Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (5)

3.

Джак Менард изучаваше реакцията й.

Очите на Лорна се бяха разширили от шок и ужас. Тя прикри уста с длан. Но само за момент. След първоначалната изненада Джак разпозна и блясък на загриженост. Очите й се свиха, устните й се стегнаха. Лорна замислено пристъпи към клетката.

Той застана до нея и прочисти гърлото си.

— Що за маймуни са това?

— Cebus apella — отвърна тя. — Кафяви капуцини, от Южна Америка.

Джак се загледа в двете животинки в малката клетка — клечаха в собствената си мръсотия, свити и уплашени в задната част на клетката. Крайниците и гърбовете им бяха тъмнокафяви като шоколад, лицата и гърдите — по-светли, а на главите им сякаш имаше черни кепета. Бяха толкова мънички, че можеха да се поберат в шепата му.

— Бебета ли са? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не мисля. Оцветяването на козината предполага, че са възрастни индивиди. Но иначе си прав. Прекалено са дребни. Като пигмейски версии на вида.

Но Джак знаеше, че това не е най-шокиращото отклонение. С тихи гукащи звуци Лорна примами двойката да приближи пръчките на клетката. Хладното й професионално държане сякаш се стопи, лицето й омекна и се отпусна. Двете маймунки откликнаха. Промъкнаха се предпазливо напред, все така притиснати една в друга. Не че можеха да се разделят.

— Сиамски близнаци! — промълви Лорна.

Маймунките бяха съединени — в буквалния смисъл — в бедрата, слети една с друга, с три крака и четири предни лапи.

— Горките създания — прошепна тя. — Изглеждат полумъртви от глад.

Маймунките дойдоха при решетката. Ясно личеше, че се нуждаят колкото от храна, толкова и от успокоение. Очите им бяха огромни, особено за малките им личица. Джак усети глада и страха им, а също и искрица надежда. Бръкна в джоба си и измъкна блокче зърнена закуска. Разкъса опаковката със зъби, отчупи едно парче и го подаде на Лорна.

Тя леко го пъхна през решетката. Едната маймунка го пое с мъничките си пръсти, след което двете се дръпнаха назад да си поделят лакомството — загризаха го от двата края. Очите им обаче нито за миг не се отделиха от Лорна.

Тя погледна Джак и за момент той видя в нея момичето, което помнеше от училище, преди да постъпи в морската пехота. Тя ходеше с по-малкия му брат Том през втората й година в гимназията — и през лятната ваканция. Той пропъди спомена.

Лорна като че ли усети надигналата се в него болка. Лицето й се стегна и тя отново започна да се държи като професионалист. Кимна към другите клетки.

— Покажи ми.

Джак я поведе по пътеката между клетките, като осветяваше тъмните места с фенерчето. Във всяка имаше различни животни, някои познати, други — не. И подобно на маймуните, у всички тях се наблюдаваше някаква изродена аномалия. Спряха до голям стъклен терариум, в който имаше дълъг четири и половина метра бирмански питон, навит около купчина яйца. Змията изглеждаше съвсем нормално, докато пръстените й не се стегнаха около яйцата и не разкриха две двойки свити закърнели лапи, покрити с люспи. Имаше даже нокти, сякаш напомняне за произхода й от гущерите.

— Прилича на тежка форма на атавизъм — каза Лорна.

— Как се превежда това на английски?

Тя се усмихна смутено и извинително.

— Атавизъм имаме, когато у някой индивид се прояви генетична черта, изгубена преди много поколения.

— Тоест генетично връщане в миналото?

— Именно. В този случай връщането е до времето преди змиите да изгубят крайниците си.

— Доста дълго връщане, а?

Тя сви рамене и продължи нататък.

— Повечето атавизми са резултат от случайна рекомбинация на гени. Но не мисля, че това тук е случайно, предвид толкова много примери.

— Тоест искаш да кажеш, че някой нарочно ги е отгледал такива. Възможно ли е подобно нещо?

— Не е изключено. Генетиката измина дълъг път и продължава да се развива. В ЦИЗВО успяхме успешно да клонираме диви котки. Дори съчетахме флуоресцентен протеин от медуза и получихме котка, която свети в тъмното.

— Господин Зелени гени. Четох за това — рече той. — Всъщност това е една от причините да потърся точно теб. Трябваше ми експерт по генетика и развъждане. Някой, който да може да ми каже кой би могъл да създаде този шантав товар.

Поведе я навътре в трюма. В един голям кафез имаше куп прилепи с размерите на футболни топки.

