Барбара Паркър
Подозрение за измяна (9)

9.

— Полицията няма да дойде заради някакво оплакване за вандалска проява. — Началникът на охраната поклати глава. — Казаха да изпратим човек в участъка да докладва.

Седеше в количка за голф, подпрял единия си крак в черна маратонка на таблото, в очакване да види какво ще се случи. На няколко метра от него Антъни крачеше нервно напред-назад и крещеше по мобифона си. Гейл чакаше в мерцедеса, опитвайки се да не привлича внимание.

Колите от паркинга бавно се придвижваха надолу. Няколко любопитни лица надникнаха през стъклата, за да видят покрития с боя „Мерцедес С 280“ и жената с жълта рокля на безброй червени петна.

Когато Гейл се бе върнала в болницата, хората я бяха изгледали ужасено. Косите й бяха в безпорядък, спиралата се стичаше по бузите й, а по ръцете й имаше боя. Някой я попита дали се е наранила. Тя поклати глава и продължи към асансьора, за да намери Антъни. Сякаш бе забравила за спречкването си с него и равнодушието, с което я бе отпратил. Една от медицинските сестри го повика. Когато я видя, той широко отвори очи. Втурна се към нея и докосна лицето и раменете й така нежно, сякаш се боеше да не я счупи. Върна се в стаята на дядо си. Гейл не знаеше какво извинение е намерил за внезапното си напускане. Не я и интересуваше. Антъни владееше положението. Когато пазачите ги увериха, че ужасно съжаляват, но не могат да сторят нищо, се обади в полицейския участък на Маями да изпратят детектив.

— Рядко си имаме работа с вандали — каза пазачът. — Понякога разбиват врати или крадат антени, такива неща. Обикновено се случва със скъпи коли. Аз карам камаро, но е доста очукано. Никога не съм имал подобни проблеми.

Охранителят изглеждаше около тридесетгодишен. Бе облечен с жълтеникава униформа и носеше шапка с козирка в същия цвят. Единствените му оръжия бяха фенерче и радиостанция.

Антъни прибра мобифона си.

— Вече са тръгнали.

Пазачът рязко изправи гръб.

— Кой, полицаи от участъка? Наистина ли? Сигурно имате познат там.

Антъни не му обърна внимание. Каза на Гейл, че е паркирал на второто ниво и иска да докара колата си горе. Тръгна с него. Той взе сакото си в една ръка и обви другата около талията й. Влажният бриз довя мирис на тиня. Стигнаха до колата му и Антъни отвори предната врата, преди да заобиколи и седне зад волана. Когато запали и вентилаторите заработиха, Гейл долови хладен полъх и почувства как тялото й потъва в меката кожа на седалката.

Ръката му докосна бузата й.

— Добре ли си, скъпа?

— Помислих, че няма да дойдеш.

— Какво? О, не. — Протегна ръце и я прегърна. Усети топлината и силата на тялото му и аромата на одеколон от дрехите му. — Гейл, моля те, прости ми за онова, което ти казах. Нямах право да се държа грубо.

Тя се притисна към него.

— Кой ми причинява това, Антъни?

Докосна брадичката й. Очите му изглеждаха черни в полумрака.

— Кълна се, че ще го открия. Гейл, трябваше да ми кажеш за заплахите по телефона. Не биваше да мислиш, че ще ме притесниш… глупава причина да криеш.

— Реших, че е някое хлапе. Пейтън Кънингам. Първо се сетих за него.

— Ще сменим номера. Ще наема частен детектив. — Антъни нежно я целуна. — Не се тревожи повече. — В момент на слабост и облекчение, тя заплака. — Не плачи, съкровище.

Извади кърпичката си и изтри очите й. След като го увери поне три пъти, че е добре, Антъни потегли.

На третото ниво видяха патрулна кола да се приближава по рампата от противоположната посока. Антъни бързо спря, слезе и тръгна към нея. Стъклото се спусна и отвътре се показа жена полицай с прихванати нагоре червеникави коси.

— Има ли тук човек на име Куинтана?

— Аз съм Антъни Куинтана.

Колата сви диагонално и двете врати се отвориха. Жената, която шофираше, бе дребничка и кобурът висеше до средата на бедрото й. Партньорът й имаше забележителни мускули, които издуваха ръкавите на тъмносинята му риза.

