Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (4)

4.

Час преди изгрева Били събуди Хукър точно когато сънуваше, че се бие с невидим враг. По горната му устна блестяха капчици пот. Това беше още едно от нещата, които Били не можеше да разбере: неспособността на хората от континента да спят спокойно. Много пъти беше виждал как Хукър движи ръцете си насън и знаеше, че шефът му броди в някакъв мрачен свят, стиснал пистолет.

— Господин Хукър, време е.

Стреснат от рязкото събуждане, белият отвърна:

— Още е тъмно.

— Слънцето скоро ще се покаже.

Хукър кимна, седна и потърка лицето си. Долови мириса на кафе и чу цвърченето на тигана. Щеше да има време да вземе душ и да се обръсне преди закуска. Добър човек е Били Брайт, помисли си той. Всеки ден му разкриваше по някое от уменията на местните жители и след известно време той щеше да стане почти като тях. Лека усмивка озари лицето му. Все още ме бива, помисли си.

По пътя към лодката Хукър попита:

— Какво взе за обяд, Били?

— Няма да ви е приятно да узнаете, сър.

— Тогава защо си го направил?

— Защото вкусът му ще ви хареса, сър.

— Днес е един от онези дни — промърмори Хукър.

— Какво казахте, сър?

— Хубав ден.

— Да, много хубав ден. — В гласа на карибеца се промъкна смях и Хукър разбра, че го е чул.

Има уши на сърна, каза си той.

Час по-късно хладилният сандък беше пълен с риба. Уловът щеше да им стигне за цяла седмица, можеха дори да почерпят приятели.

В такива моменти Били отдаваше заслуженото на шефа си. Той не беше прахосник като някои от другите градски жители. Не се снимаше с трофеи, които после да хвърли на раците под кея. За него риболовът не беше спорт. Изяждаха всичко, което уловяха.

— Откъде знаеше, че днес рибата ще излезе, Били?

— Прави го на един и същи ден всяка година, сър.

— Че откога имаш календар?

Били сви рамене.

— Просто знам — каза той.

— Вродена интуиция — засмя се Хукър.

Били схвана значението на думите му и също се усмихна.

— Нещо такова, сър.

— Защо останалите ги няма? Само ние ловим. — Той долови смайването по лицето на Били и се разсмя. — Ясно, разбирам. Тази риба е само за гражданите. Вие я ядете единствено ако е полята с онзи невероятен сос.

— От нея става и добра стръв, сър.

— За какво?

— За големите марлини.

— Какво ще направиш, ако хванеш такъв?

— Ще си направим голямо пиршество, сър. Всички ще дойдат. Можем да поканим и дамата от другата страна на острова…

— Били!

— Добре, сър, млъквам.

От половин минута Били оглеждаше хоризонта и сега погледът му се впи в една точка. Хукър присви очи, опитвайки се да види какво има там, и най-после съзря малко черно петънце точно на линията, където океанът се сливаше с небето. Когато посегна към бинокъла, Били каза:

— Това трябва да е „Телиг“, сър.

След като фокусира бинокъла, Хукър кимна.

— Откъде разбра?

— Името му е написано на кърмата, сър — шеговито отвърна Били.

Хукър не знаеше дали да му вярва.

— Знаеш ли накъде се насочва?

— Към остров Скара. Това е единствената суша в тази посока. — Карибецът отиде до руля, промени курса с дванадесет градуса на изток и го закрепи. — Искате да разберем какво става.

— Защо мислиш така?

Били сви рамене и отвърна простичко:

— Заради жената на борда. Познавате я.

Явно всички знаеха какво се беше случило в бара, дори да не са били там. Чудеше се дали бяха екстрасенси или четяха мисли. Надяваше се да не е второто.

 

 

Имаше осем кълба с диаметър метър и двайсет и равномерно разположени издатини на повърхността, напълно покрити с корали от дългия си престой под водата. Бяха се сгушили в мекия пясък, изхвърлени от вълните. Навсякъде се виждаха отломки и странни предмети, донесени дотук от течението. Палми, изтръгнати от бурите, лежаха пръснати като кибритени клечки по целия плаж, дървени капаци за люкове от стари кораби белееха като оглозгани скелети върху пясъка.

