Мики Спилейн
Мъжът с име на акула (2)

2.

От мостика на някогашния миночистач Чана Стърлинг изучаваше бреговата линия на остров Ара през спортния си бинокъл. Огледа пристанището с разнебитените хелинги, докато стигна южния му край, където щеше да акостира „Телиг“.

Беше в дълбоководната зона — единственото място, където можеше да пристане кораб, газещ над два метра. Макар че компанията беше наела мястото за 99 години, не беше необичайно островитяните да закотвят там някое старо корито само за да се отърват от него. Последните два пъти, когато бяха работили в този район, трябваше да извличат потъналите кечове, преди да заемат мястото си.

— За разнообразие този път няма никой — каза тя. Застанал на руля, Ан Колбърт хвърли поглед във водата и кимна. Слънцето отново беше напукало устните му и той потърси в джоба си тубата с крем, за да ги намаже. Многото месеци, прекарани в океана, бяха потъмнили силно кожата му, но след седмица почивка излагането на слънчеви лъчи я беше зачервило и тази нова отсянка подхождаше на стегнатата му фигура. През изминалите три дни не беше говорил много. Мълчанието беше обичайно за него, пък и това пътуване му дойде в повече. Компанията трябваше да го пенсионира в края на миналия месец, когато изскочи този проклет проблем. Монро беше болен от пневмония и работодателите на Ли се бяха позовали на клаузата в договора му, която позволяваше да го задържат на работа. Така той отново се озова на Карибите, вместо в новата си ферма във Върмонт.

— Огледай пак канала — каза той. — Преди две седмици тук имаше ужасно сблъскване.

Чана отново се загледа в дълбоководната зона, маркирана с шамандури, които стигаха чак до пристанището.

— Този път нищо не стърчи отдолу.

Тя се наведе и погледна дълбокомера. Под тях имаше десет метра вода, които достигаха до дванадесет по време на прилив. Преди осем години компанията беше издълбала този канал, след взривяване на солидни коралови образувания с надеждата, че жителите на Ара няма да смеят да го използват, но за тях той беше само още един белег за натрапничеството на хората от континента и те изхвърляха в него всичко, което можеше да потъне.

Колбърт навлезе в канала и доближи кораба толкова плавно до пристанището, че пеликанът, кацнал на кея, дори не трепна. Чана слезе първа и метна въжето от носа около железния кнехт, после отиде на кърмата, за да помогне на екипажа да разтовари част от оборудването.

Този път то не беше голямо. Задачата им беше да осъществят контакт със „Сентиля“ и тайно да проучат и анализират скорошното изчезване на няколко лодки и кораби в четвърти сектор. Загадъчните истории, които местните жители разказваха за потъналите плавателни съдове, бяха истинско пиршество за журналистите при настъпилото затишие на политическата сцена. Всичко случило се някога в Дяволския триъгълник беше разровено, две телевизионни мрежи бяха изпратили снимачни екипи в района и един от тях беше заснел невероятния разказ на оцелял пътник от чартърен кораб.

Обикновено в подобна ситуация нищо не можеше да се направи, но президентът на компанията за круизи и капитаните на някои от чартърните кораби с по-дълги маршрути от Маями се бяха уплашили, че печалбите им ще намалеят, и бяха изложили опасенията си сред определени политически кръгове, за които това беше от значение. Така Вашингтон беше принуден да се задейства по своите неведоми пътища.

От три месеца държавният научноизследователски кораб „Сентиля“ провеждаше детайлно проучване на океанското дъно по причини, които не бяха обявени публично. Естествено беше да изпратят друг плавателен съд, който да го снабди с необходимото, и тази задача беше възложена на „Телиг“.

Никой не знаеше, че „Телиг“ е само камуфлаж за високотехнологичната апаратура на „Сентиля“, обслужвана от група учени, способни да проведат океански изследвания от всякакво естество.

Когато всичко беше свършено, Колбърт остави кораба под командата на Джо и Били Хейнс и се присъедини към Чана. Извади лулата от устата си и посочи с нея към брега.

