Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (20)

18.

Стела трябваше да крещи, за да надвика уплашените писъци и плача на децата.

— Накладете огньове в кръг около нас! Големи огньове!

— Защо стоим тук? — попита една майка. — Пожарът се разраства. Ще се окажем в капан.

Стела забеляза, че и други се взират в тях. Но пък те не бяха видели голямата котка и колко бързо се движи. Ако се опитаха да избягат по сушата, звярът щеше да ги избие един по един.

— Лагерът е на открито — извика тя. — Вятърът духа в противоположната посока. А дори пожарът да ни обкръжи, имаме достъп до вода. За всеки случай обаче трябва да започнем да мокрим шалове и кърпи, за да си покрием лицата, ако вятърът се промени и насочи дима насам.

— Права е — потвърди баща й. — Тук ще сме в най-голяма безопасност.

Беше целият в пепел и плувнал в пот. Помагаше на мъжете и по-големите момчета да запалят защитния пръстен огньове. Майка й беше с някои от другите жени при по-малките деца.

— Някой идва! — извика един мъж и посочи към фермата.

Стела и баща й се обърнаха. На една от пътеките от другата страна на езерцата стояха трима души. Димът се виеше около тях. Огънят бушуваше съвсем наблизо.

„Откъде са дошли?“

Четвърти мъж прескочи оградата и се присъедини към останалите.

— Това хора на Гар ли са? — попита баща й.

— Не мисля.

Стела присви очи. Порив на вятъра прогони за момент дима. Трима от мъжете бяха с униформи и каски. Всички носеха оръжия.

— Май са военни.

Определено не бяха от другарчетата на Гар.

Всъщност от Гарланд Чейс нямаше ни вест, ни кост още от началото на пожара. След като се измъкна от горящата къща, той бе офейкал към бараката на радиостанцията до оградата на фермата. Тя се намираше на най-високата точка и от покрива й стърчаха куп антени. Най-вероятно страхливецът беше решил да се барикадира там.

Четиримата непознати вече тичаха към лагера. Колкото повече приближаваха, толкова по-сигурна ставаше Стела в предположението си. Мъжете носеха униформи и бяха въоръжени с карабини. Докато тичаха, покриваха пътеката от двете страни, сякаш очакваха нападение.

Дали знаеха за гигантската котка?

След по-малко от минута четиримата стигнаха в лагера. Водачът им се извисяваше цяла глава над останалите. Огледа преценяващо лагера и се представи:

— Агент Джак Менард от МГО.

Значи беше от Граничен патрул. Докато баща й забързано обясняваше какво е станало, Стела огледа емблемата на униформата на Менард. На нея беше изобразен изправен на задните си крака Пегас с мълнии, а около него в кръг бяха изписани думите Специална група за реагиране. Това бяха елитните части на Граничния патрул.

— Имаме катер, от другата страна на пожара — каза мъжът. — Но дори да можеше да стигне дотук, няма да има място за толкова много хора. Спасителните екипи на Бреговата охрана пътуват насам с хеликоптери и катери. Щом пристигнат, ще отведем всички на безопасно място. Но това ще отнеме време. Искаме всички да запазите спокойствие.

— Трябва да знаете, че тук има някакъв бял тигър — тихо каза баща й. — Адски грамадно чудовище.

Мъжът кимна.

— Знаем. Не получихте ли предупреждението за евакуация?

Баща й я погледна засрамено и сведе поглед.

— Няма значение. — Мъжът не си направи труда да го кастри. Изражението му сякаш казваше: „Защо ли не се учудвам?“. Дори потупа баща й по рамото. — Свършили сте добра работа с преградните огньове. Ако сме нащрек и готови за стрелба, всичко ще е наред.

Баща й се окопити. Стела погледна агента с нови очи: оцени по достойнство как не беше започнал да чете конско на баща й в такъв напрегнат момент. Караниците можеха да почакат. Засега агентът искаше всички да са съсредоточени.

Нищо чудно, че тъкмо този човек беше водач на групата.

Агент Менард даде някакви заповеди на хората си, след това откачи радиото от колана си и се свърза с някого.

— Стигнахме до фермата. Тук обаче има повече от шейсет души. И деца също. Има ли вести от другия екип?

Стела забеляза как пръстите му се стягат около радиостанцията, докато слушаше.

Гласът му стана дрезгав и гневен, кейджън акцентът му се засили.

— Тръгнали ли? Как така?!

 

 

Лорна вървеше през гората. Двама агенти от Граничен патрул — Гарсия и Чайлдрес — вървяха от двете й страни. Бърт подтичваше пред тях. Носът му душеше блатните треви. Опашката бе вирната високо.

Сглобената упойваща пушка стреляше със стрелички, съдържащи еторфин хидрохлорид, известен като М99, много силен невролептаналгетик. Една-единствена капка можеше да убие човек. Пет милиграма бяха достатъчни да свалят носорог. Въпреки това на упойката й трябваше известно време, за да подейства и да обезвреди животното.

Затова Лорна бе доволна, че Гарсия и Чайлдрес са до нея с карабините си.

Бяха оставили зодиака вързан на източния бряг. Само преди минути бяха чули спорадичната стрелба от екипа от тази страна на канала. След това се възцари мълчание. Тримата не преставаха да наблюдават гората през очилата за нощно виждане, но от групата нямаше и следа.

