Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (14)

14.

Круизерът нямаше точен график. Оставаше на котва в спокойни води, където и колкото пътниците поискаха. Те всички жадуваха за силни усещания, но само толкова силни, колкото могат да понесат. Не ги интересуваха войните или гладуващите страни, а местата, където можеха да се забавляват без проблеми. Когато военноморският отряд сапьори пристигна, за да взриви подводните мини, един от пътниците, бивш сенатор, уреди операцията да бъде излъчвана на живо по телевизията. Това не беше трудно. Филмът щеше да бъде ценна реклама за партията на власт и за него като инициатор.

Всички се бяха разположили в удобни столове, келнерите минаваха между тях с напитки или подноси с големи блюда, млад моряк беше избран да разяснява какво се случва на екрана.

Маркъс Грей наблюдаваше внимателно, за да бъде сигурен, че подопечните му се забавляват и вълнуват, но не прекалено много. Те охкаха и ахкаха при вида на рибите, които се плъзгаха покрай обектива на камерата, и възклицаваха, когато се появеше някоя сепия или огромна зъбата уста изскочеше внезапно от синьо-зелените дълбини, разкъсваше някой по-дребен хищник и оцветяваше водата с кръв.

На потъналия кораб водолазите работеха бавно, разчистваха коралите и прерязваха веригите, които прикрепяха старите мини за палубата. Само две започнаха да се издигат и сапьорите ги насочиха към повърхността. Прикрепиха към всяка от тях малка кутийка и се отправиха към лодката, където свалиха аквалангите. Останалите водолази също бяха свършили работата си, изплуваха заедно и се качиха на борда.

Морякът, който разясняваше събитията на пътниците, обясни, че няма да видят кой знае какво, но че тези стари мини от Втората световна война представляват заплаха за корабите и трябва да бъдат унищожени. Само двете, които плуваха близо до повърхността, имаха положителна плаваемост и бяха опасни. Останалите най-вероятно бяха ръждясали и повредени от солената вода. Във всеки случай след малко зрителите сами щяха да се убедят в това.

Всички притеглиха столовете си напред и залепиха очи за екрана. Водолазът на носа на военния катер вдигна ръка. Морякът при телевизора го видя и започна да брои; постепенно зрителите се присъединиха към него. Когато стигнаха до десет, водолазът натисна копчето на детонатора и първата мина избухна — кутията върху нея леко подскочи, после цялата се пръсна на парчета и прах. Те едва се бяха уталожили, когато избухна и втората. Следващата, очевидно по-запазена, избухна мощно, вдигна във въздуха почти десетметров воден стълб и задейства съседната, чиято по-слаба, но неочаквана експлозия затъмни телевизионния екран, докато течението не отнесе отломките.

Морякът каза в микрофона:

— Току-що присъствахте на взривяване на експлозиви, които са били под вода 82 години, но притежаваха достатъчна мощност, за да потопят кораб. — Той посочи към водата, където преди това се виждаха двете изплували мини. Когато вдигна ръка, водолазът от катера го видя и направи същото. Броенето започна отново. На „десет“ водолазът натисна бутона, две мини изскочиха над водата и разпръснаха парчета метал, покрит с корали, към небето. Когато едно от тях падна на няколкостотин метра от круизера, пътниците решиха, че вълнението им е достатъчно, и се отправиха към бара.

Точно преди да тръгнат, морякът отбеляза:

— Сами разбирате какво вероятно е „изяло“ онези лодки.

Те вдигнаха вежди и след миг закимаха утвърдително.

Маркъс Грей погледна моряка и леко се усмихна. Младежът си беше заслужил парите. Хукър и Джуди бяха наблюдавали събитията, застанали зад пътниците. Когато морякът намекна, че изплувалите мини може би са в основата на слуха за Хищника, Мако каза:

— Хитър ход.

Джуди го погледна въпросително.

— Тук има влиятелни хора. Те контролират много неща. Току-що видяха с очите си какво могат да причинят старите мини и от тяхна гледна точка всичко, което се случи — унищожените лодки, мъртвите островитяни, изобщо всички събития, свързани с Хищника, са само слухове.

— Само слухове — повтори тя тихичко. — Мислиш ли, че ще си остане така?

