Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (5)

5.

От пет минути очите на Били Брайт бяха вперени в скалата на резервоара. С парцал в ръка той беше готов да попие бензина, ако прелее. Устата му потрепна в лека усмивка.

Хукър не виждаше нищо забавно или приятно в това да пълниш резервоара и се канеше да го пита за какво се е размечтал, но в този миг тих нисък глас зад него каза:

— Добър вечер, господин Хукър.

Беше достатъчно добре обучен, за да покаже изненадата си, но когато се обърна и поздрави високата красива брюнетка, разбра защо се е подсмихвал Били. Идеше му да го срита в задника. Тя беше с еспадрили, които й бяха позволили да се доближи безшумно.

Били я представи:

— Това е госпожица Дюран, сър. Дамата от другата страна на острова. — Не се обърна, за да провери дали наистина е тя.

— Джуди — каза брюнетката.

— Мако — отвърна той. — Мако Хукър.

— Знам, мъжът с име на акула. Били ми каза. — Тя долови смайването, което пробяга по лицето му, и добави: — Той ми носи риба.

Внезапно кутийката бира му се стори излишна и той се зачуди какво да прави с нея. Не можеш да седиш на кърмата и да хвърляш наоколо празни кутии, когато те гледа великолепна жена в маскировъчни шорти и доста изпъкнала блуза с къси ръкави.

Той се разсмя и попита:

— Искате ли студена бира?

Тя се качи на палубата с ловкостта на професионален моряк и се засмя в отговор.

— С удоволствие. Два часа въртях педалите, за да се добера дотук.

Той отвори две студени бири и й подаде едната.

— Радвам се, че дойдохте, Джуди. Не очаквах компания.

Тя разклати бирата, глътна наведнъж половината и се оригна тихичко, без да си дава труд да се извини.

— Добре ми дойде. Да не ви преча?

— Шегувате ли се?

— Ами… Всъщност дойдох да видя Били.

Той чу как карибецът се засмя и каза:

— Май ще трябва да го убия. Той вече си има приятелка.

— Сър, мисля, че госпожица Дюран иска риба.

Зъбите на Джуди проблеснаха, когато се усмихна и прибра косата си. Ръката й беше загоряла и с късо подрязани нокти.

— За излета — обясни тя. — Трябва да нахраня около тридесет души. Всичко наред ли е, Били?

— Да, госпожице. С господин Хукър уловихме всичко, от което имате нужда. Има и миди, и раци. Погрижихме се за вас.

— И откъде идват тези тридесет души, ако мога да попитам?

— От Холивуд, господин Хукър. Утре екипът на филмовата компания пристига, за да снима, и аз искам да им покажа колко сме гостоприемни ние, островитяните.

— Вие със сигурност изглеждате по-добре от всички холивудски актриси, които съм виждал — каза Хукър. — С това ли се занимавате?

Ниският й смях прозвуча отново.

— Не съвсем — обясни тя. — Собственик съм на половината корпорация. — После видя въпросителното му изражение и добави. — Наследих я от баща си. Тя беше една от любимите му играчки.

— Играчки ли?

— Всъщност беше банкер. Можеше да си позволи скъпи играчки.

— Какво стана с него?

Въпросът беше невинен, но той усети как тя се напрегна. Допи бирата си и му подаде празната кутийка.

— Застреляха го, господин Хукър. При най-обикновена улична кражба. Взели портфейла и часовника му, после го застреляли. — Очите й внезапно се напълниха със сълзи.

— Съжалявам — каза Хукър. — Това беше глупав въпрос.

Джуди преглътна сълзите си и се усмихна.

— Не… Разбираемо е. Обикновено не се притеснявам, когато ме питат, но цяла сутрин си мислих за него. — Тя замълча, после добави. — Докато беше жив, не го виждах често. Но прекарахме цяла седмица заедно преди… това да се случи.

— Времето ще излекува болката ви, госпожице — каза Хукър, чувствайки се неловко.

— Моля ви, наричайте ме Джуди. — Тя му подаде ръка.

— И аз съм като Били. Ще ме нарича „сър“, докато и аз забравя името си. Казвам се Мако.

— Аз няма да го забравя. Харесва ми. Ще дойдете ли с Били на празненството?

Преди карибецът да успее да възрази, Хукър отговори.

— Непременно. С официално облекло ли?

— Маратонки, шорти и фланелка.

— Ясно, наистина ще е официално. Да си поръчам ли лимузина?

— Тъй като трябва да донесете рибата по-рано, най-добре е да използвате лодка. Другите ще дойдат с Уили Пендър.

— А кой ще готви?

— Не бих позволила на никого, освен на Били. И неговата дама, разбира се.

Джуди Дюран стъпи на перилата и скочи на пристанището. Движенията й бяха грациозни като на професионална спортистка. Тя им махна за сбогом, после бързо притича по дървената пътека, качи се на мъжки велосипед с три скорости и се отправи към пътя, който криволичеше из целия остров.

— Хареса ли ви?

— Били, ти си подла твар.

— Не съм я канил, сър.

— Знаел си, че ще дойде, за да ти поръча риба.

— Но не съм я канил. — Той отново почисти таблото и се усмихна. — Е, харесва ли ви?

