Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (41)

39.

Лорна вървеше по кея към вилата. Зад нея Конър беше извадил пистолета си, но изобщо не си бе направил труда да го насочи към гърба й.

Какъв смисъл имаше да го прави? Къде можеше да избяга?

Дори й бяха свалили белезниците.

Вървеше след Дънкан и разтриваше китките си. Мъжът с белезите крачеше към покритата пътека в края на кея. Въздухът бе наситен с миризмата на морска сол и канела от мангровата гора. Лорна забеляза няколко шезлонга на плажа и редица жълти каяци. Мястото изглеждаше като обикновен островен курорт.

Докато не се вгледаш по-внимателно.

В края на плажа, под сянката на палмите, стояха мъже в камуфлажно облекло и с карабини на рамо. Малко по-нагоре на покрива на вилата се виждаше сложен набор антени и чинии, много повече от необходимите за телефон и сателитна телевизия. Освен това цареше зловеща тишина. Не звучеше реге, единственият шум бе тихият плясък на вълните.

Атмосферата бе заредена с напрежение, сякаш всеки момент щеше да се разрази буря.

Може би това се дължеше на напрегнатото лице на стража, който ги посрещна при покритата пътека. Лорна забеляза страха, който се мярна в очите му, докато дърпаше Дънкан настрани, за да поговорят насаме.

Лорна остана да чака на кея под палещото обедно слънце. Пищенето в ухото й бе изчезнало, но когато завъртеше глава да се огледа, я пронизваше режеща болка. Въпреки това, ако не беше спряла, можеше и да го пропусне.

На плажа беше проснато синьо импрегнирано платнище.

Изглеждаше така, сякаш покриваше дъска на сърф или нещо подобно, само че тя забеляза, че Дънкан също поглежда натам. Едва тогава видя черното петно, стичащо се изпод платнището към водата. Приличаше на разлят петрол. Но Лорна знаеше, че не е петрол.

Съсредоточи се и забеляза изпод платнището да се подава нещо бледо.

Човешка ръка.

Дънкан се върна при тях и се обърна към Конър.

— Нощес е имало ново проникване. Доплувало е, убило е Поласки и е ранило Гарсия, преди да го застрелят.

— Как може да ги е заварило неподготвени? Ами проследяващите устройства?

— Не знам. Отивам да говоря с Малик. Иска да се срещнем в лабораторията.

— Ами тя? — Конър посочи с палец към Лорна.

Дънкан сви рамене.

— Вземи я. Затвори я долу, докато намеря време за нея.

Тръгнаха по покритата пътека и излязоха в просторен вътрешен двор. Шезлонгите и масите от тиково дърво бяха празни, ако не се брояха двама тъмнокожи мъже с лабораторни комбинезони. Единият пушеше апатично, другият седеше, отпуснал глава в ръцете си.

Основният етаж на вилата бе целият в прозорци с изглед към залива. Тежките капаци против ураганите бяха спуснати и мястото изглеждаше като барикадирано. През високи френски врати влязоха в сумрачно, но определено луксозно помещение — завеси от дамаска с цвят на слонова кост, ръчно изработени мебели от махагон и палисандър, варовикови плочки по пода. Всички тонове бяха приглушени, разнообразявани тук-там от възглавници с изображения на животни и картини по стените.

Дънкан ги поведе през него и после по дълъг коридор. Когато вратите и прозорците бяха отворени, коридорът вероятно служеше като продължение на покритата пътека и морският бриз проникваше по него навътре в къщата. От двете страни на коридора имаше различни помещения, сред които и кухня, в която шетаха трима готвачи.

Миризмата на печен хляб и къкреща яхния с чесън събуди стомаха на Лорна и й напомни, че е минало доста време, откакто за последен път е слагала нещо в устата си. Но не спряха да похапнат, а продължиха напред. Коридорът завършваше с кабинет-библиотека.

Помещението приличаше на извадено от Британския музей — смайваща сбирка от подвързани в кожа книги и колекция от артефакти — раковини, стари мореплавателни уреди, сред които секстант и брашпил от платноход. На едната стена имаше масивни плочи фосили, снимки от древен свят, населяван от трилобити, праисторически риби и морски ветрила.

Грамаден като мечка мъж, който гледаше през отворения прозорец, се надигна от креслото си до студената камина, за да посрещне Дънкан. Беше облечен с широка камуфлажна куртка и туристически панталони и обувки. Изглеждаше на около шейсет, но беше мускулест, с прошарена коса и бронзово лице, сякаш полирано от слънцето и вятъра. Приличаше на бивш военен, вероятно от флота, ако можеше да се съди по моряшкото кепе на облегалката на креслото. В същото време в държането му имаше нещо самоуверено, лъхащо на богатство.

Лорна предположи, че това е собственикът на вилата. Всъщност той приличаше едва ли не на част от тази стая, подобно на предметите в нея.

Мъжът се ръкува с Дънкан, чиято длан изчезна в огромното му ръчище.

— Сър — каза Дънкан малко изненадано. — Не очаквах да ви открия тук. Мислех, че все още сте на презентацията на „Айрънкрийк“ във Вашингтон.