— С всяка изминала година Бъргър става все по-дебел.

Те се загледаха в закръгления мъж на средна възраст, който изучаваше лодките от пристана.

— От него не се иска да покрива физически показатели — каза Чана. — Казаха ми, че изглеждал така и като новобранец. — Тя махна с ръка и дебелият мъж й отвърна. — Чудя се защо не идва да ни посрещне.

Колбърт се усмихна и поклати глава.

— Защото страда от морска болест. Не може да слезе дотук. Да идем да пийнем нещо.

Чарли Бъргър ги посрещна със здраво ръкостискане и прословутата си усмивка. Въпреки горещината той носеше крепонен костюм на райета и лекьосана вратовръзка, защото смяташе, че така прилича на Сидни Грийнстрийт от „Казабланка“.

— Надявам се, че сте пътували добре — каза той.

— Никакви проблеми — отвърна Чана. — Обичайното скучно пътуване.

Бъргър погледна към хоризонта и леко потръпна.

— Разбрахте ли за „Кралицата на Арико“?

Чана кимна.

— „Понтерой“ точно беше стигнал до тях. Прибраха целия екипаж от спасителните лодки. Чухте ли нещо ново?

— Тук нищо не се знае. Сигурно ще ги разпитат в Маями и ще прочетем всичко във вестниците. Съобщението на радиста, че нещо захапало дъното на кораба, е пълна идиотщина. Били са на 150 метра дълбочина.

— Нещо ги е потопило — кисело каза Колбърт.

— Така е — призна Бъргър, — но по-вероятно нещо да е избухнало в трюма. „Кралицата“ правеше редовни обиколки по всички горещи места в Южна Америка и ако е превозвала муниции, които внезапно са се взривили, всичко си идва на мястото.

— Знаеш ли нещо, за което компанията не е уведомена? — попита Чана.

Внезапно Бъргър усети студени тръпки и избърса потта от челото си. Безумните политически игри бяха изсмукали доста от жизнеността на компанията, но тя все още беше могъща сила, чието влияние се усещаше навсякъде по света. А Чана беше негов пряк началник.

— Май съм бил в тропиците прекалено дълго — каза той. — Отново се чувствам като Сидни Грийнстрийт.

Той се намръщи при тази мисъл и се изкашля многозначително като Хъмфри Богарт в „Малтийския сокол“. Дяволски добре го имитирах, помисли си.

Завиха към паянтовата сграда, над чийто вход с боя беше написано „БАР“. Вътре ги посрещна изненадваща прохлада. Бетонният под непрестанно се навлажняваше от водата, течаща през равномерно пробитите дупки в една триметрова тръба, а свежият океански бриз преминаваше през цялото помещение.

— Тук не са ли чували за икономии на вода? — попита Чана Бъргър.

— Не се налага — отвърна той. — Идва от артезиански кладенец. Предполагам, че извира от земята още откакто е бил образуван островът. — После ги поведе към една маса, която явно използваше винаги, ако се съдеше по размера на стола в единия ъгъл. Беше ръчно изработен, голям и много здрав. Бъргър се усмихна, когато седна на него, и доволно се отпусна. — Човек има нужда от някои малки удобства — каза той. Махна с ръка и барманът се появи с кана студена бира и три чаши. Когато им наляха, Бъргър вдигна тост за пристигането им и попита: — Е, откъде да започнем?

Чана бръкна в чантата си и извади пудриера, която постави до чашата си. Изобщо не приличаше на миниатюрен магнетофон.

— Добро оборудване — одобрително кимна Бъргър. — За колко време стига една касета?

— Час и петнадесет минути.

— Няма да ни трябва толкова много. Ще задавате ли въпроси или аз да ви разкажа.

— Тъй като имаме всичките ти доклади, най-добре ни разкажи новото, а после ще те разпитаме.

— Добре, но искам да знам какво ви интересува. Едно е сигурно — тези лодки са били потопени. Няма начин островитяните да са го направили сами или да си го причинят един на друг. Проблемът е, че историите, които казват, са нелепи. Всяка нова е по-невероятна от предишната.

