаше да вдъхне миризмата на открития огън и да чуе как хамбургерите цвърчат на скарата. Двама островитяни, които работеха на „Сентиля“, вече бяха заровили в жарта ямс и прясно уловена риба, увити в листа, и ароматът се носеше над плажа като уханен облак.

Импровизиран дървен бар беше издигнат зад линията на прилива, бутилките дестилиран алкохол проблясваха като скъпоценни камъни, но чашите бяха стари и стилни. Буренце бира беше подпряно в ъгъла на бара, запушено със старинна дървена канелка. Дебелостенни халби с масивни дръжки бяха наредени около него.

— Като умален вариант на „Мокрия Джо“^[1] — забеляза Джуди.

— Номерът е в разнообразието — отвърна Хукър. — Ще се редят на опашка пред бурето и ще разливат бира навсякъде. Чудя се кога ли за последен път тези момчета са се наливали с бира в бар.

Тя го погледна и се усмихна.

— Повярвай ми, тези момчета знаят и две, и двеста. Двама от тях са започнали с бутане на ръчни колички.

— Какво са продавали?

— Армейски излишъци — каза тя. — Правителството ги изхвърлило след войната и те ги продали на Корея.

В този миг зърна капитан Уотс да се задава от плажа и му помаха. Той отпиваше от халба разпенена бира, за да преглътне хамбургера си, и на лицето му беше изписано неподправено удоволствие.

Когато приближи, капитанът извика.

— По-добре да хапнете, преди да стане навалица.

— Така и ще направим — отвърна Мако и задърпа Джуди към бара. Когато всички си взеха бира и бургери, седнаха на пясъка, достатъчно далеч, за да могат да се чуват през крясъците на щастливата тълпа.

Джуди попита:

— Колко ще останете, Дон?

— Като опразнят бара, ще са готови за връщане. Тези тук винаги са готови за някое екзотично преживяване. Не пропускат излизане. Някои дори искаха да се изкъпят голи.

— Има ли нужда от разрешение тук? — учудено попита Джуди.

Уотс поклати глава.

— Не се наложи да обяснявам. Само им показахме една от акулите, които момчетата бяха извадили на пристанището, и това бързо им охлади мераците. Имаме си компания. — Капитанът млъкна, погледна за миг над главите им и се изправи.

Хукър го последва и се усмихна сковано на Чана и Ли Колбърт. Джуди им махна, както си седеше. С тях имаше още едно момиче и то не беше туристка. Беше почерняло от слънцето почти колкото Мако, но около очите му имаше светли кръгове от очила и в слабата светлина беше почти невъзможно да се прецени дали беше хубаво или грозно.

Капитан Уотс ги представи. Момичето беше Ким Себринг, океанограф от Уудс Хол^[2], която проучваше океанските течения в района, където действаше „Сентиля“.

Когато всички отново насядаха по пясъка, Джуди я попита защо институтът се интересува от мястото.

— Знаете ли историята на остров Ребока? — попита Ким.

— Бил е база на немските подводници през Първата световна война — отвърна Хукър. — Има ли още нещо?

Момичето сви рамене.

— Исторически погледнато, тя е недоразумение. По онова време подводниците още били новост, но немското правителство осъзнавало потенциала им. За нещастие технологията била ограничена, а производствените им възможности не съответствали на плановете им.

— Как са избрали това място? — попита Уотс.

— Вероятно информация от търговските им кораби. Най-вероятно подводниците са били влачени колкото се може по-надалеч. Според архивите в някои случаи — и по целия път. Случайно да сте видели изкопите зад сградите?

Мако се обади.

— Видях ги през прозорците на канцеларията. Със сигурност не са останали от полагането на основите.

— Били са издълбани с взрив — обясни Ким. — Първоначално тук са били заровени резервоарите с гориво за подводниците.

— Какво е станало с тях? — попита Джуди.

