Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (18)

16.

Към небето се понесе огнена вихрушка.

Всички на катера замръзнаха. Докато експлозията отшумяваше, Джак сграбчи помощника си за ръката.

— Обади се на хеликоптера! Веднага!

Втурна се към рубката. Катерът наближаваше последния завой преди кея. Огнената буря пред тях утихна, остана само червеникавото сияние, което светеше през дърветата. Джак надуши миризмата на гориво в нощния ветрец. За миг си помисли за експлодиралия траулер.

„И това ли беше замаскирана бомба?“

Отхвърли идеята като малко вероятна. Само шепа хора знаеха, че екипът му е тръгнал към фермата за алигатори. Въпреки това нямаше намерение да рискува.

— Намали оборотите! — заповяда той, щом влезе в рубката. — Продължавай напред, но бавно.

Застана до мъжа на кормилото.

Ръмженето на двигателя падна с цяла октава и катерът бавно взе завоя на ръкава.

Джак изруга.

Всичко гореше.

— Сър? — попита кормчията.

— Спри.

В края на канала се издигаше голяма дървена къща с широк кей. Димящите останки от единия плъзгач лежаха сред горящите руини. Джак се опита да проумее ситуацията. Може би водачът бе изгубил контрол над лодката и се беше врязал в кея? Подобно нещо можеше да се очаква — хората му по принцип бяха самонадеяна тайфа и обичаха да рискуват из ръкавите.

Вторият плъзгач лежеше преобърнат на брега на канала, със забит в дърветата нос, най-вероятно изхвърлен там от експлозията. В светлината на пламъците Джак забеляза тела във водата.

Скот Нестър се втурна в рубката и викна:

— Хеликоптерът идва!

Джак, все едно не го е чул, посочи канала и нареди:

— Хвърлете спасителни жилетки. Спасителите да скачат. Във водата има хора.

Скот хукна навън. Джак го последва по петите. Помощникът му вече крещеше заповеди. Димът беше станал по-гъст и по-тежък, падаше върху катера като отсечено дърво.

Дървената къща продължаваше да гори. Част от покрива се срути, вдигна се облак пепел и искри. Огънят вече започваше да се разпространява в гората.

— Джак!

Беше Лорна. Лицето й бе пребледняло, очите й — огромни.

— Чух писъци — каза тя и посочи към огнения ад. — Детски.

Джак се намръщи и напрегна слух да долови нещо през рева и пращенето на пожара. Не чу нищо, но повярва на увереността в очите на Лорна. Спомни си съобщението за липсващите скаути. Ако там имаше деца, хората му трябваше да намерят начин да заобиколят пламъците.

Но как?

Не смееше да доближи катера повече. Огънят напълно запречваше пътя и с всеки порив на вятъра пламъците в гората се разгаряха още повече. Той огледа тъмното блато. Криволичещите ръкави бяха твърде тесни за зодиаците на катера.

Но може би щяха да са достатъчно широки за нещо по-малко.

Обърна се към Ранди и братята Тибодо до двете канута. Ако бяха достатъчно бързи, можеха да заобиколят и да стигнат до фермата с тях.

— Ранди! — Джак тръгна към брат си, като пътьом събираше хора. Всяко кану можеше да побере петима или шестима души. — Спуснете канутата. Веднага!

Ранди не се нуждаеше от повече обяснения. Погледна Джак в очите и го разбра моментално. Метна цигарата си във водата и се обърна към двамата Тибодо.

— Чухте братока.

Тримата буквално метнаха лодките през борда. Вдигнаха се пръски и канутата отново изплаваха. Въжетата не позволяваха на течението да ги отнесе.

Хората му надянаха каски, метнаха карабини и пушки на рамо и се спуснаха в лодките. Нямаше приказки. Екипът на Джак реагираше на заповедите му моментално.

— Бреговата охрана е предупредена — каза Скот до рамото му. — Идват още лодки и хеликоптери.

Джак кимна и каза:

— Поемаш командването на катера. Ще координираш спасителните дейности.

— Разбрано.

Погледът на Джак за момент се спря върху Лорна. Тя стоеше със скръстени на гърдите ръце и излъчваше раздразнено търпение. Не искаше да остава тук, но и разбираше, че не е в свои води.

Джак се обърна и прекрачи релинга. Ти-Боб и Пейот се бяха качили в едното кану заедно с трима от екипа му. Джак, брат му и двама други мъже бяха във второто.

Планът беше канутата да тръгнат в противоположни посоки — така бе по-вероятно да открият път през огъня. Лодката на Тибодо вече се насочваше на изток и греблата разпенваха водата. Джак клекна на носа на кануто на Ранди. Брат му беше на кърмата. Насочиха се към западния бряг и малкия приток, който се вливаше в основния канал.