— Как така?

Бъргър разпери ръце и сви рамене.

— Тези хора са… нали знаете, островитяни. Вярват в много странни неща, а когато става дума за суеверие, никой не може да се сравнява с тях. Ако един види нещо или каже, че го е видял, следващият го преувеличава двойно и не можеш да ги разубедиш, нито да ги обвиниш в лъжа. Направиш ли го, повече изобщо няма да говорят с теб.

Чана кимна намръщено.

— Има ли нещо общо в историите им?

— Да. Нещо се опитвало да ги изяде. И то доста успешно.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Да, но те не го знаят. Освен това били го видели…

— В доклада ти пишеше „не в действителност“.

— Така е — съгласи се Бъргър. — Имало нещо в нощта. Видели го на фона на звездите. Чули дишането му и усетили, че дъхът му мирише лошо.

— Възможно ли е да са го измислили?

Бъргър допи бирата си и отново си наля.

— Напълно. Знам, че са измисляли далеч по-страшни неща. Лошото е, че не можеш да разбереш. Ако щеш с полиграфа ги проверявай, по нищо няма да си проличи, че лъжат. Напълно си вярват.

— А ти какво мислиш, Чарли?

След кратко мълчание Бъргър я погледна сериозно.

— Задачата ми е да работя само на местно ниво, Чана.

— Ще го приемем за аргументирано предположение. Тук си вече двадесет години, така че мнението ти има значение.

— Добре — каза той. Извади от джоба си част от карта и я разстла на масата.

— Къде е останалата? — попита Колбърт.

— Не ни трябва. — Бъргър беше оградил областта източно от островите Ара и Пеоле и почука с показалец по нея. — Онова, което ни интересува, е тук, не ни трябва целия Триъгълник. Напоследък се случиха няколко инцидента вън от тази зона, но те са напълно обяснени. Всичките странни истории са станали тук.

— Какво означават цифрите?

— Редът, в който са потънали. Забележете, че няма закономерност, освен че най-ранните произшествия са били по-близо до островите. Следващото е на сто мили, другото на осемдесет мили на юг, после по-наблизо пак на юг, на сто и петдесет мили на север и накрая „Кралица Арико“, която потъна на сто и десет мили източно оттук.

Чана завъртя картата, разгледа я и я подаде на Колбърт. Когато той свърши, погледна през масата и попита:

— Какво мислиш, Чарли?

— Каквото и да ги потапя — замислено каза Бъргър, — не стои на едно място. Очевидно ги търси.

— Глупости! — почти изсъска Чана.

После млъкна и погледна Колбърт. Изражението му беше същото като на Бъргър — сякаш обсъждаха нещо, в което не вярват напълно, но нямат избор, защото доказателствата са пред очите им. Чана се разсмя, за да разсее напрежението.

— Стига шеги. Да зарежем теорията за чудовището и да потърсим други възможности. Има ли нещо интересно, свързано с политиката, Чарли?

— Само онова, което чух от рибарите. Те наблюдават, но никога не правят заключения.

— Това е наша работа — обади се Чана.

— Да. Видели са много кубинци във водата.

— Тук винаги е имало много кубинци.

— Знам. Номер пет на картата беше кубинец. Лодката му потъна като останалите и той беше също толкова уплашен.

— Това няма нищо общо с политиката.

— Не, но това, че друга кубинска лодка се притече и взе двамата оцелели от спасителния кораб, преди да стигне до брега, може би има. Траулерът, който потъна, газел дълбоко, защото трюмът бил пълен с улов. Но според един от рибарите, които ги видели на юг, това едва ли е вярно, защото мрежите им били изпокъсани и изгнили, точно както месец преди това.

— Какво мислиш, Чарли?

— В Южна Америка не се внасят наркотици, а оръжие.

— Значи са имали на борда руско оръжие. Ако е било така, компанията сигурно го знае.

Колбърт кимна неопределено и каза:

— Може би затова е потънала. Компанията обича да напомня на кубинците, че ги държи под око.