— След загубата на товара ни нямаше особени причини да оставам.

И мъжът хвърли бърз поглед към Лорна. Единствената му реакция бе, че вертикалните бръчки между веждите му станаха по-дълбоки. После престана да й обръща внимание. Лорна усети, че е от онези, които не обръщат особено внимание на жените. И друг път беше попадала на такива като него.

— Долетях тази сутрин — обясни едрият мъж. — Точно навреме за бъркотията.

— Тъкмо отивах да говоря с доктор Малик за инцидента.

— Той ви очаква. — Мъжът вдигна ръка към стената от книги и артефакти. — След това ще поговорим.

— Да, сър.

Част от рафтовете се плъзнаха настрани и се оказа, че коридорът продължава и след библиотеката, в недрата на планината.

Сърцето на Лорна заби по-бързо. Конър я побутна към отвора и тя нямаше друг избор, освен да последва Дънкан в подземната част на комплекса.

Вратата се затвори зад нея с ужасяваща категоричност.

„Ще видя ли отново слънцето?“

— Какво прави Брайс Бенет тук? — заговорнически попита Конър.

— Малик сигурно държи шефа в течение на проблемите — мрачно изръмжа Дънкан. — Казах му да не го притеснява, но това просто е поредното доказателство, че на него не може да се разчита. Дори и да е на наша страна.

Продължиха по къс страничен проход, който свършваше в голямо кръгло работно помещение, разделено на части, с допълнителни стаи и проходи, водещи още по-дълбоко под земята. Облечени в бяло лаборанти седяха на работните си места. Някои поглеждаха Лорна и бързо извръщаха очи. Изглежда, вилата беше фасада за подземния комплекс, идеален параван за онова, което се криеше под нея.

Лорна се огледа. Голяма част от основното помещение бе почти копие на генетичната лаборатория на д-р Метойър, само че десетократно по-голяма и по-добре оборудвана. Виждаха се термоциклери, утайници, пещи за хибридизиране, инкубатори, дори ДНК анализатор LI-COR 4300. Имаше също ниша с чисти лабораторни пещи, различни смесители и центрофуги, а в дъното — електронен микроскоп с всичките му допълнения.

Тази лаборатория разполагаше с всичко — и можеше да направи всичко.

Ученият в нея изпита завист, докато друга част се изуми на средствата, пръснати за това помещение. И какво означаваше то. Някой бе похарчил огромно състояние, за да скрие тази лаборатория от юрисдикцията и контрола на Съединените щати.

Дънкан я поведе през помещението към друг коридор, отвори една странична врата и нареди на Конър:

— Отведи доктор Полк в някоя от клетките в дъното. Трябва да поговоря с доктор Малик.

Конър я побутна да продължи напред. По-нататък от лявата страна имаше прозорец, през който се виждаше операционна стая. Беше обзаведена оскъдно, с метална маса и халогенни лампи на двойно въртящо се рамо.

В помещението стоеше мъж на средна възраст с хирургическо облекло. По мургавата му кожа и гъстата черна коса можеше да се съди, че е арабин или може би египтянин.

Дънкан влезе в стаята от друга врата. По мрачното му изражение ясно личеше, че не е особено щастлив.

Лорна забави крачка, най-вече заради онова, което лежеше на операционната маса.

Конър не я принуди да продължи. Той също се зазяпа.

— Как този образец е успял да стигне дотук чак от другата страна на острова? — попита Дънкан още от вратата. — Нали ги наблюдавате непрекъснато.

— Наблюдавахме ги — със също толкова раздразнен тон отвърна мъжът.

Явно това беше д-р Малик. Лорна предположи, че той е научният ръководител на комплекса, а Дънкан командва охраната. Двамата явно не се погаждаха.

Малик посочи масата.

— Другите образци явно са изрязали устройството от този. С нещо остро. Може би кремъчно оръдие. Елате да ви покажа.

Докторът отстъпи настрани и Лорна чак сега ясно видя какво лежи на масата. Гледката така я потресе, че тя закри уста с длан. Досега беше успяла да види само крака и долната част от торс. Заради козината и дребното тяло бе предположила, че е орангутан или някаква друга човекоподобна маймуна.

Но когато Малик се дръпна, Лорна разбра, че греши.

По ръцете имаше по-малко козина, в гърдите ясно личаха дупките от куршуми. Онова, което я накара да ахне, беше лицето и главата. Сплъстена груба коса обрамчваше голо лице с изпъкнала горна и долна челюст, но не така издадена като при човекоподобните маймуни. Лицето бе по-плоско. Очите също бяха по-големи, по-кръгли, челото — по-високо и отвесно.

Лорна беше виждала изображения на ранните хора, наричани хоминиди, от сорта на Australopithecus или Homo habilis. Приликата бе очевидна. Нещото на масата не беше маймуна.

Спомни си атавизмите, които бе видяла у животните в траулера, връщането на еволюционния часовник назад. Причерня й пред очите, когато разбра какво става тук. На това място не се правеха просто проучвания върху животни.

Обърна се към Конър, без да може да скрие отвращението и ужаса в гласа си.

— Експериментирате върху хора!