— Тялото й е мечтата на анатома и не съм виждал други устни, които толкова много искам да целуна.

— Последното го разбрах, сър.

— Някой ден ще ти обясня и останалата част — разсмя се Хукър.

Били се усмихна в отговор.

— Мисля, че разбирам, сър. — После се обърна с гръб и започна да завинтва капачката на резервоара.

Усмихвайки се на себе си, Хукър попита:

— Откъде знаеше кога ще дойдат хората от киното, Били?

— Сър?

— Чу ме.

— Просто така си мислех, сър.

— Мислиш си как да криеш от мен истината. Не ми пробутвай тези карибски номера, друже.

Били тръсна глава в знак, че се предава. Той не лъжеше — непочтеността не му беше присъща.

— От радиото, сър.

— То е на станцията с прогнозите.

Били кимна и каза.

— И съобщи на някакъв кораб, че времето е подходящо за снимки.

— Но това съобщение беше на френски, Били.

— Да, сър.

— Разбираш ли френски?

— Да, сър.

— Откъде?

— Както казвате, сър, аз съм един умен карибец.

— Да, голям умник се извъди. Откога познаваш Джуди?

Били сви рамене едва забележимо и каза:

— От много време, сър.

— Аха.

Хукър изчака — знаеше, че дразни Били, като не му иска по-точен отговор.

— Познавах баща й. Много добър човек.

Хукър продължи да чака.

— Тя идва тук всяка година, още от малка. Много пъти баща й я оставяше сама. Пътуваше в далечни страни.

— Банкер — каза Хукър. — Той ли управляваше капиталите ти?

Били приключи с капачката и изтри ръцете си в парцала. Улови погледа на Хукър и леко се усмихна.

— Водех го на риба. Беше много добър на лодката. Неговите приятели — той изкриви устни — бяха лоши градски хора. Не разбираха от риба и им прилошаваше на борда. — После отново се усмихна и добави: — Но всички плащаха много добре. Даваха големи бакшиши.

— Тя излизаше ли с вас?

— Не. Тя обичаше да гледа. Понякога я водех за раци. Друг път за миди. — Той млъкна, унесен в спомена. — Не обичаше да гледа как убиват големи риби.

— Разбирам я — обади се Хукър.

— Но идваше с мен на риба. Ловяхме само за ядене. Всичко се изяждаше, нищо не хвърляхме. Смилаха вътрешностите и остатъците, трупаха ги на голяма купчина и ги разхвърляха из градината.

— Нарича се органична тор, Били.

— Миришеше лошо.

— Тя се грижи за околната среда, приятел.

Били го погледна неразбиращо. Хукър махна с ръце към земята и небето и тогава Били го разбра. Кимна утвърдително и каза.

— Тя е добро момиче.

— Много добро момиче — усмихна се Хукър. — А какъв беше баща й?

— Имаше много пари — отвърна Били и се намръщи, — но никога не носеше джобни. Понякога се подписваше на сметките или един дребен човек, който работеше за него, плащаше.

— Хауърд Хюс е бил същият — каза Хукър.

— Не го знам.

— Не е бил рибар. Обичал да кара самолети и да печели пари.

Били кимна с достойнство.

— Мислите, че затова са убили господин Дюран?

— Взели са му портфейла — напомни Хукър.

— Но ако в него не е имало пари…

— Сигурно са побеснели — предположи Хукър. — Знаеш ли къде е станало?

Били кимна и посочи на север.

— Беше отишъл в Маями.

— Сам?

Този път карибецът сви рамене. Той не познаваше градските обичаи и нямаше желание да ги разбере, затова рязко смени темата. — Сега отиваме за миди. — Сви длани и ги доближи. — Ей толкова големи. Става ли?

— Готово, приятел. Ще й направим такъв купон, че никога няма да го забрави.

 

 

Не се налагаше Джуди да предвижда резервен вариант, в случай че завали. Тук всички дъждове бяха предварително отбелязани на календара, а дните, когато се очакваха бури, бяха оградени с молив. На тази географска ширина сезоните определяха времето. Единствената изненада можеше да бъде някой и друг ураган.

Имението на Дюран беше така разположено, че богаташите да се наслаждават на уединението си. Голямата къща беше сгушена сред дюните, почти невидима на пръв поглед заради покритата с раковини фасада. Добре поддържаните палми, засадени на групи, хвърляха прохладна сянка. Между зелените листа не се виждаше нито едно кафяво, а в разположението на дърветата личеше ръката на декоратор.

Естествен канал навлизаше на тридесетина метра в сушата, после рязко се насочваше надясно и обикаляше оголена скала, покрита с миди. В пристанището с плаващия кей можеха да акостират три големи яхти или дузина местни лодки. За разлика от повечето пристани на острова, този не беше построен как да е. Всички дървени стълбове и плоскости бяха докарани от Маями, което гарантираше, че ще оцелеят много по-дълго от местните продукти. На висок стълб в единия край имаше ветромер и кутия, която очевидно предпазваше метеорологични уреди. В другия край се виждаше колиба с форма на малка корабна кабина, от чийто покрив стърчаха три антени. Едната навярно беше за връзка с корабите в морето, другата за по-далечни разстояния, а третата можеше да бъде за какво ли не.