— Възможно е — каза Бъргър. Отпи отново от бирата си, после остави чашата и се приведе напред. — Знае ли компанията за трите мини, които са били изхвърлени на южния край на остров Скара?

Чана и Колбърт се спогледаха. Това беше нещо, за което не ги бяха осведомили, следователно компанията едва ли беше информирана.

— Кога стана това?

Бъргър сви рамене.

— Не мога да определя точно, но се появили по различно време, може би в период от четири седмици, и още са там.

— Защо не си докладвал? — попита Чана.

— Защото разбрах едва вчера. Скара не е голям остров… Няма вода, растителността е малко, само няколко дървета… Никой не живее там и мините били забелязани случайно от рибари, уловили няколко морски костенурки в района.

— Знаят ли какво са видели?

— Разбира се. Виждали са достатъчно от тях през войната.

— Трябвало е да кажат нещо!

— Защо? Тези мини няма да причинят вреда. Каквото бъде изхвърлено на Скара, си остава там. Като сметище е. Очевидно теченията носят всякакви боклуци. Спомням си за един стар слух, че през Втората световна един кораб потънал наблизо. Предполага се, че неколцина водолази със старите твърди шлемове са се гмуркали до него, но нямало нищо за плячкосване. Говори се, че на палубата било пълно със сандъци с мини.

Колбърт нетърпеливо почука по масата, на лицето му беше изписана загриженост.

— Това не е слух. Корабът се казва „Алберта“. Торпедо го улучило в носа, опитали се да стигнат до някой от островите, но не успели и миноносецът потънал на деветдесет метра дълбочина.

— Откъде знаеш? — попита Чана.

— По онова време и аз служех на кораб, млада госпожице. На американски миноносец.

Чана усети, че се изчервява, и си наложи да се овладее.

— Продължавай, Чарли.

Този път Бъргър не се обърна към нея, а погледна Колбърт и каза:

— Възможно ли е с течение на времето металните сандъци, в които са били мините, да са се разяли?

Колбърт се намръщи и стисна устни.

— Около тях би трябвало да са се образували коралови колонии.

— Тези мини имат положителна плаваемост, капитане. Възможно е от постоянното налягане коралът да се е пропукал.

— Не — след кратка пауза каза Колбърт. — Не е възможно. Коралът би трябвало да удържи.

— А ако са им помогнали отвън?

— Какво искаш да кажеш? — попита Чана.

— „Сентиля“ прави сеизмографски измервания в района, където се смята, че е потънал този кораб… „Алберта“. Взривиха сто килограма мощни експлозиви в различни точки и записаха ехото, отразено от дъното.

Чана разбра за какво намеква Бъргър и изруга:

— По дяволите!

Колбърт обаче се нуждаеше от повече аргументи.

— Вече не се използват експлозиви. Всичко се прави с електроника.

— Апаратурата им се повредила, а не искали да изостанат с графика си, докато я поправят, затова два дни карали по стария метод.

— Е? — попита Чана.

Колбърт кимна.

— Може да е станало така.

— Божичко! — каза Чана. — Цяла година ще събираме мини. Дано всички бъдат изхвърлени на Скара.

— Може и да не стане така — обади се Бъргър. Погледна отново към Колбърт и за пореден път изтри потта от челото си. — Не съм експерт по експлозивите, но преди доста време прочетох нещо в едно техническо списание. Пишеше, че САЩ произвеждат мини с програмирано износване. След определен период от време експлозивите няма да имат достатъчно мощност, за да причинят каквито и да било вреди. Чували ли сте за това?

Колбърт кимна.

— Да, но не го вярвам. Звучи ми като пропаганда.

— Не е задължително — възрази Бъргър. — Никой не иска след края на войната наоколо да се мотаят мини — нито победителите, нито победените. Така че е напълно възможно.

— И така — обобщи Чана, — тези разпилени мини са още активни и макар и с намалена мощност, може те да са причината за потапянето на лодките. Взривовете не са били мощни, но достатъчни, за да ги пратят на дъното.