Джак си сложи очилата за нощно виждане и тъмното блато пред него изведнъж просветля. В очилата се използваше най-новата технология, известна като сензорно сливане, която съчетаваше усилването на разсеяната светлина и лъчите от инфрачервения спектър. Единственият им недостатък бе ограниченият кръгозор. Трябваше непрекъснато да върти глава, за да може да обхване по-голяма площ.

За момент Джак се разсея, но погледна към пламъците и изруга, понеже светлината им го заслепи. Извърна се и, за негово облекчение, в същия миг лодката навлезе в тъмнината под дърветата.

Зрението му бавно се върна и светът отново се фокусира във фосфорните отсенки на зеленото. Напред няколко светулки примигваха в тъмното като светкавици на фотоапарати. Отдясно обаче светът продължаваше ярко да свети, сякаш от юг изгряваше слънцето.

Джак продължи да гледа напред. Трябваше да намерят начин да заобиколят това изгряващо слънце, преди да е изгорило всичко и всички.

 

 

Лорна гледаше как кануто на Джак изчезва в мрака. На борда бяха останали само няколко души. Помощникът на Джак бе долепил до ухото си сателитен телефон. Кормчията отдръпваше катера от разрастващата се огнена буря.

Никак не й се искаше да остава тук, но поне не беше единствената. Бърт беше клекнал наблизо и я гледаше тъжно, сякаш споделяше съжалението й, че са ги изоставили. Но пък Джак се нуждаеше от всяко свободно кътче на малките лодки за хората си. Нямаше място за Бърт и за нея.

Тя го потупа по хълбока.

— Спокойно Бърт. Джак скоро ще се върне.

В отговор опашката му чукна два пъти по палубата, не особено щастливо обаче.

Плясък на вода я накара да се обърне към кърмата.

Един агент от Граничен патрул се беше навел през борда и помагаше на двама спасители да качат на палубата човек. По всяка вероятност единия от мъжете на плъзгачите. От движенията и мълчанието им Лорна веднага разбра, че човекът е мъртъв.

Бърт стана, но Лорна сложи длан пред носа му.

— На място.

Кучето се подчини, но остана изправено.

Лорна тръгна към кърмата.

— А Джери? — извика агентът на единия от спасителите.

Лорна предположи, че Джери е патрулният на другия плъзгач.

— И той е мъртъв — отвърна спасителят.

И като доказателство остави нещо зловещо на палубата. Глава. Лорна стреснато отстъпи крачка назад.

— Перката сигурно — предположи спасителят и прокара пръст през гърлото си. — Отиваме за тялото.

И се спусна във водата при партньора си.

Само един поглед беше достатъчен на Лорна да разбере, че главата на човека не е отрязана от въртяща се перка.

Преглътна погнусата си, приближи се и клекна, като се мъчеше да не гледа останалото без кръв лице и отворените очи. Блатната вода се събираше под главата, червеникава на белия фон на палубата. Лорна се съсредоточи върху врата. Разрезът не беше равен. Раната имаше разкъсани краища.

Не беше разрез от перка.

Протегна се и с върха на показалеца си внимателно повдигна разкъсаната кожа, за да го огледа.

— По-добре не я пипайте — каза патрулният.

Лорна не му обърна внимание. Наложи се да впрегне всичките си сили, за да запази безстрастния си професионализъм. Като ветеринар беше правила стотици некропсии и изследвания на патологии. Това не беше по-различно — или поне така си повтаряше.

Наведе се по-близко. Третият и четвъртият шиен прешлен бяха смазани от мощния удар. Под тях висяха повече от десет сантиметра белезникав гръбначен мозък, подобно на проводник с оголена изолация. Само огромна сила би могла да откъсне главата от тялото по подобен начин.

Преглътна с мъка. Докато работеше в Африка, бе попадала на труповете на току-що убити от лъвове антилопи и газели. Огледът им разкриваше подобни рани, получени от свирепото разкъсване и дърпане.

— Госпожо… — почна патрулният.

Лорна се изправи. Причерня й пред очите. Вече беше съвсем сигурна. Впери поглед към гората. Огънят не беше единствената опасност там.

Съвсем не беше единствената.

Обърна се и забърза към мъжа, който беше оставен да командва катера.

— Агент Нестър?

Помощникът все още говореше по сателитния телефон, но явно усети настоятелността и ужаса в гласа й и свали телефона от ухото си.

— Да? Какво има?

— Трябва да се свържете с Джак — бързо каза тя. — Предупредете го. Съобщете и на другата лодка.

— Какво да го предупредя?

— Котката… чудовището, което търсим. Вече е тук.