Хукър огледа пристанището и одобрително кимна.

— Хубаво местенце си има твоята приятелка.

Били леко се усмихна. Знаеше, че одобрението на Мако не е просто учтива забележка.

— Тя построи голямата къща отдавна. Баща й хареса онези части, които сякаш са от кораб.

Хукър небрежно попита.

— Имаше ли капитанска книжка?

— За какво, сър? Имаше лодка. Можеше да прави каквото иска и без документи.

— Добре, беше ли добър моряк?

— Ха!

— Това пък какво значи?

— Излизаше с други хора. Никога сам. Понякога аз ходех за риба. Господин Дюран не обичаше да лови риба, но му беше приятно да наблюдава другите. През цялото време снимаше.

— Какво?

— Понякога други лодки. Как събират миди или ловят риба. Нищо особено.

— С каква камера снимаше?

— Господин Дюран имаше много машини за снимане, но използваше една от малките — като на туристите.

— Тридесет и пет милиметра?

— Да. Пазя малките кръгли кутийки, в които стояха филмите.

— Защо, Били?

— Не знам. В тях могат да се държат разни неща. Нали казвате, че хубавите неща винаги идват в малки пакетчета. Някой ден ще има какво да слагам в тях. — Мако го погледна под вежди и Били добави: — Да, знам. Аз съм просто един луд карибец.

— Не съм казал това.

— Да, сър, но мислите много високо.

Плавно доближиха пристана и гумираният релинг изскърца, когато се отърка в пластмасовите буфери по кея. Хукър отвърза кърмовото въже, докато Били привързваше носа към кнехта, после и двамата започнаха да разтоварват кошниците с подбрани морски деликатеси за градинското увеселение. Появиха се двама млади островитяни с количка, натовариха провизиите и всички се отправиха към голямата къща.

— Мако…

Светлината очертаваше тялото й под жълтия копринен саронг и когато Хукър се обърна, изпита усещането, че някой го е ударил в корема. Беше му се случвало и преди, затова веднага разбра какво става. Мигновено нахлузи старата броня върху онази уязвима част от мозъка си, която беше атакувана така мощно.

— Здравей, Джуди. — Той се усмихна и усети как бронята изтънява и става по-уязвим, отколкото би му се искало. Знаеше, че донякъде Били е причина да изпадне в това състояние, но не можеше да прецени точно колко. — Дойдоха ли вече гостите ти?

— След час. Местните не държат много на точното време.

— Не ме поднасяй, госпожице. Ако поискат, островитяните цепят секундата. За щастие чарът им е в нежеланието да го правят. И аз започвам да ставам като тях.

Тя се засмя тихо и съблазнително и каза:

— Независимо дали го искаш или не, ти също притежаваш определен чар.

— Освен това много добре чистя риба, нали?

— Точно така.

— Къде ще работим?

— Били ще ти покаже. Аз ще се преоблека и ще ви помогна.

Преди да я помоли да не го прави, Джуди влезе в къщата, а Хукър последва приятеля си по пясъка към мястото, определено за пикник, където в голяма яма вече димеше жаравата. Имаше маси и инструменти за почистване на миди, ножове за нарязване на филета и пържоли, а любопитните туристи можеха да наблюдават деликатните манипулации при приготвянето на оригинални местни специалитети от типовия бар, направен от отломки от стари кораби.

Нежна музика се носеше от скритите тонколони и от време на време се оживяваше от забързания ритъм на барабаните. Хубава музика, която може и да мине за местна, помисли си Хукър, само дето е от Хаваи.

— Никой няма да разбере — каза зад него Джуди.

Той остави кошницата с миди и каза:

— Пристъпваш безшумно като Били, а той може да издебне и чайка.

— Затова ходя боса — отвърна тя. — Той каза ли ти, че освен това говоря добре карибски?

— Не, но не се съмнявам.

Били вече чистеше риба на пет метра от тях и чуваше всичко, но се правеше, че не им обръща внимание.

— Искаш ли да дойдеш в къщата и да се запознаеш с гостите ми? Вече познаваш някои от тях.

— Благодаря, но ме чака доста работа…

— Господин Хукър — извика Били, — по-лесно ще ми е да работя сам. Най-добре идете да забавлявате гостите.

— Видя ли? — усмихна се Джуди.

Мако шеговито поклати глава в знак на поражение, изми се, хвана Джуди за ръката и я поведе към къщата. Така обикновено помагаше на малки деца да се качат на лодката му, но когато пръстите й стиснаха неговите, почувства как бронята му изтънява като станиол. През главата му преминаха отдавна забравени мисли.

Но чувството му беше познато и той знаеше как да го овладее. Случвало му се беше и преди. Някога се беше въздържал, защото то пречеше на работата и забавяше тренираните му реакции. Сега нямаше причина да се пази, нито му се налагаше да прилага уменията от стария си занаят.

И все пак трябваше да се овладее.

Когато се изкачиха на дюната, видя два плавателни съда зад „Мидена яхния“. Първият беше 25-метрова яхта, която блестеше с полираните си метални части, лакиран махагон и тик. На табелката на носа пишеше „Лотосленд“ и от яркото знаме, увиснало от такелажа до стойките за камера, прикрепени към перилата, всичко крещеше „Холивуд“.