— Вампири — каза Лорна. — Но десет пъти по-големи от нормалното. Може би някаква форма на първобитен гигантизъм.

По-нататък имаше лисица с размерите на малка мечка. Тя засъска, изръмжа и се хвърли към решетките. Двамата бързо я подминаха и спряха за момент пред висока клетка с папагал с нормални размери, но без пера.

Папагалът изграчи силно, скочи към решетките и ги заразглежда, като въртеше глава. На Джак му бе трудно да скрие отвращението си. В това същество имаше нещо много чуждо и сбъркано.

Лорна пък приближи клетката.

— Когато се излюпват, малките са без пера или са покрити само с пух. Не зная дали този не е останал в това състояние или също става въпрос за атавизъм. Всъщност според някои теории птиците са най-близките роднини на динозаврите.

Джак не възрази. В това създание с гола кожа и клюн определено имаше нещо праисторическо. Но онова, което го изнервяше най-силно, бе острото му внимание.

Птицата отново скочи на пръчката си и забърбори нещо на испански. Тази черта на папагала — способността да имитира — си беше останала непокътната. След секунди птицата започна да рецитира поредица числа на английски. Произношението и дикцията й бяха абсолютно човешки, макар да произнасяше думите малко по-остро и по-високо.

— … три едно четири едно пет девет две шест пет…

Продължиха нататък, но Лорна изведнъж се закова на място и се обърна към кафеза. Птицата продължаваше да грачи числата. Редеше ги едно след друго, без прекъсване.

— Какво има? — попита Джак.

— Папагалът… първите числа… не съм сигурна…

— Какво?

— Три едно четири едно пет. Това са първите цифри на числото пи. Три цяло и четиринайсет.

Джак имаше достатъчно спомени от уроците по геометрия в гимназията, за да си спомни как продължаваше пи.

3,1415…

Папагалът продължаваше нумерологичната си тирада.

— Пи е изчислено до повече от един трилион цифри — благоговейно рече Лорна. — Много ми се иска да проверя дали числата, които повтаря папагалът, са правилни. И ако е така, колко дълга последователност е запомнил.

Птицата продължаваше, без да спира, а Джак забеляза, че трюмът се е смълчал. Мяученето, ръмженето, дори мърдането на другите животни престанаха, сякаш те също се бяха заслушали. Отразяващи светлината очи сякаш наблюдаваха внимателно двамата човеци от тъмните клетки.

Джак поклати глава и продължи напред. Имаше да разследва престъпление.

— Онова, което всъщност искам да ти покажа, е ето тук.

Поведе я към по-големите клетки в задната част на трюма. В първата имаше агне сукалче с майка му. Но вместо да е къдрава вълна, козината на животните висеше право надолу, по-скоро като на як, отколкото на овца. Джак обаче явно искаше да покаже на Лорна нещо друго.

Опита се да я подкани да продължи, но тя спря при следващата клетка. Обитателят й лежеше сковано на една страна на покрития със сено под, с опънати крака и широко отворени неподвижни, мъртви очи. Приличаше на миниатюрно пони, но не по-голямо от кокер шпаньол.

— Виж му копитата — рече Лорна. — Разчленени са. Има четири пръста на предните крака и три на задните. Най-ранният прародител на съвременния кон, хиракотериумът, е бил с размерите на лисица и с подобни лапи.

Приклекна да огледа трупа. Копитото на единия крак беше откъснато. На главата имаше следи от пресни удари, сякаш животното бе изпаднало в паника и се бе блъскало в решетките, преди да умре.

— Сякаш нещо го е уплашило до смърт — отбеляза тя.

— Досещам се какво може да го е направило. — Джак тръгна към най-задната част на трюма. — Ела.

Тя го последва. В гласа й се появи раздразнение, примесено с дълбок гняв.

— Какво са правили тези хора? И всъщност как са го направили?

— Надявах се, че ще можеш да ми отговориш тъкмо на този въпрос. Но имаме и един по-голям и непосредствен проблем.

Стигнаха последната клетка. Беше голяма, с дебели здрави решетки. На пода имаше пръсната слама, но вътре не се виждаше никакво животно.

— Когато дойдохме, намерихме вратата огъната и отворена.

— Значи нещо е избягало? — Лорна погледна назад към коридора и стълбите, явно сетила се за кървавата следа.

— Трябва да ни кажеш какво е било — рече Джак.

Тя се обърна към него и се намръщи.

— Как?

Джак посочи нещо, заровено под купчина сено. Чу се немощно мяукане.

Лорна го погледна, лицето й беше блеснало от любопитство. Джак отвори вратата и я предупреди:

— Внимавай.