Бъргър поклати глава:

— Нещо такова.

— Това вече има общо с политиката. Ако тази теория се докаже, за всичко ще обвинят Чичо Сам и целият свят ще ревне срещу нас. В момента имаме само трите обекта, за които се смята, че са мини, изхвърлени на брега на пустия остров. Да спрем дотук, докато не видим за какво става дума. В момента официалната позиция е, че съобщените инциденти са просто съвпадение. — Чана знаеше, че в гласа й се промъква скептицизъм, но продължи упорито. — За всички останали ние сме независима корабна компания, която снабдява „Сентиля“.

— Успех, госпожо. Ще ви трябва. — Очите на Бъргър се смееха.

— Защо?

— Защото след няколко дни пристига нов кораб, който ще се опита да заснеме всичко, до което се докопа. — Бъргър се усмихна и добави. — Една филмова компания го праща да снима филм за Бермудския триъгълник. Според сценария виновникът за катастрофите е морско чудовище.

— Ние нямаме нищо общо с тях — отсече Чана. — Това е напълно безвредна мисия, която дори не е била обсъждана публично.

Бъргър отново се изкашля гърлено и каза:

— Екипът на Холивуд няма да чака публична дискусия. Вече са заснели как „Понтерой“ спасява екипажа на „Кралицата на Арико“. Само им дайте шанс и те ще свържат събитията, а дори да не успеят, ще измислят нещо, което да ги обяснява.

— Знаят ли нашите за това?

— Да — отвърна Бъргър. — Обадиха ми се час преди да пристигнете. Инструкциите са в никакъв случай да не се набиваме на очи и да не даваме повод за търсене на официално становище по случая. Иначе да му мислим.

От начина, по който го каза, кожата на Чана настръхна. Тя знаеше как действа компанията при специални обстоятелства.

— Или да му мислим? — Опита се гласът й да прозвучи безгрижно.

— Да. Понякога се плаша колко далеч в бъдещето вижда „компанията“. От няколко месеца имат човек на острова.

— Какво!

— Чувала ли си за човек на име Хукър? Мако Хукър? Голяма клечка. Той очисти онези двама руснаци в станцията на метрото в Ню Йорк. По времето на студената война.

— Хукър се пенсионира — тихо каза Чана.

— Мислех, че в неговия отдел се пенсионираш само ако те убият.

— Съжалявам, не знам кой е неговият отдел.

Бъргър скептично я изгледа.

— След оттеглянето си от служба се е установил съвсем наблизо, само на дванадесет мили оттук. Купил си е дяволски добра лодка с местен капитан, който познава тези води като петте си пръста. Както обикалят, съвсем скоро и Хукър ще ги опознае.

— Той се пенсионира — настоя Чана. — Всъщност Държавният департамент го принуди.

Бъргър изсумтя и се върна към грубите си островитянски маниери.

— Държавният департамент е банда глупаци. Ако бяха оставили нещата в ръцете на компанията, нямаше да стигнем дотук. Проклети идиоти! — Той изненадващо вдигна поглед към очите на Чана и я хвана неподготвена. — Не знаех, че познаваш Хукър.

— Срещали сме се — каза тя.

Тонът й беше достатъчно убедителен и само Колбърт забеляза как ръката й се свива в юмрук върху масата.

 

 

Върхът на оранжевочервеното слънце се скри зад хоризонта, хвърляйки последен поглед към морето. Беше тихо, само малки вълнички се плъзгаха почти безшумно към брега. Пасаж херинги, голям колкото футболно игрище, се появи като черна сянка във водата и движението му набразди повърхността й, която проблесна под угасващата слънчева светлина. После изчезна така бързо, както се беше появил. Ято птици се рееха над него, без да проявяват интерес, защото вече бяха сити и бързаха да се приберат у дома. Маршрутът им беше точен и не търпеше отклонения.

Когато първата птица нададе дрезгав пронизителен крясък, малкото ято се раздели и обзето от внезапен ужас, заобиколи мястото, където допреди миг се намираха херингите. Птиците бяха прелитали по този път стотици пъти и инстинктивно следваха законите на природата, от която самите те бяха част.