Зад нея беше пристанал „Телиг“ току-що измит и бляскав като всеки псевдоснабдителен кораб.

Джуди видя накъде гледа и каза:

— „Лотосленд“ е корабът на моята компания… Нещо като резервен вариант. Напълно оборудван за снимане и обработване на филми, ако се наложи.

— Луксозна работа.

— Знаеш как е в Холивуд.

— А ти знаеш ли?

Тя се усмихна закачливо.

— Достатъчно, за да стоя далеч от него. Но през последните две години компанията направи три много успешни филма, при които яхтата се оказа незаменима. Гледал ли си ги?

— Джуди, не съм ходил на кино от пет години.

Тя се замисли за няколко секунди и каза:

— Мако Хукър, с какво се занимаваш всъщност?

— Ловя риба.

Очите й го гледаха недоверчиво.

— Питай Били, той ще ти каже.

— Били не говори за хората, които харесва. Само подхвърля това-онова.

— Например?

— Казва, че си много добър човек. Че помагаш на хората.

— Просто съм учтив.

— Казва, че не се боиш от нищо.

— Греши. Много неща ме плашат.

— Но ти боиш ли се от тях?

— Естествено, затова съм жив. Не си играя с гърмящи змии и не държа скорпиони в джоба си.

— Но излизаш в океана и не се боиш от Хищника.

Тих смях се изтръгна от гърдите му.

— Вярваш ли в това?

Тя помълча за миг, после отвърна:

— Все пак нещо го прави.

— Не се боя от това нещо. Боя се от онова, което може да ми навреди, ако не внимавам.

Джуди се замисли.

— Мако, зададох първия си въпрос в неправилно време.

— Така ли? — Той изчака с любопитство в погледа.

— С какво се занимаваше?

Тогава той разбра, че е разпитвала Били, но той не й е казал нищо. Дори не й е намекнал.

— Оцелявах.

Тя шеговито го смушка в ребрата, после се отдръпна и той отвори вратата на голямата къща.

Никой от хората вътре не беше от острова и това личеше по равномерно загорелите лица и неизбежните модни дрехи — признак на развитата цивилизация.

Хукър не изглеждаше не на място, макар че задният джоб на шортите му беше кърпен неколкократно и беше забравил да свали от колана си кожената кания с ножа. Тъмната му риза беше местно производство, а еспадрилите му бяха служили вярно дълги месеци на палубата. Човек би го взел за член на екипажа на яхтата, защото слънцето беше придало на кожата му цвета на влажен махагон и само чертите на лицето му го отличаваха от местните жители.

Чана Стърлинг стоеше в светлината на слънчевите лъчи, охладени от двойните прозорци, и разговаряше оживено с добре сложен мъж с капитанска риза. Бъргър ги наблюдаваше от един голям стол, отпивайки от коктейла си. Всички от „Лотосленд“ бяха облечени по последна мода и не спираха да говорят за кино. Хукър се отправи към бара и получи халба добре изстудена бира.

Едва беше отпил, когато Джуди се приближи, хванала подръка достолепен мъж, който изглеждаше като излязъл от страниците на списание „Ескуайър“. Синият блейзър с избродирана в златисто емблема на левия джоб беше с военна кройка, а белите му панталони бяха идеално изгладени с ръбове като нож. Беше висок колкото Мако, почти на същите години и макар да изглеждаше слаб, начинът, по който се движеше, подсказваше, че под модните му дрехи се крие силно и гъвкаво тяло.

— Антъни Пел, моят съсед Мако Хукър — представи ги Джуди. — Господин Пел има делови интереси в нашата продуцентска компания.

Мако разтърси ръката на Пел, без да се усмихне, и каза:

— Досега не бях се запознавал с филмов магнат.

Пел се засмя скромно.

— Едва ли мога да бъда наречен така, господин Хукър. Преди години с бащата на Джуди направихме съвместна инвестиция в този бранш и въпреки усилията ни тя се оказа успешна.

— С инвестиции ли се занимавате?

— От време на време — неопределено каза Пел. — Основната ми работа е да се грижа за интересите на Джуди в Холивуд. А вие с какво се занимавате?

— Ще повярвате ли, че съм рибар?

Устата на Пел се разтвори в поредната усмивка.

— Да, личи се. Чудех се защо носите този странен нож.

Мако отвърна небрежно:

— За да прережа въдицата, в случай че някой от обитателите на дълбините ме издърпа през перилата.

— Не ми казвайте, че си навивате влакното на ръката.

— Понякога забравям, че вече не е така — отвърна Хукър. — Значи и вие обичате дълбоководния риболов?

— От време на време — каза Пел.

— Стига сте говорили за риба — обади се Джуди.

Мако шеговито вдигна бирата си за наздравица. В ъгълчетата на очите му проблесна нещо ново и той почувства лека тръпка в раменете.

Антъни Пел, помисли си. Нищо чудно, че си влязъл в киното, сигурно си взимал уроци по актьорско майсторство. И си те бива, Антъни. Изминал си много път от времето, когато беше Тони Палацо, малкият войник от бандата на Бруно Бънч в Бруклин, Ню Йорк. Как си оцелял, когато Бруно поръча да те убият, задето издаде двамата му най-добри хора на федералните? Сигурно си му направил толкова изгодно предложение, че го е приел, и ето те сега тук да се разхождаш като герой от стар роман.