Чана приключи със снимките и прибра камерата. Талбот внимателно беше откъртил корала на местата, които Ли Колбърт му беше показал, и сега се виждаха идентификационните номера на мините.

— Наши са — каза той.

— Чудя се откога са тук — обади се Чана.

— Като се има предвид, че са върху другите боклуци, изглежда са били изхвърлени последни. Около тях почти няма пясък. — Той замълча, после добави. — Преди две седмици имаше пълнолуние. Очевидно са дошли с прилива. Изхвърлил ги е леко и плавно.

— Затова ли не са избухнали?

— Коралите са омекотили ударите. Пък и връзката на рогата с корпуса сигурно е здраво ръждясала.

— Може би — каза Чана.

— Да, може би.

— Мислиш ли, че може да избухнат?

— Не бих искал да седя върху някоя от тях, ако я удариш с парен чук.

— Ами теорията на Бъргър, че взривът отслабва с времето?

Ли я изгледа любопитно и каза направо.

— Ако искаш да взривим една, давай. Нямаме оборудване, с което да го направим от кораба, но можем да измайсторим собствен детонатор.

Чана почука по голямата чанта с камерата.

— Нося пластичен експлозив и детонатори.

— Така си и мислех — отвърна Ли. — C-4 ли?

— По-слаба. Активира се от кораба.

— Тогава да действаме. Онази в южния край е най-отдалечена и няма опасност от верижна реакция.

— Ами ако парче от нея улучи някоя от останалите?

— Тъкмо ще разберем дали детонаторите им още работят.

Мина цял час преди да останат удовлетворени от поставянето на пластичния експлозив. Натрупаха внимателно пясък около старата мина, за да ограничат взривната вълна, и разчистиха отломките наоколо. Когато най-после закрепиха детонатора и провериха малката антена, тримата се качиха на лодката, запалиха мотора и се върнаха на „Телиг“.

Отдалечени на миля от брега, те наблюдаваха плажа, докато Чана отиде на носа, извади дистанционното и натисна бутона.

Когато мината избухна, се вдигна само малък облак пясък, а звукът от експлозията, който долетя след няколко секунди, приличаше на приглушен плясък.

— Изглежда Бъргър е бил прав — каза Чана.

Ли Колбърт изключи далекообективната видеокамера и извади касетата.

— Искате ли да видите отблизо?

Той я пъхна във видеото и го включи.

За съвременните технологии разстоянието не беше проблем. Все едно се намираха точно пред засипаната с пясък мина и виждаха всеки детайл. Ясно различиха пластичния експлозив с детонатора и антената, залепени за кораловата покривка, разхвърляните наоколо отломки и един самотен рак цигулар, който се беше отдалечил твърде много от леговището си на брега.

И тогава дойде взривът. Не беше поразяваща експлозия, а безшумно изригване на пясък и метал, когато голямата метална топка се разпръсна на стотици парчета сред дъжд от пясък. Всичко се уталожи много бързо и след още миг екранът почерня.

— Бъргър е бил прав — каза Ли. — Докладът ни ще бъде интересен.

— Пусни го пак — каза Чана.

— Какво има за гледане?

— Дали ракът се е отървал — пошегува се Талбът.

— Просто го пусни — повтори Чана.

Ли сви рамене, превъртя лентата, натисна бутона и гледката отново оживя. Когато всичко свърши, той попита:

— Е?

— Още веднъж — заяви Чана.

Колбърт повтори процедурата. Този път Чана вдигна ръка точно след детонацията и когато пясъкът се уталожи, каза:

— Спри.

Ли натисна бутона за пауза.

Мината лежеше на пясъка като нещо отдавна мъртво — грозни парчета метал сред пясъчна дупка.

— Какво виждате? — попита Чана.

— Нищо — след няколко секунди отвърна Талбът.

— Ами ти, Ли?

Той поклати глава.

— Не гледайте мината.

Те отново се взряха, но без успех. Чана взе молив и посочи една точица върху дюната отзад. Двамата се спогледаха объркани.

— Превърти го половин секунда напред.

Ли натисна бързо двата бутона и всички отново се загледаха в екрана. До първата точица имаше още една.

— Дай още малко напред.

Половин секунда по-късно двете точици бяха още там, но този път по-надясно. При следващото спиране те бяха почти изчезвали от екрана.

— Имали сме посетители — каза Чана.