Но очевидно бяха видели нещо твърде необичайно, за да бъде естествено. Не можеха да разберат какво е, но от него лъхаше заплаха като в присъствието на хищник. Беше само черна сянка, огромна и смъртоносна, и те усещаха, че дебне някого. След като я заобиколи, ятото отново се събра и продължи полета си към дома. Малко по-късно птиците бяха забравили за случилото се, но при следващите полети инстинктът щеше да ги кара да избягват това място.

За миг сянката придоби плът и горната й част леко набразди повърхността на океана. Движеше се на юг-югоизток толкова бързо, че след нея оставаха само малобройни мехурчета. После, сякаш беше видяла или подушила онова, което й беше необходимо, сянката започна да потъва, докато изчезна от поглед.

 

 

Джо Търки беше може би най-възрастният човек на Пеоле и Ара — поне така смятаха островитяните. Той познаваше всички и знаеше всичко, което някога се беше случвало тук. Някои казваха, че си спомнял дори Големия бял флот, корабите на САЩ, които бяха направили прочутата околосветска обиколка в началото на двайсети век.

Но старецът не се излежаваше по цял ден на плажа. Два пъти седмично той излизаше в морето със своята самоделна рибарска лодка, проверяваше дали четиридесетгодишният извънбордов двигател работи и го изключваше, а после вдигаше единственото платно. Старият двуцилиндров мотор наистина не ставаше за постоянна употреба. Той беше неговата гордост, както електрическата пералня на приятелката му Лула, в чиято къща нямаше електричество. Но Джо го беше поставил на лодката, защото беше предпазлив човек.

Тази нощ те го наобиколиха край огъня, за да чуят отново историята му. Денят бил успешен, дори много, и той се намирал на два часа път от острова с достатъчно риба за много седмици напред. Да, няколко лодки били изчезнали и се говорело какво ли не, но Джо познавал хората и само кимал, слушайки разказите им, без изобщо да им вярва. Самият той на два пъти бил си патил от мигриращи китове, а преди няколко години нещо откачило руля от стоманените щифтове на кърмовата греда. През онази нощ той тъкмо бил отпил голяма глътка бира от последната бутилка в сандъка с лед и седял с ръка на руля, наблюдавайки как пада мракът. Пред себе си виждал жълти точици светлина — в къщите на Пеоле палели лампите.

По някое време неусетно задрямал. Денят бил успешен, но изтощителен. Приливът бил нормален и лодката плавала по вятъра. Бил сигурен, че ако се случи нещо необичайно, ще се събуди. Така и станало. Събудил се рязко и започнал да души въздуха, внезапно разтревожен, защото в момента нямало вятър и платното висяло унило в неподвижния въздух. Дори водата сякаш била застинала — лодката дори не се поклащала. Приливната вълна я била извъртяла настрани и продължавала да я носи към Пеоле, макар и едва забележимо.

Нямало причина за тревога. Виждал светлинните на острова, звездите над главата му ярко светели на фона на тъмното небе и със сигурност скоро щял да се появи вятър. В противен случай винаги можел да запали двигателя, а после да се хвали как благодарение на него се е прибрал от открито море.

Затова се облегнал и загледал звездите. Вдъхвал уханието на морето. Когато вятърът спре, водата излъчва топлина и миризмата й се променя — сякаш идва от самото дъно, където са скрити всичките й тайни. От време на време усещал мириса на мъртва риба, чийто плавателен мехур й пречи да потъне.

Открил едно по едно любимите си съзвездия, както винаги омаян от абсолютната им неподвижност във вселената. Лек полъх на неприятна миризма го накарал да сбърчи нос — приличала на острия дъх на риба, който съпътства аления прилив. Но тя му била позната и той отново се загледал в звездите, когато лодката леко подскочила. Аха, помислил си, сигурно вятърът ще задуха всеки момент. Но после погледнал платното и се намръщил. То още било отпуснато, а коприненият вимпел на върха на мачтата висял неподвижно.

