Джеймс Ролинс
Олтарът на Рая (30)

28.

Лорна пипнешком се отдалечи от масата за аутопсии и се натъкна на топло тяло. Нечии ръце я хванаха и задържаха. Джак. Позна го по миризмата на пот и йод.

От другата страна на масата разцъфна светлина — Зои беше извадила мобилния си телефон и с негова помощ се опитваше да пропъди тъмнината. Апаратът не беше годен за нещо повече. Бурята бе извадила от строя кулата с клетките на района — не че имаха добър обхват по принцип.

Всички се скупчиха по-близо до телефона като нощни пеперуди към пламъка на свещ.

Карлтън — с ръце на кръста — попита с обичайния си апломб:

— Агент Менард, какво ви кара да мислите, че ни нападат, а не става дума за повреда?

Джак отговори бързо и твърдо:

— Винаги приемам най-лошото, докато не се докаже обратното, доктор Метойър. Онези, които взривиха траулера, може би идват за останалите животни. Изваденият от малкото чип прилича на проследяващо устройство, което би могло да ги доведе тук.

— Това вече е прекалено, агент Менард — пренебрежително рече Карлтън. — Пък и кой би си направил толкова много труд за подобно нещо?

Лорна усети напрежението в тялото на Джак — то изведнъж се втвърди като камък. Още не я беше пуснал. Брат й я изгледа с кисела физиономия. Под осъдителния поглед на Кайл тя най-накрая се измъкна от обятията на Джак и застана до него.

— Може би е по-добре да послушаме агента — каза Зои и отстъпи до съпруга си. — Да вземем предпазни мерки. С нищо няма да ни навреди.

Всички се обърнаха към Джак.

— Това помещение няма прозорци — рече той. — Което означава, че е недостъпно за евентуални наблюдатели отвън. За всеки случай по-добре всички да останете тук, докато проверя какво става.

— А защо просто не се махнем? — обади се Гриър и посочи дъното на помещението. — Там има служебна рампа, която води навън.

— Не. Вече със сигурност са обкръжили центъра. Изходът се наблюдава.

— Тогава какво ще правим? — попита Зои уплашено.

— Засега всички стойте тук. Има ли някакво място, където да се скриете? И може би да се барикадирате?

— Хладилното отделение — каза патологът. — Но няма начин да го заключим отвътре.

— Нека го огледам — обади се Кайл. — След четири години в техническо училище би трябвало да намеря начин да се справя с ключалката от другата страна.

Джак кимна.

— Добре. Всеки да вземе някакво оръжие, скалпели, ножове, ножици, спринцовки, каквото намерите. Ще се опитам да стигна до колата си. В багажника имам карабина и пушка.

Гриър намери две фенерчета, включи едното и подаде другото на Джак.

Лорна последва Джак, когато той тръгна към вратата, над която мъждукаше надпис „Изход“, захранван от батерия.

— А моята упойваща пушка? — попита тя. — Оставих я в кабинета си. По-близо е, отколкото да се излиза навън.

Не й се искаше Джак да се изправя срещу атакуваща група напълно невъоръжен.

Той кимна.

— Права си.

— Ще дойда с теб. — Знаеше, че Джак ще възрази, и затова побърза да добави: — Нужно е умение, за да заредиш безопасно стреличките.

И наистина беше така. Само няколко капки М99 можеха да убият човек за секунди.

Въпреки това Джак не беше готов да отстъпи.

— Ще дойда само до кабинета — обеща тя. — Съвсем близо е. После се връщам право тук. — Мина покрай него и стигна до вратата, преди той да успее да я спре. — Хайде. Да вървим.

Отвори вратата, но той я хвана за рамото и я спря. Лорна очакваше, че ще я върне обратно, че няма да й позволи да продължи. Вместо това той мина пред нея.

— Стой зад мен. И никакви приказки.

Тя последва широкия му гръб в коридора. Щом вратата се затвори, настъпи непрогледна тъмнина. Джак се протегна и затърси пипнешком ръката й. Дланта му беше огромна, груба от мазолите, но допирът й беше успокоителен в мрака. Поведе я към намиращото се наблизо стълбище.

