Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (10)

8.

Никак не й се искаше да затваря вратата и да остане глуха за жалните молби на Игор, но имаше по-голяма загадка за решаване. Въпреки това я жегна съжаление и съчувствие, които притъпиха остротата на професионалния й интерес.

Когато ключалката на вратата изщрака, шефът й вече беше преполовил коридора. Движеше се с големи целенасочени крачки. Говореше, но Лорна успя да чуе само последните му думи.

— … и вече започнахме ПВР тестове, за да увеличим ключовите хромозоми. Но разбира се, определянето на ДНК секвенциите ще продължи почти цяла нощ.

Лорна забърза, за да го настигне — както физически, така и умствено. Продължиха по друг коридор и стигнаха двойната врата на отделението с генетичните лаборатории, заемащо това крило на ЦИЗВО.

Главната лаборатория бе дълга и тясна, от двете страни на пътеката имаше наредени биокамери и работни станции. Рафтовете и масите бяха заети от най-модерна генетична апаратура — центрофуги, микроскопи, инкубатори, електрофорезно оборудване, цифрови камери за визуализиране на ДНК, всевъзможни пипети, стъкленици, везни, епруветки с ензими и ПВР химикали.

Карлтън продължи към двама наведени пред един компютърен екран изследователи. Стояха плътно един до друг, облечени в бели лабораторни престилки. На Лорна й заприличаха досущ на съединените в бедрото маймунки Хюи и Дюи.

— Направо изумително — заяви д-р Пол Трент и погледна Лорна през рамо. Беше млад, слаб, с прибрана зад ушите руса коса. Приличаше повече на калифорнийски сърфист, отколкото на водещ невробиолог.

Съпругата му Зои стоеше до него. Беше латиноамериканка. Черната й коса бе къса — по-къса от тази на мъжа й — и обрамчваше широките й луничави скули. Лабораторната престилка изобщо не можеше да скрие пищните извивки на тялото й.

Двамата бяха биолози от Станфорд, истински вундеркинди в областта си, получили научни степени преди да навършат двадесет и пет, и вече ценени високо в академичната общност. Бяха пристигнали в Ню Орлиънс по двегодишна програма за изследване на развитието на нервната система у клонирани животни и изучаване на структурната разлика между мозъците на клонинга и оригинала.

Определено се бяха озовали на подходящото място.

ЦИЗВО бе един от водещите центрове в страната в областта на клонирането. През 2003 година тук за първи път бе извършено клониране на див хищник — африканска котка с подходящото име Дито^[1]. А през следващата година се канеха да започнат комерсиално клониране на домашни любимци като начин да съберат средства за работата си със застрашените видове.

Зои се дръпна от монитора.

— Лорна, трябва да видиш това.

Лорна се приближи. На екрана имаше кариограма, показваща набор номерирани хромозоми, подредени в таблица.

Кариограмите се правеха с помощта на химикал, който улавяше делящата се клетка в състояние на метафаза. След това хромозомите се отделяха, оцветяваха и подреждаха в таблица по големина и форма, всяка със съответния си номер. Хората имаха четиридесет и шест хромозоми, разделени на двадесет и три двойки. На монитора се виждаха двадесет и осем двойки.

Определено не бяха човешки.

— Съставихме тази кариограма от левкоцит на една от капуцините — каза Карлтън.

По възбудата и на тримата ясно си личеше, че ще последват допълнителни обяснения.

— Капуцините имат двадесет и седем двойки хромозоми — каза Пол. Гласът му бе изпълнен с почуда и възхищение.

Лорна се загледа в кариограмата на екрана.

— Но тук двойките са двадесет и осем.

— Именно! — каза Зои.

Лорна се обърна към директора.

— Карлтън, ти каза, че искаш да повториш теста. Явно има някаква лабораторна грешка.

— Тестът в момента тече, но подозирам, че ще потвърди първоначалните резултати — каза Метойър и кимна към компютъра.

— Защо мислиш така?

Карлтън се наведе, хвана мишката и зареди още пет генетични диаграми.

— Тази кариограма е от другата маймунка. Отново имаме двадесет и осем двойки хромозоми. Също като при първата. Следващите са от агнето, ягуарчето и папагала, а тази последната е от бирманския питон.

„От питона?“

Лорна се намръщи и погледна към инкубатора, в който се намираха змийските яйца. Явно в желанието си да потвърди подозренията си Карлтън беше отворил едно, за да стигне до развиващия се зародиш и да вземе ДНК за анализ.

— Питоните имат тридесет и шест двойки — продължи Карлтън. — Смес от микро- и макрохромозоми.

Лорна погледна екрана.

— А тук са тридесет и седем.

— Точно така. Една двойка повече от нормалното. Както и при останалите. Именно затова съм сигурен, че при повторните генетични тестове ще получим същите резултати. Статистически е почти невъзможно при лабораторните анализи да се направи една и съща грешка шест пъти едно след друго.

На Лорна й се зави свят.

— Да не искаш да кажеш, че всяко животно от траулера показва един и същи генетичен дефект? Че всяко има допълнителна двойка хромозоми?

Подобни генетични аномалии от време на време се срещаха и у хората. Наличието на допълнителна хромозома беше причина за синдрома на Даун. Или на синдрома на Клайнефелтер, при който момчетата се раждаха с две X хромозоми, образувайки каротип XXY. А в някои редки случаи хора се раждаха с допълнителна двойка хромозоми. Подобни тежки аномалии обикновено водеха до ранна смърт или тежка умствена ретардация.

Лорна се намръщи към екрана. Никое от животните не показваше подобна изостаналост. Явно объркването й се беше изписало на лицето, защото Карлтън продължи:

— Май не разбираш напълно какво искаме да кажем. Допълнителната двойка хромозоми не е резултат на генетична грешка. Не става въпрос за случайна грешка при клетъчното деление на сперматозоид или яйцеклетка.

— Как може да сте сигурни?

Карлтън отново хвана мишката и превъртя шестте кариограми. Посочи последната двойка на всяка и каза:

— Животните от траулера имат не просто допълнителна двойка хромозоми. А една и съща.

Едва сега Лорна осъзна, че допълнителната двойка хромозоми във всяка кариограма е идентична с тази на останалите. Бавно започна да схваща какво означава това. Имаше чувството, че някаква мощна вълна внезапно е избила опората под краката й.

„Невъзможно!“

Карлтън заби пръст в екрана.

— Това не е грешка на природата. А дело на човек. Някой е поставил тази допълнителна двойка хромозоми във всички тези животни.

— Кой…? — смотолеви Лорна. Беше замаяна от изненада, но в същото време гореше от любопитство.

Карлтън се обърна към нея. Гъстите му сиви вежди бяха повдигнати, очите му блестяха развълнувано.

— Всъщност, мила моя, по-важният въпрос е защо.