Лодката отново подскочила. Неприятната миризма се носела откъм левия борд. Джо Търки вдигнал поглед и видял, че любимото му съзвездие, което се намирало на хоризонта, е изчезнало. Не, не било изчезнало — просто той не можел да го види. Нещо му пречело, нещо по-черно от нощта скривало звездите и докато гледал, то погълнало още една част от нощното небе и обляло Джо със зловонния дъх на смъртта. Единственото, което успял да направи, било да изправи двигателя на стойката и да се опита да навие шнура на маховика с треперещи ръце. Когато успял, най-вече по силата на дългогодишния навик, дръпнал шнура с всички сили. Моторът се закашлял и оживял, Джо обърнал лодката към Пеоле и не погледнал назад, докато резервоарът не се изпразнил на около четвърт миля от брега.

По това време вече имало вятър, Джо стигнал до пристана, разтоварил рибата и осъзнал, че тази история може да надмине всички слухове из острова. По-късно щял да я доукраси, но засега ставала и така.

Островитяните бяха насядали съвсем близо около Джо Търки. Никой не искаше да изпусне и дума, макар интонацията му да беше достатъчно красноречива. Никой не проговори, нито помръдна по време на разказа.

Зад тях Бъргър и Колбърт слушаха внимателно, без да издават чувствата си. Единствено по лицето на Чана се изписа ясно отношението й към вярванията на местните жители и начина, по който приемаха подобни шантави истории.

Чарли Бъргър смачка фаса от пурата си с пета и се обърна към нея:

— Ето ти очевидец. Какво мислиш?

Тя се опита да скрие усмивката си.

— Така е, като нямат телевизия.

Наблюдаваше малката група — сега всеки добавяше по нещо, което беше чул, видял или предполагаше. Напомняха й за времето, когато беше дете и слушаше приказките, които й разказваха в дъждовни дни.

— Грешиш — рязко каза Колбърт.

— Какво?

— Преди пет години щях да те накарам да минеш отново тренировъчната програма, момиче. Всичко е изписано на лицето ти. Престани да се хилиш. Тези хора може да не са учени като теб, но имат свои умения и познания, които им позволяват да оцелеят на места, където ти ще загинеш на минутата.

Чана усети как у нея се надига гняв и устата й пресъхна. Колбърт й беше равен по чин и не можеше да го накаже, задето се държи толкова непоносимо. Макар да знаеше, че е прав, тя отвърна:

— Не ми казвай, че вярваш на тези глупости.

— И защо не?

Чана умишлено си пое дълбоко дъх, изчака да се овладее и каза:

— Да мислим научно, Кол… Морските чудовища са плод на въображението. Нищо не може да яде лодки.

— Какво тогава ги потапя?

Знаеше, че той умишлено я дразни, но трябваше да отговори.

— Има някаква разумна причина. Трябва да има.

— Нещо ги удря по дъното на дълбочина една миля, очевидци твърдят, че са го видели, затова и аз предполагам, че има някаква причина. — Той извади кесията с тютюн, напълни лулата си и я запали. — Можеш ли да ми кажеш каква е?

— Не искам да гадая.

— Тогава предположи.

— Върви по дяволите!

— Е, поне започваш да говориш като моряк.

Чарли Бъргър се засмя тихичко и каза.

— Добре дошли отново на островите. Добре ще ви се отрази да се измъкнете от политическата сцена и да поживеете сред чудовищата.

— Слушай, Чарли…

— Хайде, млада госпожице, научи се да носиш майтап. Не може да бъдеш непрекъснато сериозна.

— Надявай се! — промърмори Колбърт.

Дебелакът им се усмихна с най-сполучливата си имитация на Сидни Грийнстрийт.

— Така ли?

— Точно така! — предизвикателно отряза Чана. Ней беше приятно да бъде сред двама властни мъже.

— Тогава да пийнем по бира — предложи Бъргър — и си остани сериозна. Твоят приятел Хукър се върна преди час и сигурно ще се срещнете отново.