— Операцията била прекратена. Войната свършила. Така или иначе, били изразходвали горивото докрай и когато ураган залял острова, големите празни варели били изровени от пясъка и водата ги отнесла. Очевидно са били отворени, защото никой вече не ги видял.

Хукър допи бирата си и изтри уста.

— И ти се опитваш да ги намериш?

— Не, не — засмя се Ким. — Били са изработени от тънък метал, който отдавна е ръждясал. Не, аз проучвам необичайните течения в района. Като онова, което изхвърля всичко на остров Скара.

— Мините, които бяха изхвърлени там, ни изненадаха.

— Какви ли не неща се появяват на този плаж! Има части от стари кораби от XIX век, от улучени от торпедо лодки през Втората световна война. Дори две къщи бяха доплували от Флорида по време на ураган. Макар че не оцеляха дълго. Всичко, изложено на слънцето и пясъка, не издържа много.

Хукър каза:

— Чудно защо хлапетата с металните детектори не ровят непрестанно там.

— Защото металът не плува. Плаваемостта и необичайното течение, което е свързано с приливите, отнасят само боклуци на остров Скара.

— Жалко.

— За разлика от буя, пуснат от потънала подводница.

— Буй ли?

— Да. Явно една от подводниците от тукашната база е потънала и не е могла да изпразни резервоарите си, за да изплува. След като са опитали всички възможности, капитанът е изстрелял буя през едно от торпедните оръдия.

— Ти си истинска морска енциклопедия.

Ким тихичко се засмя.

— Знаеш ли какво е клапанът на Кингстън?

— Ти кажи.

— Той контролира притока на сгъстения въздух. За да потъне подводницата, въздухът се събирал в контейнери под високо налягане, а резервоарите се пълнели с вода. За да изплува, връщала сгъстения въздух и изхвърляла морската вода. Само че в този случай клапанът заял.

— И къде е сега този буй?

— В Морската академия в Анаполис.

— А ти как попадна тук?

— Имаме договор. Уудс Хол получава разни хубави нещица, защото работи по правителствени проекти.

— И те изпратиха тук сама?

Ким поклати глава отрицателно.

— Не съм сама. Четирима водолази сме, при това добре екипирани.

Чана се обади за пръв път и в гласа й прозвуча нотка на превъзходство.

— Доколкото разбирам, не се боите от Хищника.

Ким отново се разсмя.

— Боя се от всичко, за което не съм подготвена.

— И как се подготвяш за него?

Момичето леко сви рамене.

— По дяволите, аз не съм лодка! — После рязко извърна глава и се усмихна на Джуди и Хукър. — Някой от вас гмурка ли се?

— Аз имам разрешително за водолаз — каза Мако.

Когато и Джуди каза, че е изкарала курс, той я погледна с любопитство.

— Добре се справяш, хлапе.

— Татко ме пусна да се гмуркам три сезона с ловците на сюнгери. Тогава още носехме твърди шлемове.

Хукър се обърна към Ким.

— Имате ли нужда от допълнителни хора за проекта?

— Няма да повярвате, но двама от водолазите ни се простудиха. Скочиха от лодката за гмуркане на плитко без екипировка, а това е все едно в един миг да лапнеш цял сладолед и да те ударят с чук по челото.

— Спомням си усещането — каза Хукър. Сръга Джуди и попита: — Искаш ли да им помогнем?

— С удоволствие, но не съм океанограф.

— Няма страшно — успокои я Ким. — Трябва само да прикрепите пластмасови вимпели на телени колчета в пясъка. Ще бъдем на дълбочина петнайсет-двайсет метра с ясна видимост на трийсет метра. Долу няма нищо опасно, а когато свършим, може да отидем до останките от старата подводница.

— Интересно — каза Джуди. — Ами екипировка?

Хукър се обади:

— Аз имам екипировка за четирима на борда на „Мидена яхния“.

— Акваланги? — попита Ким.

— Осем заредени — обясни Мако. — На борда имам и компресор, ако се наложи да презареждаме.

Очите на Чана леко се разшириха.

— За какво ти е тази екипировка, Хукър?