— Може да са били животни — обади се Ли. — Или птици.

— Да приемем най-лошото — тихо каза тя. — Че са били хора.

— Този остров е пуст — намеси се Талбът. — Ако има някой тук, той е дошъл с лодка. Трябва да са акостирали от другата страна, за да не ги забележим. — Погледна часовника си и се намръщи. — Има час, откакто дойдохме тук, вероятно отдавна са си отишли.

— Защо не проверим, докато е още светло? — предложи Чана.

Те се съгласиха, макар да се съмняваха, че ще открият нещо. Както беше казал Талбът, цял час беше изминал от пристигането им до острова и приливът вече беше настъпил. Слязоха на брега и потърсиха следи от нечие присъствие, но не откриха нищо. Придошлата вода беше заличила всички доказателства и не им оставаше нищо друго, освен да се върнат на „Телиг“, да изтеглят лодката и да се отправят обратно към базата.

Над тях звездите вече изгряваха, от запад се чуваше глух злокобен тътен. В морето не се виждаха никакви лодки. Ли Колбърт тихо каза:

— Чудя се дали онова нещо е вечеряло днес.

Талбот изсумтя и погледна екрана на радиолокатора.

— Ако съвременната електроника може да го засече, ще го видим, преди да отхапе от нас.

— Какво ще стане, ако някоя от тези мини плува на повърхността точно отпред? — каза Ли.

— Познавам един човек, който много би се зарадвал на това — каза му Чана.

 

 

Хукър беше предвидил реакцията на екипажа на „Телиг“. Съвсем случайно видя отблясъка от обектива на камерата и разбра, че фотографират експлозията. Знаеше, че са частично разкрити, затова веднага след взрива се отдалечиха, качиха се на „Мидена яхния“ и минаха от другата страна на острова, така че екипажът на „Телиг“ нямаше как да ги види.

Двамата седяха на борда до гумената лодка и наблюдаваха как се спуска нощта. Били често вдигаше поглед към Хукър, докато най-накрая белият се изправи, протегна се и каза с усмивка:

— Били, момчето ми, размърдай се, ще прекараме нощта на плажа.

— Благодаря ви, сър.

— Хайде, не бих издържал да ми хленчиш по целия път към къщи. Защо се държиш като суеверна бабичка?

Доволен, че ще бъдат в безопасност на сушата и тази вечер, Били се усмихна добродушно.

— Защото само така бабичката е доживяла до такава възраст, сър.

— Добре. Кажи ми кога са попаднали тези мини на Скара.

— Неотдавна.

— Преди колко време?

— Не знам, сър, но преди два месеца и ги нямаше.

Хукър протегна крака и зарови пети в пясъка. Оставаха седем мини. Приливът ги беше изхвърлил и всички носеха следи от продължителен престой под водата — вероятно от времето на войната. В този район не бяха известни минни полета, но ето че мините се бяха появили и вероятно всички идваха от едно и също място.

— Били… Разказват ли твоите хора истории за неща, които са се случили отдавна?

— Да, сър.

— А в някоя от тях говори ли се за такива мини?

Няколко минути Били остана замислен.

— Да, преди много време. Две рибарски лодки от Ара уловили една в мрежите си. Едните искали да я изтеглят на брега, но другите им казали, че това е лошо нещо и не искат да си имат работа с него. Изчакали, докато първата лодка приближила, видели как я докосва, после имало голяма експлозия, а лодката вече я нямало.

— На колко години си бил тогава?

— На осем или на десет. — Той замълча, намръщи се и добави. — Имаше корабокрушение. Изплуваха много спасителни жилетки. И консерви с храна.

— Чий е бил корабът?

— Спомням си, че на жилетките имаше американски флаг. Съвсем малък, горе на яката.

— Някой опитвал ли се е да го вади?

— Не са идвали нито водолази, нито кранове. Там е дълбоко. — Били погледна Хукър и между очите му се появи бръчка. — Какво мислите, сър?

— Ако тези мини са изпадали от американски кораб, ще се вдигне голяма врява, а в момента нямаме нужда от това.

— Онази, която взривиха, едва издълба дупка в пясъка, сър.

Хукър кимна, в главата му се въртеше идея.

— Ако нова мина избухне под някой чуждестранен кораб, кой ще разбере разликата? Идеален начин да осъществиш терористка операция и Щатите да операт пешкира.