Изскърцаха спирачки и зад полицейската кола спря още една, синя със затъмнени стъкла. Слязоха двама мъже със спортни тениски и значки на коланите.

Пазачът тихо се засмя.

— Господи, това е невероятно.

По-възрастният полицай имаше оредели руси коси и месест врат. От сплескания нос до извитите надолу краища на устните му се спускаха дълбоки бръчки. Когато огледа колата, очите му не издадоха особен интерес. „Никак не му е приятно да бъде тук“, помисли си Гейл.

— Аз съм сержант Денис Ладу. Това е детектив Новик.

Представиха се, но никой от тях не подаде ръка.

Ладу заобиколи колата.

— Изглежда, някой е решил да пребоядиса мерцедеса на приятелката ви.

Антъни каза:

— Това не е случайна вандалщина, сержант. Предполагаме, че има връзка с телефонните обаждания, които мис Копър е получила миналата седмица. Били са анонимни, някой я заплашвал със смърт.

Детективът наведе глава и прочете думата на стъклото:

— „Умри“. Чудесно. — Посочи към една кутия от боя до предната лява гума. — Това ли е оръжието?

— Открихме я до колата — отвърна Гейл. Неволно бе ритнала нещо към стената — празна кутия от емайллак. Антъни я бе хванал за ръба и я бе сложил изправена до гумата, като бе предупредил Гейл да не я докосва. Капакът беше до нея.

Той каза:

— Може би по кутията има отпечатъци. Бих искал да направите няколко снимки на колата. За съжаление охраната на паркинга не разполага с видеокамери, за да засича пристигащите и потеглящите автомобили, но е възможни да са видели някого да се мотае наоколо.

Ладу повдигна крайчеца на устните си и под тях се откриха пожълтели зъби на заклет пушач.

— Слушайте, наложи се да прекъсна разследване на убийство, за да дойда, което ме кара да мисля, че сте упражнили известно влияние. Само не ме учете как да върша работата си.

— Тогава действайте.

— Все едно ми е кой си, приятел, внимавай как се отнасяш с нас.

— Знаете ли какво отношение заслужавате?

Гейл впи пръсти в ръката на Антъни.

По-младият детектив каза:

— Денис! — Разопакова дъвка и нави хартийката на стегната фуния. — В багажника има фотоапарат.

— Започвайте, за бога. — Ладу се обърна към Гейл. — Кажете ми за обажданията.

Застана с разтворени крака, скръсти ръце над корема си и изпъчи гърди.

— Някой позвъни в четвъртък и петък от уличен телефон… имам устройство за идентификация. В събота на екрана се появи същият надпис, но не вдигнах.

— Един и същ номер ли беше?

— Не, различни. И гласът бе преправен, звучеше металически, като на робот.

— Това ни накара да предположим, че е някой, когото познава — намеси се Антъни.

— Всеки път се обръщаше към мен по име и казваше: „Умри, кучко“ или нещо подобно.

Детектив Новик, който се върна с фотоапарат и светкавица, помоли всички да се отдръпнат. Задържа дъвката между предните си зъби и бавно обиколи колата, приклякайки от време на време, за да я снима от различен ъгъл. На светлината на светкавицата боята изглеждаше прясна и лепкава.

— Записахте ли обажданията? — попита Ладу.

— Не, но запаметих номерата… освен първия път. Тогава го изтрих.

— Улични автомати. Би могъл да е всеки.

Антъни каза:

— Но ако открием от кои телефони е позвънил, ще знаем къде се е намирал.

— Колко време стоя колата ви тук?

— Около… петнадесет минути.

Антъни кимна на сержант Ладу.

— Не повече от двадесет.

— Мис Конър, предполагате ли кой може да го е сторил? Имате ли врагове? Някой да ви е заплашвал?

— С бившия и мъж водят битка за попечителство — каза Антъни.

Ладу отново се усмихна злобно.

— Мистър Куинтана, няма ли да позволите на дамата сама да отговаря на въпросите? Какво ще кажете, мис Конър? Възможно ли е да е бившият ви съпруг?

— Не, той е с дъщеря ни. Нямам представа кой би могъл да го направи. — Размаха дясната си ръка, която почти бе успяла да почисти в тоалетната, след като бе казала на Антъни за случилото се. — Опитах се да изтрия този надпис от стъклото — засмя се тя. — Емайллак, почти засъхнал. Когато го видях, просто… откачих. Първата ми мисъл бе, че дъщеря ми не бива да вижда това.