Неочакван поздрав го накара да се обърне.

— Здрасти, Ели. Кой те замества на бара?

— Убедих стария Док-Док. Той не пие, не краде и не иска много пари, така че няма да съм на загуба.

— Мислех, че не обичаш туристическите забави?

— Стига, това е различно. Мислиш ли, че бих изпуснал нещо, което ще ми разнообрази живота? — После си отговори сам. — Няма начин. Това си е цяло събитие. Видя ли онези красиви момичета от яхтата на кинаджиите?

— Стига, Ели, прекалено стар си за това.

— Да, но не съм прекалено умен.

— Тогава иди да хванеш някоя ужасна болест — пошегува се Мако.

— Не съм и прекалено глупав — каза Ели и му намигна, преди да се отдалечи.

Хукър усещаше, че се случва нещо, и то не му харесваше, защото беше свързано с миналото. Навремето, когато живееше в постоянен риск, същото това усещане го предупреждаваше, че нещо не е наред, а сега отново се беше пробудило, защото беше предизвикан, но не знаеше кой е врагът.

Тони Палацо? Случайна ли беше появата му? Какъв беше сега той? Голям играч или дребна риба, която си придава важност? Едно обаждане до Маями щеше да му даде отговор.

Чана Стърлинг? Никога не беше харесвал жени агенти. На тях не можеше да се разчита. Действаха не с разума, а с чувствата си. Какво правеше тя тук, по дяволите?

— Странна личност — промърмори Палацо. — И той ли е рибар?

— Има бар — отвърна Мако.

Очите на Тони небрежно се плъзнаха по него.

— Но вие сте рибар — заяви той.

— Така се прехранвам.

— Сигурно добре си хапвате. — В гласа на Тони се усещаше лек присмех.

— Още не мога да свикна да ям очите — призна Мако.

— Моля?

— Просто споделих нещо, господин Пел.

— О! — Тони отново се усмихна и се обърна към Джуди.

— Извини ме, скъпа, трябва да поговоря с един от нашите хора.

Когато той се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, Мако попита:

— Кой държи контролния пакет акции във филмовата ти компания?

Джуди се намръщи, объркана от въпроса.

— Тя е публична корпорация.

— Но все някой я управлява. Кой има най-много гласове?

— Ами… Мисля, че беше баща ми.

— На теб ли ги остави?

Тя отново кимна, все още объркана.

— Кой е председател на борда?

Този път Джуди отговори веднага.

— Господин Пел действа от мое име. Докато беше жив, татко винаги ми казваше да разчитам на него. — Тя отново се намръщи и попита. — Защо се интересуваш?

Хукър взе един сандвич от масата и го опита.

— Защото се държи като голям шеф.

Смехът й беше искрен.

— О, Мако, той просто си е такъв. Свърши добра работа и филмовата компания спечели купчина пари, така че няма от какво да се оплаквам. Одобрявам напълно всичко, което прави в „Лотосленд“.

— Нищо ли не му забраняваш?

— Всъщност няма какво. След като „Изгубеният крал“ и „Мината“ станаха топпродукции, Антъни Пел продуцира „Укрепленията на Ню Йорк“ и „Лотос Продъкшънс“ се превърна в голяма просперираща компания. Имам добри счетоводители и добри адвокати — обясни тя.

— И се чудиш защо ми разказваш всички тези лични неща?

— Честно казано, да — призна тя.

Мако отново се усмихна и бързо попита:

— Защо не си се омъжила? Сигурен съм, че си имала много предложения.

— Дори ме молеха — усмихна се тя в отговор. — На колене. Много пъти. Някои бяха богати, други бедни, но аз отказвах на всички.

— Защо?

— Не ми харесваха достатъчно.

— Колко пари имаше най-бедният?

— Беше си направо беден — отвърна тя. — Единственото, което притежаваше, бяха един-два нещастни милиона.

— Тъжно.

— Така си е. — Тя замълча, после се обърна към него с лукави искрици в очите. — А ти колко пари имаш, Мако Акулата?

— Зависи какво ще ни платиш за рибата — отвърна той.

— Нали нямаш нищо против да отида да поговоря с гостите си, преди те да започнат да говорят за нас — усмихна се тя.

Той кимна царствено.

— Разбира се, скъпа моя.

Тя тихичко прошепна „идиот“, прикривайки го лека усмивка.

Докато я гледаше как се отдалечава, той се почувства както след изпускането на 450-килограмов марлин на турнир в Маями. Беше изпуснал рибата не защото беше допуснал грешки при извеждането й до лодката, или защото тя се беше оказала по-умна или по-опитна от него при измъкването от смъртоносни ситуации, а защото така беше писано. Един ден тази риба щеше да бъде уловена, но човекът от другия край на въдицата щеше да бъде друг и единственото, което щеше да остане на Хукър, беше споменът за гъвкавото мокро тяло, което чувствено се гърчеше във въздуха — въплъщение на силата и красотата, блестящо в утринната светлина. Марлинът беше останал близо до лодката, беше си играл с въдицата и най-накрая беше решил да си тръгне. Мако го беше изпуснал само миг преди да го извади под прикованите погледи на всички присъстващи.