Маркъс Грей беше проучил внимателно ситуацията и отговорът му дойде веднага.

— Повечето от гостите ни вероятно ще се включат във финансирането на проектите на „Среднощни круизи“ — каза й той.

— И смяташ, че няма да се уплашат от слухове? — В гласа й не прозвуча обвинение, а само чисто любопитство.

Маркъс поклати глава със заучена сериозност.

— Не слухове. Само факти, а флотът ни поднесе точно това — визуални факти.

Тя мълчаливо се вгледа в него за няколко секунди, после каза:

— Нещо е унищожило онези лодки. Със сигурност ще има задълбочено разследване заради „Кралицата на Арико“.

Маркъс кимна тържествено.

— Сигурен съм, че те ще се присъединят към експертното мнение на флота. Чистата логика ни подсказва, че не може да съществува нещо, което „яде“ лодки. — И без да чака отговора на Джуди, той добави: — Знаеш ли докъде са стигнали със сценария за чудовището? — Последната дума бе произнесена съвсем тихо.

— Пел смята, че върви добре. Ако сценарият се окаже сполучлив, можем да разчитаме на сериозно финансиране.

По лицето на Маркъс Грей се разля доволна усмивка и той каза:

— Ако истината за събитията не е толкова сензационна или опасна, те пак могат да влязат в лабораториите и да направят филм. Рекламата от историите за Бермудския триъгълник е достатъчно мощна, а и вече има поне половин дузина филми за него. Но ако Хищникът наистина съществува и филмът е достоверен, ще дойдат големи пари. В момента обществеността е в напрежение какво ще се случи по-нататък. Утре материалът по детонирането на мините ще стане национална новина.

— При това с реклама за „Среднощни круизи“ — включи се и Хукър.

— Няма как.

— И „Лотосленд“ е готов за снимки. На заден план, придавайки драматична автентичност на събитията, се вижда „Телиг“ — натоварен със свръхсекретна електроника защитник на интереса на правителството в тази афера. Към всичко това се прибавя „Сентиля“, която в този случай прави безвъзмездна услуга на обществото.

— Това май наистина те притеснява? — попита го Джуди.

— Естествено. Всички гонят парите. Сюжетът и участниците идват от само себе си. Заплахата не е предотвратена. Но никой не се интересува за какво всъщност става дума.

— Мако, грешиш.

Той я погледна студено.

— Ние се интересуваме, нали?

Гневът му в миг се стопи и на устните му се появи едва забележима усмивка. Тя ги докосна с показалеца си и каза:

— Да намерим телефон.

Нещо в тона й накара Хукър да я погледне внимателно.

— Нещо важно ли се е случило? — попита той.

— Искам да говоря с Пел — отвърна тя.

Мако леко присви очи, чудейки се за какво ли си мисли. Последва я към свързочната кабина и зачака, докато тя избираше номера.

— Искаш ли да изляза?

Тя поклати отрицателно глава.

След около двадесет секунди някой я свърза с Пел и макар Джуди да беше опряла слушалката до ухото си, Мако чу недоволния му глас, който приличаше на ръмжене. Но веднага щом разбра кой се обажда, отново заговори сиропено сладко.

Джуди беше сдържана и пряма:

— Антъни, мислех си, че филмът, който смятаме да направим, може да навреди на „Среднощни круизи“. Обсъдих го с някои от членовете на борда и те са съгласни с мен.

В миг гласът на Антъни Пел изгуби цялата си сладост и той изсъска тихо:

— По дяволите, Джуди, не можем да го зарежем! Разбираш ли колко много средства сме инвестирали вече в него! Дистрибуторите се надпреварват да искат правата за разпространение, преди още да сме заснели и един кадър. При тази реклама няма начин да го зарежем!

Джуди отвърна твърдо:

— Аз също имам право на глас, Антъни.

— Скъпа, ти имаш право само на дял от печалбата. Може би не си прочела добре договора. Не ме притискай или ще свършим в съда и аз със сигурност ще спечеля.

От израза на лицето й Мако разбра, че Джуди беше пропуснала нещо. Някой беше прегледал договора и тя го бе подписала, без да го чете, вероятно заета с нещо друго.