Антъни обгърна раменете й.

— Мис Конър, осъзнавам, че ще ви разочаровам, но не можем да ви помогнем много. Ще съставим доклад.

— Благодаря, че дойдохте.

Ладу кимна и се обърна да потърси партньора си. Другият детектив бе хванал кутията от боя със салфетка.

— Майк, трябва да се връщам. Ти довърши тук и се прибери с полицаите.

— Добре.

Сложи кутията в полиетиленов плик. Двамата униформени чакаха до колата си.

Ладу извади от джоба си визитка и я подаде на Гейл.

— Ако си спомните още нещо, можете да ми се обадите.

Качи се в цивилната си кола, направи обратен завой и изчезна.

Докато Антъни даваше нареждания да откарат мерцедеса, Гейл извади мобифона от чантата си и позвъни в апартамента на Дейв. Включи се телефонният му секретар.

— По дяволите!

Затвори. Беше девет и десет. Дейв бе казал, че ще доведе Карън най-късно в девет и половина.

Детектив Новик надписваше пакетите с веществени доказателства.

Гейл каза:

— Извинете, не може ли да довършите това утре. След малко дъщеря ми ще си бъде у дома, а там няма никого.

— Къде живеете, мис Конър?

— На Клематис стрийт в Гроув.

— Не е далеч. Можем да изготвим доклада в дома ви и да проверим запомнените номера.

Гейл се поколеба.

— Проблем ли има?

— Не. Просто… с бившия ми съпруг водим това… дело за попечителство и ако види полицаи в дома ми, ще се интересува какво се е случило, а не желая да знае, че някой заплашва живота ми. Би могъл да каже, че при мен дъщеря ни е в опасност. Нали разбирате?

Зеленикавокафявите му очи не трепнаха зад очилата.

— Добре. Ще продължим утре.

Антъни спореше с някого по телефона за незабавното транспортиране на колата. Гейл поклати глава.

— Няма смисъл. Той не би позволил да го отложа за утре.

Щом стигнаха до средата на пресечката, Гейл видя белия пикап, спрян на улицата така, че Антъни едва успя да го заобиколи с елдорадото си и да паркира на алеята. В колата нямаше никого. Лампите в хола и в стаята на Карън на горния етаж светеха.

Антъни попита:

— Какво прави той тук?

— Навярно са пристигнали рано и Карън го е поканила да влезе.

— Трябваше да почака отвън.

— Антъни, за бога, не прави сцени. Бъди търпелив.

Патрулната кола паркира зад тях. Вратите шумно се отвориха и затвориха. Чу се неразбираем говор по радиостанцията и на светлината от улицата проблеснаха полицейски значки, закачени на колани с кобури. Един Съсед, излязъл да разходи кучето си, спря да види какво става. Карън дотича до входната врата, преди Гейл да се качи на площадката. Отвори широко очи.

— Мамо, защо са дошли тези полицаи?

— Здравей, скъпа. Всичко е наред, прибирай се.

— Ще почакаме отвън — каза Новик.

Дейв застана зад Карън и сложи ръце на раменете й. За секунда срещна погледа на Антъни през стъклото. Когато видя вратата да се отваря, направи крачка назад.

Гейл влезе първа, а Антъни остана отвън, без да затвори. Дейв каза:

— Гейл, нямаше никого, а не исках Карън да стои сама… — Погледна роклята й. — Господи. Какво е това?

— Някакъв идиот е полял колата ми с боя. Отвън има полицаи и трябва да дам показания.

Прекоси стаята и сложи чантата си на масичката до стълбите.

Карън тръгна след нея.

— Кой го е направил?

— Не зная, сладурче.

— Това е ужасно.

— На този свят има луди хора. — Гейл обгърна шията на дъщеря си и я целуна. Косите на Карън бяха меки и топли. — Радвам се да те видя.

Антъни все още стоеше до вратата.

— Благодаря ви, че сте довели Карън у дома.

Тонът му бе учтив. „Заради Карън“, помисли си Гейл.

Дейв го погледна.

— Няма защо. — Обърна се с гръб към него и прошепна на Гейл: — Какво става тук? Отвън има три ченгета. Само заради една вандалска проява?

— Да. Защо ти се струва толкова странно? Трябва да ни извиниш, Дейв. Налага се да поговоря с тях.