— Кой би направил подобно нещо, сър?

— Ти не познаваш такива хора, Били, но не е зле човек да го има предвид.

— Мисля си за работата на остров Корин, сър. Много от нашите хора ще спечелят там повече пари, отколкото от риболов.

Хукър поклати глава удивено.

— Откога знаеш за този проект?

— От шест месеца, когато корабът с дървения материал дойде на острова, за да се запаси с вода. Попитаха колко души биха се преместили там.

— И?

— Никой от старите няма да отиде. Но младите искат да спечелят пари, да видят нови неща. Харесва им новият живот. — Били видя изражението на Хукър и се усмихна тъжно. — Моите хора не говорят много.

— Искаш да кажеш — с чужденци като мен?

— Да.

— И защо?

— Ако кажа, нали няма да се ядосате?

— И през ум не би ми минало.

— Защото за чужденците ние не сме хора. Просто живеем тук. Те смятат, че езикът ни е прост, но знаете ли, че имаме думи за всичко, за което и вие имате?

Дълбоко в гърлото на Хукър се надигна смях.

— Били, ти ме изненадваш. Прозренията и интуицията ти са феноменални. Мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се, сър.

— И няма да ми се ядосаш?

— Никога.

— Добре тогава, друже. — Той се усмихна още по-широко. — И ти мислиш същото за нас, нали?

— Откъде знаете, сър?

— Нормално е. Слава богу, че ние с теб се харесваме, нали?

— Това е много хубаво, сър.

— Престани да ме наричаш „сър“. Името ми е Мако.

— Не искам да ядосам господин Акула, сър.

— Били, той няма да се ядоса на теб, а на мен.

Карибецът се замисли за миг над думите му.

— Може би е така. Ще опитам, сър.

— Няма да е лошо, друже.

 

 

Чана искаше срещата да стане на борда на „Телиг“, но Бъргър заяви, че няма да се качи на кораба, независимо от последиците. Най-накрая тя отстъпи и се видяха на същото място.

След като Чарли обмисли информацията, която екипът му съобщи, кимна тържествено и скръсти ръце.

— Може би сте разгадали голямата мистерия.

— Май не ти се вярва — заяви Чана.

— Не обичам прекалено лесните отговори.

— Тогава изброй възраженията си.

— Вие сте мозъците. Аз си седя тук и гледам как се върти светът. Може би съм се задържал прекалено дълго и вече мисля по-скоро като островитяните, а не като хората от Вашингтон или Ленгли.

— Това не е възражение.

Бъргър сплете пръсти, размърда ги нетърпеливо, после изгледа последователно двамата си събеседници.

— Ако тези мини са дошли от едно и също място и са попаднали на Скара, защо и останалите не са там?

Чана бързо отговори.

— Защото не всички са изплували по едно и също време. Течението и приливите са ги разнесли в различни посоки. Не всичко отива към Скара.

— Вярно е, но ако мините са изплували, защо не са ги забелязали? Мога да допусна, че от борда на „Кралицата на Арико“ не са ги видели, но рибарите в малките си лодки виждат всичко на повърхността, докато пускат мрежите.

Сега беше ред на Ли Колбърт да се намеси.

— Обсъдихме го и стигнахме до вероятно заключение. Те не изплуват на повърхността на водата. В най-добрия случай се вижда горната им част, а при вълнение потъват и изплуват на големи интервали. Ако са били под ватерлинията, може рибарите да не са ги забелязвали.

— Никой не е чувал взрив.

— Защото е слаб, а и водата го е приглушавала.

Бъргър изхъмка и отново сплете пръсти.

— Двама от местните, братята Пока и Луле Мали, са видели нещо. Казват, че било огромно. Всички на острова го знаят.

— И всички в Щатите знаят, че има дядо Коледа, но не е задължително да вярват в него. Освен децата, разбира се.

Бъргър най-после разплете пръсти и си пое дълбоко дъх. Пак беше започнал да се изнервя. Някога си мислеше, че животът в Щатите го е научил на всичко и че примитивните островитяни ще го смятат за много мъдър и осведомен човек. Не му трябваше дълго време, за да осъзнае истината. Вече знаеше, че просто го толерират, присмиват му се добродушно и понякога го съжаляват, защото ужасно се боеше от океана. Въпреки това той беше щастлив и му харесваше да живее тук.