Гласът на Пел отново прозвуча в слушалката:

— С кого си разговаряла, малката? — Това вече беше гласът на стария Тони Палацо от Бруклин, който Хукър познаваше отлично. Той се усмихна и направи движение сякаш си прерязва гърлото, давайки знак на Джуди да прекрати разговора.

Тя кротко се подчини с думите:

— Може би си прав. Ще продължим с филма.

— Отлично, скъпа. Всичко, от което имаме нужда, е един добър — ама много добър завършек — и светът ще бъде в малкия ни джоб. — След кратка пауза той добави: — Пази се, скъпа. — После затвори.

Джуди тръшна слушалката и погледна към Хукър.

— Подла змия!

— Адски си права.

— И как да се защитя от него?

— Ще измисля нещо — отвърна Хукър. На лицето му играеше студена усмивка, чието значение тя не успя да разгадае, но почувства как я побиват тръпки.

На палубата импровизираните барове отново бяха претъпкани. Мъжете бавно отпиваха от питиета, които бяха по-скоро живописни, отколкото силни. Някои имаха в чашите си миниатюрни японски чадърчета, а други приличаха повече на компот, отколкото на коктейл. Поне нямаше залитащи пияници, които да дрънкат глупости, и Хукър неволно се усмихна.

— Те са богати, защото умеят да се самоконтролират — каза Джуди.

— Какво?

— Нали това се чудеше?

— По дяволите, наистина ми четеш мислите! — избухна той.

— Само понякога.

Този път той се усмихна.

— Тогава внимавай — предупреди я. — Някой път може да се почувстваш ужасно неловко.

— Щом казваш — отвърна Джуди престорено покорно и стисна ръката му.

Без да го пуска, тя се обърна и тръгна към кърмата. Там нямаше никого, а бръмченето на гласовете от носа едва се чуваше. Никой от персонала не обикаляше коридорите и единственият звук идваше от плискането на вълните по корпуса.

Джуди пристъпи към леера, облегна се на него и цяла минута се вглежда във водата, преди да каже:

— Искам да знам повече за Антъни Пел.

— Не ми вярваш, нали?

Тя помълча няколко секунди.

— Вярвам ти, но искам да знам повече.

— Защо?

— Добре е да съм сигурна. Не мислиш ли?

— Но ще ми повярваш ли? Изцяло, без задръжки?

Отговорът й беше бърз и прям.

— Да.

Хукър я погледна в очите.

— Истинското му име е Тони Палацо и е започнал като уличен бандит в Бруклин.

За десет минути той й разказва всичко, което знаеше и което мислеше за Антъни Палацо, разсъждавайки какво може да е станало, когато е бил отхвърлен от собствените си хора в мафията. Информацията му за последните години от живота на Пел беше оскъдна, но бе сигурен, че не се е променил. Сега на вид той беше богат и влиятелен човек, но Хукър знаеше, че под тази фасада се крие старият уличен бандит.

Джуди обмисли всичко, после каза:

— Татко умееше отлично да преценява хората. Помня как разни хитреци се опитаха да го измамят в бизнеса и той им разказа играта. Всъщност няколко от тях свършиха в затвора.

— Баща ти може да е бил добър, кукло, но има и други, които са също толкова добри, а понякога и повече.

— Но Антъни Пел никога не се е опитвал да мами татко!

— Не е имал време — простичко отвърна Хукър.

— Всичко, което правеха заедно, имаше успех — настоя тя. — Знаеш ли как натрупаха милиони? Дори малкият дял на Антъни го направи богат.

— Без съмнение.

Леко раздразнена, Джуди попита:

— Какво намекваш?

— Колко получаваше работодателят му?

— Антъни Пел работеше сам. Нямаше шефове.

Мако я изгледа и мускулите около устата му се изопнаха. Най-накрая се реши и сподели:

— Пел има шеф. Не би могъл да го напусне по никакъв начин. Шефът му е едър бизнесмен с достатъчно власт и пари, за да контролира правителства и армия, която да отговаря на нуждите му. Казано просто, това е мафията. Организираната престъпност.

— Но…

Той знаеше какво ще го пита и поклати глава.

