Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (62)

60.

Лорна изскочи от вилата и хукна към плажа. Беше намерила онова, за което се бе върнала в лабораторията. Зверовете я следваха по петите, сякаш привлечени от устрема й.

Две лодки „Зодиак“ се поклащаха в плитчините. Децата се качваха в тях, а двамата другари на Джак мъкнеха отпуснатото му тяло.

„Жив ли е още?“

Затича още по-бързо. Знаеше, че времето изтича.

Тъкмо стигна плажа, когато някой я сграбчи за китката и я спря. Лорна успя да се задържи на крака само защото ръката я стискаше като менгеме.

Беше покритият с белези мъжки хоминид. Лорна се опита да се освободи, но хватката му беше желязна. Създанието я завъртя. Лорна отвори уста да изкрещи за помощ, но от близките храсти се появи друг хоминид. Женската. Гърдите й бяха огромни, коремът й все още беше издут. Само че сега носеше бебе — новородено, доколкото Лорна можеше да прецени. Беше го повила в листо от бананово дърво.

Детето на Ева.

Женската беше родила.

Протегна й бебето. Лорна поклати глава. Не разбираше. Ева пристъпи още по-близо и набута бебето в ръцете й.

— Не…

Отзад мъжкият я бутна грубо.

Ева я гледаше умолително.

Лорна най-сетне протегна ръце и взе детето. Ева се обърна и скри лице в гърдите на партньора си. Той махна на Лорна да върви към лодките.

Искаха от нея да отнесе детето.

Лорна отстъпи, хванала мъничкото телце с една ръка. Махна им.

— Елате с нас.

Останаха глухи за молбата й. Тръгнаха към гората. Останалите зверове ги последваха.

Лорна се запрепъва след тях.

— Там е опасно! Елате с мен!

Мъжкият се обърна и се озъби: ясно показваше, че с дискусиите е приключено. Ева хвърли поглед през рамо, преди да изчезне в сенките. По бузите й се стичаха сълзи, но Лорна долови в изражението й и покой.

Нямаше да променят решението си.

— Лорна! — Кайл я бе видял и й махаше. — Побързай!

Лорна притисна новороденото към гърдите си и се затича към лодките.

Кайл я изчака и й помогна да прегази плитчините. Намръщи се, като видя какво носи.

— Това бебе ли е?

Лорна не му обърна внимание. Стигна до лодката на Джак. Половината деца бяха там, Бенет също. Тя му даде бебето, докато се качи в лодката.

Бенет повдигна въпросително вежда.

— Детето на Ева — обясни тя.

Очите на Бенет се разшириха и той отново погледна бебето. Останалите деца се скупчиха около тях.

Лодката бързо се отдалечи от брега. Другата я последва. Водата в залива бе гладка като огледало.

Риболовният катер вече почти бе излязъл от залива.

Лорна се наведе над Джак. По-едрият от другарите му го беше положил на дъното на лодката.

— Все още диша — изръмжа мъжът. — Засега.

Лорна постави длан на рамото на Джак. Дори през дрехите усети трескавата топлина на тялото му. Джак продължаваше да трепери, обхванат от неудържимия пристъп. Треската го изгаряше.

Преди да успее да прецени по-добре състоянието му, ужасен грохот сякаш разтърси неподвижните води на залива.

— Дръжте се! — извика кормчията.

Лорна се обърна и видя как вилата се разлита на парчета, пръсната от експлозията. По-голямата част от сградата сякаш се изпари и се превърна в гъст облак дим. Черната колона се издигна високо в небето, в основата й лумнаха адски огньове. Горещият вятър ги настигна.

Но това не беше краят.

Разнесе се втори взрив, по-силен и от първия. Този път целият връх на хълма полетя във въздуха и изтика димната колона още по-нависоко, превръщайки я в огнена гъба. Във водата заваляха отломки. Някои от разлетелите се скали бяха колкото микробуси. Двете лодки обаче се бяха отдалечили на достатъчно разстояние. Единственото, което ги застигна, бе мощната вълна.

Тя пое лодката им и я понесе още по-бързо навън към открито море.

Лорна продължи да гледа горящия остров.

Накрая се обърна към кормчията. Страхуваше се за Джак. Нито за миг не бе свалила ръка от него.

— Трябва да го качим на катера.

Онова, което смяташе да опита, бе прекалено опасно да се прави тук.

Молеше се вече да не е прекалено късно.

Бенет впери поглед в нея.

— Какво смятате да правите с него? Нали ви казах, никой не оцелява от това.

— Дънкан е оцелял.

Бенет я изгледа смаяно.

На Лорна й се наложи да обяснява подробно.

— Казахте, че е бил нападнат в Ирак от една от по-ранните версии на изменените животни. Но е оцелял. Какво го прави различен от другите?

Бенет поклати глава.

— Казахте, че раните му били толкова тежки, че прекарал цяла седмица в кома. Това е разликата. Смъртоносният белтък превъзбужда мозъка. Затова единственият начин, по който мозъкът може да се защити при подобно заразяване, е да се изключи, докато инфекцията отшуми. Мисля, че именно затова Дънкан не се е разболял.

Бенет се намръщи.

— И какво смятате да правите с Джак?

Лорна пое дълбоко дъх и се загледа към катера. Изказано на глас, решението изглеждаше безумно, но трябваше да го приеме.

Погледна Джак и отговори на въпроса на Бенет:

— Смятам да го поставя в изкуствено предизвикана кома.