Кимна към вратата.

Дейв все още недоумяваше. Не откъсна поглед от Гейл, докато плъзна ръка около талията на Карън, притегли я към себе си и закачливо я вдигна на ръце. Тя се засмя и дългите й коси се развяха във въздуха.

— Хей, принцесо, защо не дойдеш при татко тази вечер? Изглежда, мама ще бъде заета, а сутринта трябва да ставаш рано.

Гейл отпусна ръката, която инстинктивно бе протегнала към дъщеря си. Не биваше да я принуждават да избира.

— Дейв, няма да трае дълго. Карън вече е тук.

— Не ми харесва това, което вижда.

— Татко! — Детето започна да нервничи и той я пусна. Отмести бретона от лицето си. — Искам да помогна на мама.

— Има си достатъчно помощници.

— Искам да остана тук.

Повдигна брадичка и гласът й прозвуча решително. Гейл едва се сдържа да не я прегърне.

— Добре. Ще се видим в четвъртък. Не забравяй. Ще обядваш с татко. — Дейв я целуна и тихо напомни на Гейл: — Доктор Фишмън. Един часа.

Когато се отправи към вратата, с Антъни размениха убийствени погледи. Антъни остана загледан през стъклото, докато моторът на пикапа забръмча.

Полицаите влязоха. Карън ги изгледа любопитно. Детектив Новик й се усмихна.

— Здравей. Аз съм Майкъл Новик. Това са полицаите Ернандес и Робинсън. Ще открием кой е изцапал колата на мама.

Гейл обгърна раменете й.

— Знаеш ли, скъпа, пропуснах вечерята и съм толкова гладна, че едва стоя на краката си. Ще ми донесеш ли чаша сок?

Ясно разбирайки, че я отпращат, Карън артистично въздъхна. Все пак тръгна към кухнята без възражения. Косите се полюшнаха на гърба й.

Жената полицай носеше бележник.

— Надявам се, че мога да запиша пълните ви имена и адреси. Вие също ли живеете тук, мистър Куинтана?

— Да.

Гейл бе изненадана от отговора, но замълча.

Новик каза:

— Мистър Куинтана, ако нямате нищо против да дадете на полицаите необходимата информация, ще помоля мис Конър да прегледаме телефонните номера.

Тонът на детектива бе учтив и делови. Гейл не мислеше, че се преструва, за да достави удоволствие на Антъни Куинтана.

Тя обясни, че идентификационното устройство се намира в главната спалня, и го поведе към горния етаж. Запали старите месингови лампи в коридора.

— Извинете, ако държането на Антъни ви се струва грубо. Много е напрегнат.

— И аз бих се държал така — сподели Новик. — Разбрах, че дядо му е Ернесто Педроса. Не знаех, че е в болница. За какво?

— Утре ще му поставят изкуствен водач на сърцето. — Гейл бе оставила лампата в спалнята запалена. Леглото бе разхвърляно, кутиите с документи бяха струпани върху тоалетката, а обувките, които бе свалила по-рано, стояха пред отворената врата на гардероба. — Извинете за разтурията.

— Не се безпокойте — каза той с детински закачлива усмивка, която я убеди, че не би обърнал внимание на една неподредена стая. Кестенявите му коси бяха така късо подстригани, че може би сам оформяше прическата си с електрическа машинка пред огледалото.

Гейл се наведе над нощното шкафче. Запаметяващото устройство бе отделно от телефона и тя натисна бутона за предишни избирания. Наведе се към екрана.

— Странно.

Новик надникна зад нея.

— Няма запомнени номера.

— Защо… — Гейл забеляза, че електронният часовник на радиото е изостанал с няколко часа. — Разбира се. Техникът. Днес повиках човек да поправи инсталацията в кухнята. Навярно е изключил тока за известно време.

— Обикновено тези апарати са снабдени с батерии — каза Новик.

— Така ли? — Гейл обърна устройството. — Ясно. Няма батерии и всичко е изчезнало. Първите три цифри бяха 4-4-3, поне при последните две обаждания.

— Това е този район, Коконът Гроув и Коръл Гейбълс.

— Трябваше да ги запиша на хартия.

Той помълча няколко мига и каза:

— Споменахте, че с бившия ви съпруг водите дело за попечителство. Имали ли сте някакви проблеми с него?