— Обичам този спорт — отвърна той. — Защо не дойдеш с нас, Чана? Гмуркането е една от твоите специалности, нали?

Тонът му издаваше нещо повече от покана. Това беше директна заповед, дадена така, че никой нямаше да се усъмни кой е командирът. Ръцете на Чана неволно се свиха в юмруци, после тя се усмихна леко и кимна утвърдително.

Хукър отвърна на усмивката й и стисна ръката на Джуди.

— Кога тръгваме, Ким? Най-добре да отидем с „Мидена яхния“, вместо с вашата малка лодка. Имаме купища провизии, а „Телиг“ ще остане при „Сентиля“, нали?

Ли Колбърт беше доволен от идеята. Така щеше да си свърши работата с капитан Уотс, без Чана да му се бърка, а тя щеше да получи възможност да разбере каква е ролята на Хукър в тази игра.

Ким каза:

— Ще тръгнем в шест сутринта. До мястото имаме около четиридесет минути път, така че ще бъдем във водата към седем и половина. Удобно ли е за вас?

— Да — отговори Хукър за себе си и Джуди. — Къде да те търсим?

— От другата страна на „Сентиля“, при плаващия пристан.

— Добре. Ще ви взема оттам. — После се обърна към Чана.

— Тази вечер на борда на „Телиг“ ли ще останеш?

— Къде другаде?

— Тогава ще те взема след Ким и партньора й.

— Ще бъда готова — каза Чана, после погледна към Джуди. — Благодаря, че ни поканихте на вечерята.

— Удоволствието беше мое — отвърна момичето. — Беше забавно.

Когато Чана и Ли се отдалечиха, последните туристи вече се качваха на лодките, за да се върнат на борда. Неколцина моряци прибираха оборудването и когато свършиха, капитанът попита:

— Предполагам, че ще се включите в празненствата на кораба? Доколкото разбрах, има две основни представления, още две във фоайето и напълно обзаведено казино.

— На този кораб има всичко — напомни му Джуди.

— Освен свободни каюти — засмя се капитан Уотс. — Чух, че всичко е продадено.

— За три години напред — усмихна се в отговор Джуди. — Дори като съсобственик не мога да се уредя.

Уотс отново се засмя.

— Мислете за парите, които печелите от тях.

— Това е целта на заниманието. — Тя самодоволно се усмихна. — Все пак си имам лична каюта на „Мидена яхния“. — Когато Хукър премълча, тя го притисна. — Не е ли така?

— Може да ти спретна един хамак на палубата — промърмори той.

— Не е чудно, че Чана те е простреляла.

Уотс рязко вдигна поглед.

— Какво?

Джуди кимна с престорен гняв и добави.

— Така е, пуснала му е един куршум.

— Вярно ли е? — попита капитанът.

— Да, но пропусна.

— Какво пропусна?

— Да ме убие — студено каза Хукър.

— По дяволите! Как стана това?

— Жена с оръжие е опасна комбинация.

Уотс не попита нищо повече, но едва загатнатата му усмивка молеше за обяснение.

— Ще й го върна при гмуркането. Ще се движа зад нея, за да се чуди дали не се каня дай забия нож в гърба.

Джуди тихичко попита.

— А ще го направиш ли?

— Не — меко каза той, — макар да ми се иска. Проблемът е, че ако й пусна кръв, ще привлека акулите, а може би и Хищника, и ще стане голяма каша. Както и да е, ще трябва да откажем на любезната ви покана за тази вечер, капитане.

— Може би утре вечер тогава?

— Добре. Ваши сме.

По обратния път към „Мидена яхния“ те се наслаждаваха на тихото бръмчене на извънбордния двигател и солените пръски по лицата си. Нощта беше топла, а въздухът — малко тежък, но лунната светлина проблясваше по вълните. Пред тях се виждаше лодката със запалени светлини на палубата. Когато доближиха, видяха, че Били Брайт нервно крачи из кабината с руля, и Джуди попита:

— Какво му е?