Като оцени с дълбока въздишка невежеството на събеседниците си, той каза:

— Аз им вярвам.

Чана присви очи.

— Знаеш ли, Бъргър, може би вече не ставаш за тази работа. Май имаш нужда да изкараш един освежителен тренировъчен курс в Ленгли.

В очите на дебеланкото проблеснаха весели искрици. Знаеше, че Чана и Ли са ги видели, и си помисли, че е време да им каже истината. Усмихна се и това ги накара да се намръщят. После каза меко:

— Не ми пробутвай тези дивотии, скъпа. Може да съм просто местен агент, но не ми харесва да ме заплашват — нито ти, нито президентът на САЩ, нито Кастро или онзи, който в момента е начело на Русия. Ако случайно не знаеш, с парите от заплатата си купих магазина и още няколко местенца наоколо. Когато договорът им с Чичо Сам изтече, собствениците решиха да ми ги продадат, вместо да го подновят. Предполагам, че тази информация още не е стигнала до вашия отдел. Така че ако искаш да се откажа веднага от черната работа, само се опитай още веднъж да ме заплашиш с преместване.

Никой от двамата не беше очаквал кроткия му изблик на откровение и те се спогледаха бързо.

— Изненадваш ме — каза Ли Колбърт. — Знае ли компанията за отношението ти към работата?

— Пет пари не давам. А сега ще се върнем ли към предстоящите задачи?

Ли видя гнева, изписан по лицето на Чана, и побърза да отговори преди нея.

— Добре, да оставим островитяните. Какви доказателства имаме?

— Господин Хукър видял следи от зъби по дъното на „Сукан“…

— Той мисли, че е видял нещо, което приличало на следи от зъби — поправи го Ли. Останалите свидетели не са видели нищо.

— В момента е гледал само той.

— Това не е достатъчно.

Бъргър погледна Чана с интерес.

— Вярваш ли му?

В този миг тя беше толкова бясна, че с удоволствие би нарекла Хукър лъжец и луд за връзване, но знаеше, че ще сгреши, а най-много от всичко мразеше да греши. Затова се въздържа.

— Вярвам, че е видял нещо, но не знам доколко е точно онова, което казва.

— А ти какво мислиш? — продължи да разпитва Бъргър.

— Че е имало дупка на дъното. Достатъчно голяма, за да е резултат на слаб взрив. Не вярвам, че са били следи от зъби.

Бъргър отново се засмя.

— Това не ти оставя много възможности, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Докато откриеш откъде идват мините и разбереш колко от тях плуват наоколо, ще трябва доста да пообиколиш. Тук има много вода.

Вместо да отговори, Чана изключи миниатюрния касетофон и се изправи. Статутът на Бъргър не изискваше да бъде осведомяван за всичко и тя нямаше намерение да му дава повече информация от необходимото.

— Ще се видим по-късно.

— Сигурен съм — отвърна той.

— Струва ми се, че това място прекалено много ти е повлияло. Не забравяй, че си подписал декларация за секретност.

— Разбира се, Чана. Не би ми харесало да ме убият заради някоя дребна недискретност. Само ще похабят куршума.

— Според правилата трябва да са поне два — злобно каза тя.

Когато си тръгваха, Бъргър извика след тях:

— Надявам се да са в главата. Или големокалибрени, за да могат да пробият тлъстините ми.

— И двете — отвърна Чана през рамо.

Когато вратата се затвори, Ли поклати глава.

— Ти си ужасна, Чана. — Когато тя го изгледа мрачно, той добави: — Защо не му каза за снимките от взрива?

— Не е нужно да знае. Защо да предупреждаваме виновника? Сигурно можем да научим кои лодки са били в морето и къде точно.

— Денят беше хубав. Всички са били в морето. И никой няма да ни каже нищо конкретно, затова по-добре измисли друго.

„Мидена яхния“ беше на главното пристанище и Били Брайт пълнеше главния резервоар с новия безоловен бензин. Хукър седеше на кърмата, вдигнал крак на стола. Държеше кутийка бира и когато видя, че тя го наблюдава, я вдигна в присмехулна наздравица.

— Може би — каза Чана на Ли. — По-късно.