— Не сериозни. Обясних на сержант Ладу, докато снимахте колата. Тази вечер Дейв беше с Карън. А и не би постъпил толкова наивно. Ако иска да ми отмъсти, би успял с това, което прави. Опитва се да отнеме дъщеря ми.

— Тя е и негова дъщеря.

— Да, така е.

— За какво да ви отмъщава? Че сте го напуснали?

Гейл поклати глава.

— Той поиска развод.

— Заради Куинтана?

— Това има ли връзка със случилото се?

— Ако знаех предварително — отвърна той, — не бих питал.

Изражението на детектива не издаваше нито любопитство, нито укор. С очилата приличаше по-скоро на учител, отколкото на полицай.

— Дейв ме напусна, преди да се обвържа с Антъни, по-късно промени решението си и пожела да се върне. Аз му отказах.

— Защото вече бяхте обвързана?

— Да. Но Дейв никога не ме е заплашвал. Искам да кажа, той е последният човек, който би залял колата ми с боя.

Новик прикова замислен поглед в обувките си от кафява кожа с дебели подметки. Затътри крак по килима, който отдавна не бе почистван.

— Убедил съм се, че хората невинаги постъпват по начин, който можем да предвидим. Не е зле да бъдете нащрек. Има ли някой, за когото знаете, че не изпитва особена симпатия към вас?

Изразът я накара да се усмихне.

— Водя бракоразводно дело, в което съпругът на клиентката ми навярно дълбоко ме мрази. Той е способен на насилие, но нямаше начин да знае къде ще бъда тази вечер. Не се сещам за друг. Това ме вбесява най-много. Дойде като гръм от ясно небе.

— Не, нищо не е случайно. — Новик протегна ръка към коридора и й стори път. — Трябва да съставите списък на хората, към които сте проявили враждебност, независимо колко незначителна е била причината. Вие сте адвокат, нали?

Гейл леко се усмихна, докато го следваше по стълбите.

— Искате да изброя всичките си опоненти? И клиентите си?

Той извърна глава и й се усмихна.

— Само онези, с които сте водили ожесточени спорове. Забелязах, че ремонтирате къщата. Може би сте имали разправии с фирмата или с някого от работниците.

— Непрекъснато.

Детективът спря на площадката и каза:

— Би могъл да е кой ли не — съсед, роднина, бивш любовник, бизнеспартньор. Човек от миналото ви. Ако внезапно си спомните за някого, бихте могли да го включите в списъка. Хората изпадат в мании и не можете да сторите друго, освен да разберете кои са и какво искат.

— Досега затварях. Да говоря ли с него, ако позвъни отново?

— Да. Не реагирайте емоционално, опитайте се да установите защо той… или тя ви заплашва. Би било от полза. Мотивът е ключът към всичко.

Щом стигнаха до долния етаж, Антъни стана. Каза на Карън да почака там и се приближи към тях.

— Записахте ли номерата?

Гейл поклати глава.

— Днес техникът е изключил тока. Изтрити са.

— Какъв техник?

Тя отегчено въздъхна.

— Ще ти обясня по-късно.

Новик заговори тихо, за да не чуе Карън:

— Мистър Куинтана, тъкмо се канех да кажа на мис Конър, че щом не е имало физическо насилие, не бива да се тревожи твърде много засега. Обикновено хората, които наистина искат да навредят на някого, не го предизвестяват, ако това ви носи някаква утеха.

— Все пак е нещо — каза Гейл. — Благодаря.

Взе визитката, която й подаде. — Майкъл К. Новик, отдел „Убийства“.

— Уведомете ме, ако се случи още нещо. И купете батерии за запаметяващото устройство.

 

 

Гейл лежеше в прегръдката на Антъни с гръб към него. Бе съвсем гол и тя усещаше топлината на кожата му през тънката си памучна нощница. Позна по дишането му, че е буден. Беше му казала, че тази нощ не е в настроение да се любят. Това го бе изненадало, дори разстроило, но бе проявил разбиране.

Загледа се през щорите в тъмносините хоризонтални ивици от небето.