— Сам е, нощ е и полудява от страх, че Хищника ще закуси с него.

Но причината изобщо не беше тази.

Били беше чул по радиото съобщение за „Телиг“. Операторът на малкия самолет, излетял от „Лотосленд“, беше заснел Хищника. Двамата пилоти и операторът го видели ясно, но не можели да кажат на каква дълбочина е бил. Добре че денят бил ясен, слънцето ярко и в момента обработвали филма.

Отговорът на „Телиг“ бил недвусмислен. Оттам се представили като служители на правителствена агенция и поискали филмът да им бъде предаден веднага след обработката. Минали пет минути, преди от „Лотосленд“ да дадат положителен отговор. Но никой не споменал, че ще бъде предадено единственото копие. Този път правителството си имаше работа с Холивуд, а киноиндустрията не би оставила някаква си правителствена организация дай отнеме подобно съкровище.

Били им донесе студена бира и след като привърза малката лодка, се присъедини към Мако и Джуди на палубата. Фактът, че Хищника е бил заснет, го караше да се чувства доволен. Неизвестното внезапно беше станало известно и сега те вече можеха да се изправят срещу него.

Джуди каза:

— Как ли ще поднесат новината на публиката?

— Вероятно по телевизията. Екипът на „Лотосленд“ ще обмисли как да използва всеки кадър от този филм, преди да го занесе на „Телиг“. Чана може да се прави на командир, но няма начин да ги спре. Не и на този етап.

— Има ли някой полза да скрие информацията?

— Да. Това е голяма новина, много по-интересна от обичайните празнодумия за Бермудския триъгълник. Ще бъде истинска сензация.

— Мако… какво е всъщност Хищника?

Били смачка алуминиевата консерва на топка, чудейки се дали да слуша отговора на Хукър.

— Нямам представа — отвърна Мако и се обърна към карибеца. — Работи ли телевизорът?

— Отдавна вече не, сър. Само на пристанището — отвърна Били.

— Можем да гледаме предаването на круизера — каза Джуди. — А ако се обадим на Дон Уотс, той може да го запише.

— Сър… наистина ли ще видим Хищника? — попита Били.

— Защо, не искаш ли?

— Ако беше мъртъв… не бих имал нищо против. — И след мъчително преглъщане добави: — Но той е още там долу, сър.

— Мако… — Гласът на Джуди беше едва доловим. — „Лотосленд“ е само на няколко часа оттук…

— Е, и?

— Все още сме… наблизо.

Хукър тръгна към руля.

— Тогава нека се опитаме да видим как изглежда — подхвърли той през рамо.

Джуди и Били мълчаливо го наблюдаваха, докато се свърза с кораба на „Среднощни круизи“. Те избягваха да се погледнат в очите, но непрекъснато оглеждаха морето. Около лодката цареше пълен мрак, само от време на време някоя риба се спускаше бързо в дълбините, оставяйки флуоресцираща следа по пътя си. Понякога рибите изскачаха над водата и падаха обратно с приглушен плясък. На два пъти нещо се придвижи по дължината на кила и два пъти корпусът се блъсна в някакво създание, дълго поне колкото „Мидена яхния“. Били и Мако бяха свикнали с това, но Джуди за пръв път осъзна какъв нощен живот кипи в океана, колко малка е лодката и колко безпомощни биха били в непознати води като Черно море например.

Когато Мако се върна на палубата, тя сподави въздишката си на облекчение. Той знаеше какво си мисли.

— Успокой се — каза й. — Тук винаги е така оживено. Дори тази нощ е доста спокойна.

— Защо не съм го забелязала преди?

— Защото винаги си била в каюта или оркестърът е свирел силно, или някой ти е шепнел на ухото.

— Другия път ще слушам. — Тя помълча. — Какво казаха от кораба?

— Ще следят всички канали. Ако нещо бъде излъчено, ще го видим.