Лорна обаче беше забелязала нещо интересно в блатото — топлинна сигнатура на петдесетина метра назад по ръкава. Формата не можеше да се различи. Не беше сигурна какво животно е, но изглеждаше твърде едро за енот. Наблюдаваше го цяла минута. Животното се бе спотаило сред корените на голям блатен кипарис и не помръдваше. Накрая силуетът се изправи и се протегна, сякаш нямаше кости, в типичната за котките дъга. Завъртя се няколко пъти, след което отново легна.

Възможно ли бе това да е малкото на ягуара, братчето или сестричето на Багира в ЦИЗВО?

Това може би обясняваше защо голямата котка е станала така агресивна. Майката защитаваше не само територията си, но и малкото си. Нищо чудно, че беше атакувала първо лодката на Тибодо. Екипът бе извадил лошия късмет да тръгне от тази страна на канала, където бе скрито малкото.

Всичко се свеждаше до него.

Ако можеха да го заловят и да го отнесат на катера, щяха да разполагат с идеалната примамка за майката, начин да я отклонят от атакувания екип — разбира се, стига мъжете да бяха все още живи. А ако не, все пак щяха да разполагат със средство да контролират ягуара.

Точно това бяха доводите й в спора със Скот Нестър.

„Контролираш ли малкото, контролираш майката.“

Рискът от едно бързо претърсване си заслужаваше. Лорна бе настояла да участва, като заплаши помощника на Джак, че е готова да скочи през борда и да плува, ако се наложи. Докато подготвяха зодиака, Скот се опита да се свърже с Джак, за да получи съгласието му. Отговор обаче нямаше, така че Скот в крайна сметка отстъпи — той също беше загрижен за съдбата на колегите си.

Въпреки това инструкциите към Гарсия и Чайлдрес бяха твърди.

— Дотам и обратно. Ако побегне, не го гонете. — После посочи Лорна. — И не се церемонете с нея, ако ви създава неприятности.

И сега тримата се движеха бързо през гората към големия кипарис. Нямаше обаче начин да го правят, без да вдигат шум. Само след няколко крачки Лорна видя как малкото се скри зад дънера, разтревожено от приближаването им.

Дали още бе там, или беше избягало?

По принцип малките не се отдалечаваха от леговищата си дори когато се намираха в непосредствена опасност. Тя си припомни един документален филм, в който цяло котило лъвчета беше убито от кобра просто защото малките се страхуваха да напуснат бърлогата си. Ако имаха късмет, ягуарчето все още щеше да е там.

Докато вървеше, забеляза едва доловима следа от топлинна сигнатура. Малкото все още беше зад дървото, но като че ли бе готово да побегне. Не смееше да го упои. Стреличките бяха твърде силни за него.

Но не можеше да му позволи да избяга.

— Бърт…

Кучето спря и помръдна едното си ухо, но продължаваше да гледа напред. На него не му трябваха очила за нощно виждане, за да различи малкото. Лорна се надяваше, че е като другите кучета в района и най-вероятно е обучен да ловува еноти.

А имаше само един сигурен начин да хванеш енот.

— Качи го на дървото, Бърт — заповяда му тя.

Бърт се хвърли напред снишен, разсичаше тревата като копие. Направи широка дъга и заобиколи. Нямаше намерение да позволи на плячката си да избяга навътре в гората.

Както се надяваше Лорна, инстинктите на малкото заработиха. Не искаше да напуска мястото, където го беше оставила майка му, но същевременно усещаше заплахата от Бърт. И чисто по котешки скочи нагоре по дървото.

Бърт се озова под него и излая, за да оповести успеха си.

Всички се затичаха към хванатата в капан котка.

На Лорна не й се искаше да плаши малкото създание, но и много добре знаеше колко важно е да го заловят.

При това колкото се може по-бързо.

Лаят на кучето със сигурност вече беше насочил голямата котка към тях. Лорна първа стигна дървото.

— Тихо, Бърт.

Кучето подскачаше възбудено около дървото, но се подчини и спря да лае.

Ягуарчето се беше покатерило на един от долните клони. Бе още съвсем малко и не можеше да се катери твърде високо. Огромни, изцъклени от страх очи се взираха надолу към тях. То изсъска и козината му настръхна като четка.

Лорна беше преметнала през рамо дебело червено противопожарно одеяло. Остави карабината, разви го и го метна над малкото като мрежа. Тежестта и изненадата го накараха да изгуби равновесие. Оплетено в одеялото, малкото падна, но Лорна го улови. То започна да се гърчи и бори във вързопа, но, подобно на братчето си, беше недохранено. Съпротивата му не бе дълга.

Тя го притисна към себе си с надеждата да го успокои и да намали паниката му. От вързопа се чу жално мяукане. Сърцето й се сви от съчувствие.

„Горкото!“

— Госпожо, време е — каза Гарсия.

Той и партньорът му държаха карабините си в готовност. Всички се ослушваха за някакъв знак, че разгневената майка се носи към тях. Вместо това се разнесе различен шум — тежък грохот.

Всички се обърнаха на север. Лорна се намръщи от ярката светлина, която я заслепи през очилата. Това трябваше да е хеликоптерът, извикан от Джак от Бей Лано. Тя махна очилата, тъмнината я обгърна от всички страни и ослепителната светлина се превърна в точица в небето. Хеликоптерът все още бе на близо километър от тях, но шумът от перките му ставаше по-силен с всяка секунда.

— Да вървим — подкани я Гарсия.

Лорна се наведе да вземе карабината си от земята.

Когато се изправи, се озова срещу две големи очи, които я гледаха от гората и светеха в тъмното.

Замръзна.

Бърт глухо изръмжа.

В следващия миг очите изчезнаха.

Лорна отстъпи крачка назад.

— Какво има? — попита Чайлдрес.

— Бягайте!