По-рано бе заспала в стаята на Карън, докато Антъни вземаше душ. Бе седнала по нощница и халат на леглото й да й прочете приказка, но вниманието им бе привлечено от котето, което нападаше пръстите на краката й, когато се раздвижат под одеялото. Отваряше широко големите си зелени очи и съсредоточаваше поглед, после пристъпваше на място със задните си крака, раздвижваше опашка и внезапно скачаше. Гейл разказа на Карън за колата. „Може би някакви хлапета са си направили шега. Нищо страшно“. Премълча за думата, изписана върху стъклото. Детето сложи котето на гърдите си и помилва меката бяла козина на шията му. То затвори очи и замърка. Гейл се опита да й обясни за телефонните обаждания. Всъщност не обвиняваше Пейтън Кънингам и майка му не бе права да твърди това. Карън попита кой е бил. Гейл сви рамене. „Не зная, за бога! Но никога не вдигай, преди да сменим номера“.

Притисна ръката на Карън към бузата си. Изрязаните й нокти бяха лакирани с лъскав розов лак. Носеше плетена гривна на китката си, а на едното от кокалчетата й имаше драскотина. „Обичам те, скъпа“. Карън я помоли да остане и да й прочете приказка. Гейл отвори книжката и тя се сгуши до нея. След малко почувства, че едва движи устните си и чу равномерното дишане на дъщеря си. Очите й се затвориха.

Скоро Антъни шепнешком я подкани да си легне в спалнята.

Той измъкна изтръпналата си ръка, раздвижи я и се облегна на лакът. Отмести един кичур и я целуна по тила.

— Гейл, зная, че не спиш.

— Спях.

Плъзна ръка под деколтето на нощницата и нежно погали гръдта й. Зърното й се втвърди. Знаеше как да я докосва.

Тя отмести ръката му и я задържа до талията си.

— Сладурче, не ми причинявай това. — Опря брадичка на рамото й. — Какво има? Не е заради колата ти. Преди всичко беше наред.

Гейл въздъхна дълбоко.

— Непрекъснато мисля за онова, което се случи в стаята на дядо ти в болницата. Антъни, когато те видях сред онези хора, Хектор, кмета, бог знае кои бяха другите, и ме изгледа така студено, си казах: „Господи, дори не познавам този мъж!“

— Гейл, казах ти, че съжалявам.

— Съжаляваш? Изплаши ме. Помислих си: „Дали това не е истинската му същност?“

— Какво говориш? — Антъни тихо се засмя и притисна рамото й, като се обърна по гръб. Чертите на лицето му бяха неразличими в полумрака. Вентилаторът на тавана бавно се въртеше. — Познаваш ме, любима. Не изричай такива неща.

— Ти ме попита какво има.

— Ay, Dios^[1].

— Антъни, не отидох в къщата на Джейми Суийт с намерението да разговарям с Хари Ласко.

— Вярвам ти.

Тя изправи гръб и се обърна с лице към него.

— Сега. Но тогава мислеше, че съм го сторила нарочно, че тайно съм се срещнала с твой клиент, след като ми каза да не го правя. Вместо да ме попиташ, си решил, че съм способна на това.

Гейл говореше разпалено. Антъни повдигна възглавницата до таблата на леглото и се облегна на нея.

— И какво, ако съм разговаряла с него? — попита тя. — Съдбата на моята клиентка е също толкова важна. Ако Джейми не получи помощ час по-скоро, е възможно отново да се събере с Уендъл. Удари я, а го е правил и по-рано, но тя не ми позволява да се обадя в полицията. Казва, че не иска децата й да имат лошо мнение за баща си. Господи! Всеки момент ще се разколебае. Хари знаеше това и искаше да помогне. Защо не разбираш?

— Добре, Гейл. — Протегна ръце напред, за да прекъсне словоизлиянията й. — Разбирам. — Изчака да се успокои и попита: — Какво ти каза Хари?

— Че Уендъл Суийт има милион долара, може би повече, някъде на Карибите. Спечелил ги е от сделка, която сключил заедно с Хари.

— Каква сделка?

— Не беше напълно откровен. Някакво казино на Ийгъл Бийч в Аруба. Хари знае още нещо за Уендъл и трябва да го попитам.

Антъни повдигна коляно. Чаршафът почти не скриваше слабините му. Виждаха се тъмните косъмчета под стегнатия му корем и издутите мускули на гърдите. Тялото му се открояваше на светлината от прозореца, но лицето бе в сянка. Вентилаторът тихо затрака.

— Е?

— Не зная дали да ти позволя. В желанието си да помогне Хари би могъл неволно да спомене нещо, което не е в негов интерес да казва. Да даде информация, която е възможно някой да използва непочтено и да му навреди.