Внезапно всички в стаята огладняха едновременно. Апетитните ухания, които се носеха от изкопаните пещи навън, привлякоха гостите към масата, откъдето можеха да си вземат поднос от неръждаема стомана, използван от военните през Втората световна война. От двете страни се подредиха опашки и момчетата от острова разсипваха деликатесите, сготвени от Били. От доволните звуци, които издаваха всички, човек можеше да помисли, че се намират в петзвезден ресторант.

Хукър улови погледа на Били и му намигна одобрително, но карибецът едва ли имаше нужда от това. За него рибата и огънят бяха представата за кулинарния рай.

Без да се усети, Хукър се оказа зад Чана Стърлинг. Тя беше толкова погълната от рака си, че не го забеляза, докато той не се обади:

— По-добре е от закусвалните в Маями, а?

Тя разпозна гласа му и се обърна, така че той да види студенината в очите й и усмивката, която изглеждаше като нарисувана.

— Беше — каза тя и в гласа й се промъкна съскане, когато наблегна на миналото време.

— Не ми казвай, че ти развалям удоволствието.

— Със сигурност не допринасяш за него.

— Стига — каза той, — не е нужно да изпитваш угризения заради куршума, който изпрати в мен, малката. Понякога побеснявам, като се сетя за него, но той ми спечели правото да се върна към цивилния живот.

Този път в очите й проблесна нещо.

— Говорих с Вашингтон за твоя статут, Мако. Изглежда никой не е наясно какво точно е станало с теб. Разбира се, шефът на отдела не желае да говори, но се носят слухове, че си просто по задачи.

— А ти какво мислиш?

— Че в агенцията са по-прозорливи, отколкото си мислех. Усетили са, че нещо се мъти, и са те пратили под прикритие, за да наблюдаваш какво ще стане.

— И какво лошо има… ако предположението ти е вярно?

— Това са глупости! — Гласът и се снижи и завибрира от потисната агресия. — Ти си глупак, Мако. Прекалено дълго си бил на действителна служба. Вече не те бива и ти го знаеш. Единственото, което правиш, е да пречиш на по-компетентни хора и да създаваш проблеми на всички ни!

— Не и на теб, Чана. Не бих застанал на пътя ти. Ти стреляш.

— Със сигурност бих те застреляла, когато се появи на остров Скара!

Този път той замълча. Усмихна й се сковано и отхапа от рибения сандвич.

— Не се прави, че не разбираш, Мако. Ти беше от другата страна на острова. Но ще ти кажа нещо… Стой далеч от това място. На брега има изхвърлени американски муниции и достъпът е абсолютно забранен.

Изражението на Мако се промени. Очите му станаха студени и той заговори, едва помръдвайки устни:

— А сега ти ме чуй, Чана. Този остров не е парче от добрите стари Щати. Официално е предаден на местното правителство на Пеоле на девети март 1949-а. Ако забравиш датата, това е годишнината от битката между „Монитор“ и „Меримак“ в Хамптън Роудс, Вирджиния, през 1862-ра. Скара е просто сметище, където океанът влачи боклуците от цял свят, но това сметище е на хората от Пеоле и повярвай ми, те могат да те изгонят оттук, когато пожелаят.

— Имаме споразумение…

— Да си държите корабите на пристанището, което сте построили, това е всичко.

Тя усети скритата заплаха, но се направи, че не я е забелязала. Чана беше изцяло отдадена на работата си и ако не можеше да постигне нещо веднага, просто го отлагаше за по-късно. Затова попита сурово:

— На чия страна си, Мако?

— Не знаех, че играем на нещо.

— Това не е игра.

— Искаш да кажеш, че нещо наистина яде онези лодки?

— Какво има, Хукър?

— Какви са ти заповедите, Стърлинг?

Един миг те безмълвно се гледаха, после осъзнаха, че се държат глупаво. Най-накрая, без да отстъпва, Чана отговори:

— Изтеглиха ни от рутинния патрул, за да проверим какво става тук. Медиите в Щатите вдигат ужасна врява при всеки инцидент.

— Засега няма доказателства от какво са причинени инцидентите.

— Знаеш добре, че някои влиятелни кръгове могат да принудят правителството да разследва каквото поискат.

— Без имена, разбира се — вметна Хукър.

— Разбира се.

— Тогава онова, което трябва да направиш, Чана, е да се наслаждаваш на задачата си. Виж какво хубаво време, прекрасна храна и интересна компания имаш тук. И дори никой не стреля по теб.

— Не — отвърна тя, — просто се опитват да ме изядат.

Мако задържа погледа си върху лицето й и когато тя се изчерви, се усмихна и се отдалечи.

 

 

Помощниците от острова бяха започнали да раздигат масите, за да си тръгнат по-скоро. Хукър нямаше желание да управлява лодка, макар че не беше пиян. На бара имаше още един мъж, който държеше чаша и без да се обръща, каза:

— Как върви, Мако?

— Още се държа — отвърна Хукър. — С кого разговарям?

Мъжът се обърна. Лицето му беше безизразно.