— Можеш ли да се обърнеш към Чана…

— Остави, Джуди. Тя ще ми създаде само проблеми. Освен ако не знаем… ако не сме абсолютно сигурни с какво си имаме работа. Засега имаме само предположения.

Били усети раздразнението му и донесе още една студена бира. Мако я отвори с привичен жест и отпи.

Джуди се изправи и застана до релинга при него.

— Защо изобщо е дошъл „Телиг“?

— Защото „Сентиля“ работи по държавен проект, а „Телиг“ се води снабдителен кораб.

— Но това е само прикритие, Хукър.

— Така си е.

— Тогава защо са тук?

— Джуди, има инциденти, за които целият свят научава в рамките на един час. Не разбираш ли, че историята за Хищника се раздухва във всеки град по света? По дяволите, дори да я знаеха само по островите, пак би било голяма новина, но когато „Кралицата на Арико“ пострада, всичко излезе на първа страница!

— Непрекъснато стават злополуки.

— Това не беше злополука!

Тя внезапно почувства студ заради хладината в гласа му.

— Каква е истината според теб?

Той сви рамене. Мълча известно време, после каза:

— Със сигурност нещо броди тук. Докато не се разбере какво е, то е просто сензация. Чудовището в мрака. Има зъби и е огромно, всички са уплашени до смърт от него.

— А ако разберем какво е?

— Тогава ще знаем как да се защитаваме.

— Мислиш за нещо друго, господин Хукър.

Мако бавно кимна и отпи нова глътка от бирата.

— Мисля си за всички политически интриги, които ще ни се стоварят на главите. Плейбоите от Вашингтон ще спечелят от тази история повече, отколкото от случая с Панамския канал.

— В какъв смисъл?

— Ще я използват като средство да наберат точки за политическия си рейтинг. Никой не би пропуснал да се възползва от подобна сензация. Всички вестници и телевизии по света ще я отразят и преди да мине много време всеки алчен за популярност политик ще точи лиги над потенциала за преизбиране, който тя би могла да му предостави.

Лицето на Мако беше мрачно и тя не настоя за повече обяснения.

Били Брайт се беше навел през релинга на десния борд. Издърпа въжето и огледа набора термометри, които измерваха температурата на водата на различни дълбочини. Погледна ги с присвити очи и ги занесе на по-светло, за да се увери, че не е сгрешил. После записа цифрите на един лист и го подаде на Мако.

— Вдигнала се е, сър. С четири градуса от снощи.

Мако погледна цифрите и ги сравни с тези от предишните нощи.

— Странно — каза той.

— И няма летящи риби — обади се Били. — А снощи имаше много.

Джуди попита озадачено:

— Какво общо имат летящите риби с всичко това?

Мако отново сви рамене.

— Просто е странно. Островитяните правят някаква връзка между повишаващата се температура на водата и липсата на летящи риби.

— Били?

Той я погледна безизразно и също сви рамене.

Тя отново изпита чувството, че нощният въздух внезапно застудява, и й се прииска да има още един пуловер.

 

 

Сякаш разбрал, че са го заснели, неясният силует се беше оттеглил в естествената си среда и беше оставил добре познатият му свят да го обгърне в спокойствието си. В движенията му нямаше прибързаност, той просто реагираше на обкръжаващата го стихия, убеден, че ще постигне целта си. Пътят пред огромното му тяло беше винаги разчистен, сякаш само по миризмата му всички усещаха заплахата от големината и нрава му.

Само дребните рибки се чувстваха защитени в негово присъствие, както риби пилоти край акула или вентузови риби, залепени за корем на хищник. Когато започна да се издига, дребосъците го последваха. Докато завиваше плавно, те плуваха край него. Незнанието ги спасяваше. В небето бледата светлина на деня се засилваше и вече ясно се виждаше как водата бавно се надига, измествана от огромното тяло. То сякаш се оглеждаше. Отгоре личеше тъмното дъно на лодка, недалеч от нея имаше и друга, но голямото нещо не търсеше тях. Когато беше готово, щеше да открие онова, което му трябваше.