Гейл въздъхна.

— Добре. Тогава ти ми кажи за какво да се заловя. Знаеш ли нещо за аферите на Уендъл на Ийгъл Бийч? Няма да се обадя на властите. Нима ми нямаш доверие?

— Вярвам ти. Но Хари е мой клиент, а… не съм свикнал да говоря за клиентите си. Добре, ще попитам Хари. Той не споделя всичко с мен. Не бях чувал за тази сделка.

— Разпитай го за Уендъл.

— Ще го направя.

— Кога?

— Ще му се обадя тази седмица.

— Преди петък — каза тя. — Трябва да предам документите на Уендъл в петък и ми е нужна някаква следа, по която да тръгна.

— Добре! Qué pena^[2]. Стига сме говорили за това. — Наведе се към нея, хвана ръката й и я целуна, преди да успее да я отскубне. Беше гладко обръснат и нежните му устни докоснаха кокалчетата й. Разтвори пръстите й, притисна ги към коляното си и когато раздвижи бедрото си, синкавият камък на годежния й пръстен проблесна на слабата светлина. — Мисля, че трябва да се преместя тук веднага, а не да чакаме до сватбата. Когато сме разделени, помежду ни възникват толкова недоразумения.

— Каза на детектив Новик, че вече живееш тук.

— Това е моята къща — тихо отвърна Антъни.

— Нашата.

— Разбира се. Не мислиш ли, че е добра идея?

Гейл поклати глава.

— Карън не е готова.

— Гейл, след по-малко от два месеца ще спя в това легло всяка нощ. Трябва да свикне. Държиш се с нея като с бебе. Разглезваш я. Мисля, че се боиш да не направиш грешка, защото тогава ще предпочете да живее с баща си.

— Не сега, Антъни. Докато трае това дело за попечителство…

Той нехайно се засмя.

— Омръзна ми от него да зависи как ще живеем и кога…

— Това дело се отнася за дъщеря ми! — Гейл отмести ръката си от коляното му. — В четвъртък Дейв ще заведе Карън при психолог. Ние също трябва да се срещнем с него, скоро. О, разбира се, ако доктор Фишмън е настроен срещу мен, бихме могли да наемем негов колега, който да оспори твърденията му. Има десетки специалисти. Не би било проблем. Но се страхувам, Антъни. Съдията е посочил този човек и неговите показания ще имат по-голяма тежест. Съдиите знаят, че свидетелите — експерти могат да бъдат подкупени, както и че ти разполагаш с пари. Какво ще види онзи доктор Фишмън? Майка, която прекарва по шестдесет часа на седмица в кантората си. А таткото? Той учи Карън да играе тенис, води я на разходки с яхта, чете й приказки. Мама няма време. Мама е избухлива, а татко винаги е усмихнат.

— Аха. — Антъни се плъзна напред и чаршафите изшумоляха. Подпря се на една ръка. — Затова ли си в такова настроение?

Отмести косите от лицето й.

— Не е настроение! — Гейл затрепери, но не от хладния полъх от вентилатора. — Може би е прав. Може би наистина е по-добър родител. Той винаги е до нея, а аз не съм.

— Глупости. Какво казва Шарлийн?

— Че не може да гарантира нищо.

— Какво означава това?

— Че е възможно Дейв да спечели.

— Ти не ми каза! Защо?

Гейл приглади нощницата си, която се бе събрала в скута й.

— Навярно, защото не мога да го приема. Не. Истината е, че премълчах, защото полудяваш, когато спомена името му.

— Така ли? Е, може би… скъпа… просто виждам нещата по-ясно от теб. — Антъни бе ядосан, но се стараеше да говори със спокоен тон. — Не исках да те тревожа тази вечер, но ще ти кажа. Ти увери детектив Ладу, че не е възможно Дейв да е съсипал колата ти, защото е бил с Карън. Не, Гейл, не е бил с нея.

Гейл бе поразена и едва прошепна:

— Как разбра?

Тя ми каза. Докато ти се приготвяше за лягане, си поговорихме. „Е, Карън, какво прави тази вечер?“ — С шеговит тон повтори думите й: — „О, гледах «Титаник» на видео“. „Татко ти гледа ли с теб?“ „Не, трябваше да отиде на някаква среща“. — Антъни изчака реакцията на Гейл, която го изгледа тревожно. — Не се безпокой, бях внимателен. Не остана с впечатлението, че говори зад гърба на баща си.