— Не ме интересува какво си прочела или чула. Вдигна се голям шум около обезвредяването на фамилията Гамбино, а при убийството на Коломбо изиграха цяло представление. Когато се появи Джон Готи, всички се занимаваха само с него, а когато го затвориха, човек би помислил, че с него си е отишла и цялата престъпност.

— Но… — отново започна тя.

— Джуди, не се самозаблуждавай. В днешно време адвокатите и учените момчета управляват света. Отстъпват по-дребния бизнес на уличните банди, но там, където има голяма пачка, действат само те. Милиарди тонове продукция се ограбват от индустрията и се пренасочват по техните канали на разпространение. За да удовлетворят нуждите си, те подпалват войни и религиозни конфликти. А нуждите им стават все по-големи. Мислиш ли, че не могат да си намерят хора, които да им вършат мръсната работа?

— И смяташ, че Пел е един от тях? — попита тя.

Хукър безмълвно кимна.

— Сигурен ли си?

— Още не — отвърна той.

— Кога ще разбереш?

— Пел не е глупак. Той обмисля нещата. Знае, че уличните банди биват унищожавани от други банди или от закона. Не му е трябвало много, за да разбере, че парите, които се печелят на улицата, са трохи в сравнение с онова, което получават големите босове. И те знаят как да ги харчат. Главите на фамилиите все още имат домове в някогашните си етнически квартали, живеят по старите европейски стандарти и рядко се възползват от капиталите на своята престъпна индустрия. Е, може би правят по някое тайно пътуване до Вегас или Атлантик Сити, обградени от телохранителите си, и се прокрадват посред нощ до хотела, който вероятно е техен.

— Как е успял?

Мако я погледна и каза:

— Не ми вярваш, нали?

— Разказваш ми за свят, който ми е непознат.

Хукър вдъхна дълбоко свежия морски въздух. Няколко секунди те наблюдаваха водата долу, заслушани в плясъците на някаква хищна риба, която изскочи на повърхността, за да улови вечерята си, а после се гмурна, пляскайки с опашка.

— Била си част от него, Джуди. Или поне си живяла на ръба му.

— Искаш да кажеш, че татко е бил замесен в такива неща? — Привързаността към баща й личеше по израза на лицето й и във факта, че отдръпна пръсти от ръката му.

— Не смятам, че баща ти е знаел какво всъщност става.

— Мако, той беше много способен бизнесмен.

— Да, но в своята област.

— Ако Антъни Пел е правел нещо незаконно, той щеше да го открие!

— Точно в това е въпросът. Пел не е правел нищо незаконно. Приложил е най-добрата от всички измами… При нея всеки печели, бизнесът се разширява и бъдещето изглежда страхотно от всяка гледна точка.

— И къде е уловката?

— Някъде по веригата някой се е канел да направи голям удар. Законно.

Хукър усети, че пръстите й отново докосват ръката му. После тя попита:

— Това добрата новина ли е?

— Аха.

— А лошата?

Мако се наведе и плю в океана. Само мисълта за всичко това му беше докарала лош вкус в устата.

— Че винаги някой трябва да умре — отговори той.

Трябваше й почти минута, за да разбере какво е искал да каже. После тихо прошепна:

— Татко ли?

— И той.

— Господин Бекер?

— Да. Той е бил другият.

Джуди прехапа долната си устна и лицето й се изопна.

— И това… е само началото? — попита тя.

— Големи удари не се правят бързо. Това е дълго и добре планирана операция. На всеки неин етап са били инвестирани пари и се е очаквало да получат далеч над минималната възвръщаемост.

— Но защо са си дали толкова труд?

— Много просто. Защото всичко е законно. Могат да получат колкото пари искат, без ченгетата да им дишат във врата или да се страхуват, че федералните са сложили подслушвателни устройства в къщите и офисите им.

— И Антъни Пел е част от това. — Това вече не беше въпрос, а констатация.

Хукър кимна.

— Мислиш ли… че той ще се опита да те убие?

— Мисля, че вече се опита. — Той видя как челото й се набърчи, но не се впусна в обяснения. Вместо това каза: — Не се тревожи за мен, Джуди. Аз съм играл тази игра по-дълго от него и няма да ме хване неподготвен.

Гласът му беше прекалено нехаен, за да я успокои.