— Веднъж ти бях свръзка в Мадрид.

— Ли Колбърт — каза Мако.

— Имаш добра памет.

— Добре са ме обучили.

— Не е точно така. Трябва да имаш добра памет, за да те изберат — каза Колбърт. — Говорихме само две минути, и то преди двадесет години.

— Мислех, че вече си се пенсионирал.

— И аз, но започна тази история с изядените лодки и ето ме тук.

— Неприятно.

— Точно така. Имам ферма, в която искам да отида. — Колбърт отпи още една глътка и остави чашата си на бара. — Ти как се забърка в тази история?

— Не съм. Просто се случих наблизо.

— И компанията не те е пратила тук? — вдигна вежди Колбърт.

— Не работя за нея.

— Стига, Мако, достатъчно дълго съм в бранша, за да ме заблудиш.

— Как мога да те убедя? — попита Хукър.

— Не можеш.

— Обади се в компанията. Зачеркнат съм от списъците им. Без никакъв шанс за възстановяване. Въпросът беше предрешен. Нямам власт, нито контакти… абсолютно нищо.

Едва прикрита усмивка пробяга по лицето на Колбърт и той каза:

— И съвсем случайно се озова на далечно място като това, където започна нещо, за което никой няма представа, така ли?

Мако кимна.

— Нещо такова.

— Нещо такова — язвително повтори Колбърт.

— Тук съм от две години, Ли.

Колбърт замислено го изгледа.

— Мисля, че събитията малко ни изпревариха. Не получихме никаква предварителна информация, наредиха ни само да проучим ситуацията. Не се иска много мислене, за да се сетят, че по някакъв начин ще се срещнем с теб. Е, срещнахме се. Какво става, Мако?

Хукър поклати глава с отвращение.

— На твое място не бих казал повече, преди да съм говорил с компанията.

— Толкова ли е секретно? — попита Колбърт.

— Ли…

— Добре, разбрах. Ще изчакам компанията да ме инструктира. Имам само един въпрос. За какво беше това празненство?

— Мислех, че си е холивудски купон — каза Мако. — Всички съставки бяха налице… Екипажът на „Лотосленд“, твоите хора и онзи дребосък с Джуди.

— Знаеш ли кой е? — попита Колбърт.

Двамата се обърнаха и изгледаха двойката. Шишкавият мъж беше около петдесетгодишен, облечен в класически костюм за яхта. Носеше перука, мустаците му бяха фризирани и Мако беше сигурен, че го е виждал и преди, но не в такава компания.

— Работи за веригата „Среднощни круизи“. Казва се Маркъс Грей.

— Да — съгласи се Колбърт. — Преди две години беше обвинен в измама на стоковата борса, но го оправдаха. Беше във връзка с международното пране на пари.

— Още ли са ядосани швейцарските банкери?

— Един от главните им източници на пари пресъхва и това ги изнервя ужасно, но ние нямаме нищо общо. Откъде го познаваш?

— От служебна документация. Тук е още един голям играч.

— Кой?

— Антъни Пел. Една от важните клечки във филмовата компания на Джуди. Наричаха го Тони Палацо, дребен капо в една от по-незначителните мафиотски фамилии.

— Никога не съм ги познавал.

— Не е нещо особено. Изглежда е започнал законна дейност и се е озовал в шоубизнеса заедно с бащата на Джуди, Артур Дюран. Сега голяма част от мафиотите се хващат с легален бизнес. Престъпленията са високотехнологични и трябва да си висшист, за да си в крак с тях.

— Мако, за човек, който е вън от играта, изглеждаш твърде добре запознат с последните събития.

Хукър се засмя тихо.

— Това са стари неща, Ли. Ти би трябвало да го знаеш.

Внезапно изражението на Колбърт стана сериозно.

— Тогава кажи нещо по-ново.

— Какво например?

— Например какво яде корабите и защо.

Раздразнен от избраната тема, Мако отвърна:

— И аз бих искал да знам, Ли.

— Нямаш ли някакви идеи?

— Не. Нито идеи, нито отговори. И не възнамерявам да се занимавам със случая.

Ли Колбърт тихичко изруга и нетърпеливо махна с ръка.

— Сигурно ще получим заповеди по едно и също време, приятелю. Няма смисъл да прибързваме. Между другото, ти направо разказа играта на Чана. Не очакваше, че ти ще командваш парада.

— Казах ти…

— Да — каза Ли, — че никога не си участвал в него.

 

 

От края на дока Хукър и Били гледаха как Джуди маха за сбогом на гостите си, докато лодките се отдалечаваха по канала. Яхтата на Уили Пендър качи Маркъс Грей и четирима от неговите приятели, за да ги закара до новия мотел в южния край на остров Пеоле. „Телиг“ я следваше отблизо. „Лотосленд“ изчака, докато всички тръгнаха, и бавно потегли. На палубата купонът продължаваше.

Тишината сякаш беше осезаема и носеше приятно облекчение след празничната врява на сухоземни плъхове, пуснати на карибски остров. Джуди се качи на „Мидена яхния“ — свежа, както в началото на деня — и подаде на Хукър един плик.

— За морските деликатеси. Бяха невероятни.