— Не вярвам, че е способен да го направи.

— Къде е бил, тогава?

— Имал е среща. Тя ти е казала…

— Толкова добър баща, да остави едно малко момиче само вкъщи вечерта.

— Дейв никога не е постъпвал така. Сигурно е повикал някого да стои при нея. Попита ли?

— Защо продължаваш да го защитаваш?

— Защото го познавам.

— А мен не.

— Антъни, моля те! Затова не смеех да говоря с теб.

Грабна възглавницата си и стъпи на пода, но преди да се изправи, топлите ръце на Антъни я обгърнаха. Той застана на колене и се наведе над нея.

— Стой тук. — Целуна я по бузата.

Гейл се отдръпна.

— Ако дори за миг ти хрумне, че все още съм влюбена в Дейв след всичко, което направи… Напусна ме. Изостави Карън за шест месеца. А сега се опитва да ми я отнеме, защото ревнува от теб. Ако мислиш… — Гласът й пресекна. — … Че е възможно все още да го желая, след като…

— Никой няма да ти я отнеме.

Гейл плахо си пое дъх.

— Видях я с червило, Антъни. Онази вечер Пейтън Кънингам я целуваше в задния двор. Някой ден ще стане жена. Дейв не разбира какво точно означава това. Тя е неговата малка принцеса, завинаги на десет години.

— Гейл, Гейл, успокой се.

— Тя има нужда от мен. А… какво бих правила без нея? Как бих живяла?

Антъни я принуди да се обърне. Срещна съсредоточения му поглед.

— Слушаш ли ме? Прати онзи психолог по дяволите. Ако се опита да те очерни, ще съжалява, че се е родил. Кълна се. — Прегърна я и прошепна в ухото й: — Никой, никой няма да ти отнеме Карън. Нито Дейв, нито който и да било.

Почувства слабост в гърдите и дишането й стана учестено.

— Вярваш ли ми?

Тя кимна.

— Тогава престани да се тревожиш.

Целуна я бавно и нежно. Устните му докоснаха върха на носа, страните, брадичката и веждите й и се плъзнаха към шията й. Свали нощницата и обхвана голите й рамене, сякаш изучаваше ивиците светлина, които игриво пробягваха по тях.

— Толкова си красива.

Тя потръпна, скръсти ръце и поклати глава.

— Моментът не е подходящ.

Антъни отмести ръцете от гърдите й и всмука зърната им. Пръстите му я погалиха между бедрата.

Гейл не искаше това, но бе твърде късно. Понечи да му каже какво не е наред, но той знаеше как да й въздейства. Винаги знаеше. Бе пожелала да остане насаме със страховете и тревогите си и да разбере какво чувства. А сега усещаше това. Не искаше да се случи, но нямаше сили да го спре. Чуваше учестеното си дишане. Наведе глава назад и зарови пръсти в косите му.

Той я повали на матрака и обхвана китките й.

— Никой няма да спи на дивана.

Гейл се засмя.

— Знаех, че ще ме спреш.

— Така ли? — Бавно се придвижи напред и отново се плъзна надолу. Космите по гърдите му погъделичкаха кожата й. Краката й бяха плътно притиснати под неговите, но се опитваше да ги разтвори. — Това ли искаше?

— Може би.

— Изгарям. Усещаш ли? Виждаш ли какво правиш с мен, amor. Cuando me tocas se ensciende mi cuerpo.

Гейл тихо простена. Искаше да го докосне, но не можеше да движи ръцете си. Плъзна се между бедрата й и плавно навлезе в тялото й. Тя не можа да помръдне.

Прошепна до устните й:

— Защо не можеш да ми дадеш всичко?

— Знаеш, че бих ти дала каквото поискаш.

Бе готова да изкрещи от страст.

— Не. Твърде много се сдържаш. Искам те цялата.

Проникна малко по-дълбоко.

— Господи! Антъни, моля те.

Притисна, я с тялото си и остана неподвижен. Усети пулса в слабините му. Беше я възбудил, а сега изчакваше да разпали желанието й още повече. Устните им се докоснаха.

— Ще ти дам всичко. Кажи ми какво искаш.

Щом чу думите му, тялото й сякаш пламна.