— Какво ще правиш, Мако?

— По-добре да не знаеш.

— Не — каза тя. — Трябва да знам.

— Ще го убия.

Далеч под себе си Мако виждаше морето, окъпано в мекия блясък на светлините от отворените илюминатори на празните каюти. На повърхността нямаше никакво движение, само леки вълни се плискаха в кораба. За няколко секунди водата изглеждаше тиха и спокойна, скрила всички следи от смъртта и разрушението. Едно спокойно и празно море.

Неестествено спокойно.

Очите на Джуди бяха проследили погледа му и тя бавно посочи с пръст лекото движение вляво от борда, което се насочваше към тях — стърчащата перка на голяма смъртоносна акула, която спокойно доплува до кораба и Мако видя, че черното й око гледа право в него.

— Мако… — започна тя.

— На мен ли говориш или на него?

— Мислиш ли… същата ли е, която Били Брайт…

— Това е просто риба, Джуди.

— Но е акула мако.

— Да.

— И ние сме се гмуркали, когато те са били наоколо?

— Акулите имат по-лоша репутация, отколкото заслужават, скъпа. Хората не влизат в менюто им. Повечето пъти ги нападат, защото са ги объркали с нещо, стоящо по-ниско в хранителната верига.

— Но Били смята, че…

— Понякога Били смесва приказките край огъня с истинския живот. Наистина ли смяташ, че една акула може да се ядоса, защото нося името й?

Тя го погледна мрачно, после леко потръпна и се усмихна.

— Може би твърде дълго съм живяла на островите.

— Може би.

— Но не ме отвеждай от тях.

Тя се обърна и ръцете й обхванаха главата му. В полумрака видя блясъка на устните й, които бавно се разтвориха и той бавно се приведе към тях. Напрегнатите им тела се докоснаха, подвластни на желанието, което ги свързваше, и те осъзнаха, че са стигнали до ръба. Нямаше връщане назад — трябваше да скочат, без да знаят дали ще се приземят на мек сняг или върху остри скали.

Мако леко я отблъсна и каза:

— По-спокойно, госпожице.

— Опитвам се.

— Напъни се повечко. — Той се усмихна.

— Защо?

— Защото сме още по средата на тази налудничава игра, която може да има ужасни последици.

— Можем ли да се откажем от нея?

Мако поклати глава.

— Няма начин. Ще играем докрай и не сме сами. На нашите острови живее огромно мълчаливо множество, което изобщо не знае какво става, но ако не направим нещо, животът му ще бъде съсипан. Тези хора имат земя и дори правителство, но им липсват пари. Продават риба, раци и миди и с парите си купуват мрежи и части за двигатели. Бедни са, но много щастливи и доколкото знам, не биха се отказали от този живот за нищо на света.

— Но какво можем да направим? — попита Джуди.

Мако отговори след няколко секунди:

— Ще останем в играта и ще я спечелим.

Очите им се срещнаха и всеки се опита да отгатне мислите на другия.

После той каза:

— Ти можеш да наредиш на „Лотосленд“ да направи каквото поискаш, нали?

След миг колебание Джуди кимна.

— Вероятно. Може да има възражения, но ще се справя.

— Добре. Това е от изключително важно значение.

— Но какво общо има „Лотосленд“?

— Той ще бъде нашият троянски кон.

— Помня легендата, но не виждам връзката.

— Ще я видиш, кукло. — Той прокара пръсти през косата й и леко я щипна по бузата. — Хайде да се връщаме на купона.

В сенките между двете лодки Чана Стърлинг ги наблюдаваше как се отдалечават. Когато Ли Колбърт извади миниатюрния приемник от ухото си, тя го попита:

— Научи ли нещо важно?

Колбърт беше отявлен противник на подслушването на хора от собствения екип и беше отишъл с Чана само за да я държи под око. Изключи микрофона, замаскиран като камера, и с радост си спомни, че е забравил да сложи касета, за да запише разговора.

— Искаш да знаеш какво шепнат мъжете на момичетата, когато стоят в мрака на кърмата на кораба?

Чана изръмжа:

— Забрави!

Ли искаше да й каже, че така или иначе никога няма да й се случи, но се въздържа.