Мако взе плика и се усмихна.

— Беше удоволствие да работим за вас, госпожо.

— Зарежи това „госпожо“, приятелю — каза Джуди. — Двамата с Били можете да забогатеете, ако се занимавате с кетъринг, знаеш ли?

— Но ти ще ни бъдеш единственият клиент — забеляза Хукър.

— Да — усмихна се Джуди. — Би било чудесно, нали?

Хукър видя, че Били му се усмихва, и се намръщи. Отново имаше чувството, че го манипулират.

— Иска ми се да бях млад — каза й той.

— А на мен не — каза тя дяволито и го погледна с искреност, която прониза цялото му тяло.

Двамата мъже се качиха на „Мидена яхния“ и Мако запали мотора, докато Джуди откачваше въжетата от кнехтовете, а Били ги навиваше на палубата. Тя им махаше, докато завиха зад носа и изчезнаха от поглед.

Едва тогава Били каза:

— Госпожицата много ви харесва. А вие нея?

— Защо си толкова любопитен, Били?

— Задавам въпроси, за да поумнея. Е… харесвате ли я?

— Да — отвърна му Мако. — Харесвам я. Много я харесвам. Сега доволен ли си?

— Може да се ожените за нея.

— Били, ти си ужасен!

След петнадесет минути в открито море Били започна да се изнервя; непрекъснато гледаше към слънцето, грижеше се „Мидена яхния“ да се носи с пълна скорост и всички стрелки на уредите да са в зеленото поле на циферблатите. Мако знаеше, че той се бои, но след час щяха да бъдат в пристанището още по светло, затова нямаше защо да се тревожи. Завъртя руля към пристанището, изправи лодката и видя светлините на острова ниско на хоризонта.

Мако знаеше наизуст пътя, затова не проверяваше къде се намират, но точно преди да извика на Били да поеме руля; погледна компаса и очите му се присвиха от удивление.

„Мидена яхния“ се беше отклонил с 25 градуса от курса без обяснима причина. Изруга тихичко, но Били веднага се появи до него.

— Има ли нещо, сър?

Хукър посочи компаса. Били го погледна, после озадачено вдигна очи към напрегнатото лице на Мако.

— Оправихме го преди два дни.

— Да, сър. Така е.

— Вземи ръчния компас, Били.

Карибецът намери малката кутия с инструменти, разрови я и извади стария месингов компас.

— Според този се движим добре, сър. По курса.

— Дай да видя.

Хукър го взе от ръката му и го сложи на конзолата до бордовия компас на „Мидена яхния“. И двата сочеха едно и също — 25 градуса отклонение от курса. После отново взе ръчния компас и отстъпи назад. Сега циферблатът не показваше никаква разлика.

Този път Хукър реагира по-бързо и целенасочено. Каза на Били да поеме руля и след като огледа мястото, отвори вратите към долната кабина, включи горното осветление и слезе по стъпалата. Знаеше какво да търси и къде. Старата лодка беше солидна, изработена, преди да е имало нужда или стремеж към модерно оборудване. Точно до стената, която се падаше под руля, имаше врата към пулта с навигационните уреди. Когато я отвори, откри онова, което търсеше. На една полица стоеше стоманена кутия, около петдесет сантиметра дълга и около петнадесет на ширина и височина. Изнесе я на палубата, уви я в стара спасителна жилетка и я хвърли през перилата.

Били го наблюдаваше, без да задава въпроси.

Мако му обясни:

— Това, приятелю, е бомба. — Той загледа как жилетката се клати върху гладката повърхност на морето. — Тук няма къде да се скрие, затова някой я беше сложил долу под пулта с навигационните уреди.

Били отново го изгледа, очаквайки останалата част от обяснението. Кутията се беше превърнала в малка точица зад гърба на „Мидена яхния“.

— Не знам от какво е направена, но очевидно количеството метал е отклонило компаса, или в нея има магнити.

Били поклати глава.

— Как така бомба, сър… Сигурен ли сте?

Взривът зад тях беше приглушен от разстоянието, но силата на експлозията си пролича по ярката светлина. След няколко мига те почувстваха ударната вълна.

— Сигурен съм, Били.

— Господин Хукър, вие със сигурност сте умен човек.

— Не толкова, Били. Трябваше да я открия по-рано.

— Да, но сме живи. Умен сте.

— Добре де, умен съм.

— А как е попаднала там, сър?

— Е, Били не съм толкова умен.

— Някой е искал да ни убие?

— Да.

— Но тъй като не сме мъртви…

Хукър довърши вместо него.

— Ще опита пак.

Карибецът не отговори. Гледаше през борда на лодката, после отиде към кърмата и най-накрая посочи към водата.

— Ето го — обяви той. — Господин Акула, който се казва като вас.

Хукър закрепи руля и се върна на кърмата. Видя голямото грациозно тяло на акулата, мъртвешки сиво на цвят, но пулсиращо от живот. Голямата риба се издигна и окото й надникна от водата.

— Мако е — каза Хукър.

— Да, сър — отвърна Били. — Вашият брат. Чака ви.

Акулата отвори уста и зъбите й проблеснаха, после плесна с опашка и изчезна. Хукър погледна към Били, усмихна се и се върна при руля.