„Защо не светне фенерчето?“

Стигнаха стъпалата и започнаха да се изкачват. Слабата светлина на звездите се просмукваше през прозорците на площадката на първия етаж. След пълния мрак долу дори това нищожно осветление беше добре дошло.

Джак продължи по коридора. Кабинетът на Лорна беше през няколко врати. Бяха преполовили разстоянието, когато откъм предната страна на сградата се чу приглушен трясък. Пръстите й се стегнаха около ръката на Джак. Никой друг не би трябвало да е в района.

Джак забърза към кабинета й. Отвори вратата, бързо натика Лорна вътре и затвори тихо. На фона на матираното стъкло Лорна го видя как вдига пръст пред устните си.

Тя забърза към бюрото си и си удари коляното в тъмното. Беше оставила калъфа с пушката върху него. Напипа го, освободи закопчалките и извади двете половини. Морските пехотинци може би бяха в състояние да разглобяват и сглобяват оръжията си на тъмно, но не и тя. Засуети се за момент, но най-накрая частите паснаха по местата си.

Джак стоеше на пост при вратата.

Лорна взе две стрелички и извади епруветката М99 от покритото с кадифе гнездо в калъфа. Беше глупаво и безумно опасно да прави това в тъмното, но нямаше избор. Може и да й бе трудно да сглоби оръжие, без да гледа, но имаше дълги години опит с игли и спринцовки. Бързо напълни двете стрелички и ги зареди в пушката.

Обърна се и видя, че силуетът на Джак се отдръпва от вратата. Зад матовото стъкло се появиха тъмни, зловещо безмълвни сенки. Стъпките им изобщо не се чуваха. Едната сянка спря пред вратата.

Лорна замръзна и затаи дъх. Сърцето й заби бясно.

Сянката продължи. Лорна се сети накъде са тръгнали. Към отделението за животни. Очакваше ги разочарование обаче. Щяха да намерят повечето клетки празни. Агнето бе там, но след провеждането на тестовете останалите спасени животни все още се намираха на втория етаж, в генетичната лаборатория.

Но колко време щеше да им е необходимо да ги открият, особено щом използваха проследяваща електроника? Устройствата им щяха ли да работят вътре?

Джак дойде при нея, движеше се безпогрешно в тъмното. Тя понечи да му даде пушката, но той я бутна обратно към гърдите й и зашепна едва чуто в ухото й:

— Стой тук. Скрий се.

Стисна пръстите й около пушката, сякаш искаше да й каже още нещо.

Тя го разбра.

Правилата на играта се бяха променили. Онова, което досега бе възможност, вече представляваше ужасяваща реалност. Бяха нападнати. Джак не искаше да я оставя тук невъоръжена. От решителния му допир ставаше ясно, че няма абсолютно никакъв смисъл да спори.

Без да чака потвърждение, Джак се върна при вратата на кабинета, открехна я, измъкна се навън и я затвори безшумно.

Лорна се взираше в силуета му навън. Изведнъж й се прииска да не отива никъде, да остане с нея. Но Джак нямаше избор. Сянката му изчезна в посока, обратна на онази, в която бяха тръгнали непознатите.

Но колко още имаше наоколо?

 

 

На Джак никак не му се искаше да оставя Лорна сама, но не смееше да се бави. Забърза по тъмния коридор към най-близкия изход. Изобщо не трябваше да й позволява да идва с него. Останалите в хладилника имаха най-добър шанс да избегнат срещата с нападателите. Джак не хранеше никакви илюзии, че става въпрос за обикновени крадци. Тези мъже бяха професионални убийци, най-вероятно с опит в армията.

Бързо прехвърли потенциалните им цели и заключенията не му харесаха. Несъмнено нощният набег беше разчистваща операция, продължение на онова, което бе започнало с експлозията на траулера. Основната цел би трябвало да е намирането и унищожаването на останалите животни. А после какво? Колко екстремна е била заповедта, колко основно трябваше да е прочистването, за да прикрият следите си?

Истината бе зловеща и плашеща.

Стигна края на коридора, където имаше две летящи врати, водещи към централното фоайе и главния вход. Естествено, нямаше намерение да излиза оттам. Спомни си колко бързо и тихо се придвижваха нападателите. Това означаваше, че използват някакво оборудване за нощно виждане. А всички изходи несъмнено се наблюдаваха.

Това означаваше, че трябва да стигне колкото се може по-близо до паркинга, без да напуска прикритието на сградата. Всеки отворен прозорец можеше да му свърши работа.

Искаше обаче да знае срещу какво е изправен.

Промъкна се до края на коридора. Тесните прозорци с армирани стъкла му позволяваха да надникне в полутъмното фоайе. Главният вход — двойна стъклена врата — бе точно срещу него. Не забеляза никакво движение, никакви подозрителни сенки вън или вътре.

Но това не можеше да го заблуди.

Понечи да се обърне, но спря. Ако не беше толкова тъмно, сигурно щеше да го пропусне. В центъра на фоайето, наполовина скрита под един диван, примигваше мъничка червена светлина. Сиянието й осветяваше метална туба на пода.

Настръхна.

„Бомба…“

Отстъпи назад и преглътна страха си. Поне вече беше получил отговор на въпроса си за крайната цел на операцията. Нападателите нямаше да се задоволят само с елиминирането на животните.

Това беше тотално прочистване.

Никой не трябваше да оцелее.

Представи си останалите, които се криеха в сградата, онези долу и Лорна в кабинета й. Беше усетил треперенето на тялото й, когато й прошепна да остане. И тя му се беше доверила — за съжаление, абсолютно погрешно. При предстоящата огнена буря оставането тук означаваше смърт за всички.

Оставаше му само една възможност.

Щом искат война…

Обърна се към летящите врати, премести тежестта си върху единия си крак и ги изрита с другия. Вратите се отвориха и Джак метна фенерчето във фоайето, като в последния момент натисна копчето за включване.

Лъчът светлина описа въртяща се дъга в тъмното помещение.

Надяваше се, че наблюдаващият вратата използва очила за нощно виждане. Не разполагаше със заслепителна граната да ослепи невъоръжено око, но внезапният блясък на фенерчето щеше да постигне същия ефект — временно да извади от строя наблюдателя и в същото време да привлече вниманието към фоайето.

Обърна се и тръгна покрай стената на коридора към един прозорец, който гледаше към малкия парк между сградата и паркинга. Щом предстоеше война, трябваше да си осигури оръжие.

Отвори прозореца, избута мрежата против насекоми и скочи в храстите навън. Приклекна и се огледа. Отклоняването на вниманието щеше да продължи не повече от минута.

Трябваше да му стигне.

Хвърли се през храстите към тъмния паркинг. Отстрани, откъм главния вход, чу приглушен глас, който гневно даде някаква заповед.

Тичаше приведен и се молеше другите да се спотайват. Особено Лорна.

Но направи грешка. Беше подценил противника си.

Внезапна експлозия прогърмя зад него. Сепнат, Джак се подхлъзна на мократа трева и се просна на земята. Успя да се претърколи настрани и погледна към сградата. От главния вход блъвна огън и пушек. Около него заваляха парчета натрошено стъкло.

Седна зашеметен на тревата. Бяха взривили бомбата. А той се беше надявал, че само ще отвлече вниманието им, докато се измъкне навън. Нападателите обаче явно се бяха уплашили, че някой ще избяга през главния вход, и бяха реагирали прибързано. Пресилено действие, все едно да убиваш муха с топ.

От тази реакция Джак разбра две неща за лидера на нападателите. Кучият му син беше безмилостен — и твърдо решен да си свърши работата.

Джак скочи и се втурна към пикапа.

Ако искаше да оцелеят, той трябваше да е също така безмилостен и решителен.