Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гейл Конър и Антъни Куинтана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suspicion of Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Подозрение за измяна

Преводач: Валентина Атанасова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Ивелина Йонова

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Ивелина Иванова

ISBN: 954-459-750-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2020

История

  1. — Добавяне

12.

„Лола Бенитес Котюр“. Златистият надпис блестеше от червения рекламен флаг над тротоара на „Миракъл Майл“ между бижутерския магазин „Мейърс“ и „Армани“. Когато масивната врата с лъскави метални дръжки се затвори и шумът и жегата останала навън, бутикът изглеждаше безопасно място като банков трезор.

Гейл поведе Карън между изящните колони от кристал и позлата. Всичко блестеше. До отсрещната стена бяха подредени луксозни бизнес тоалети и вечерни рокли, а в дъното — традиционни сватбени облекла. На стъклените витрини в средата бяха изложени сребристи воали и ефирно бельо.

В магазина имаше десетина жени, но Гейл не видя нито майка си, нито Дигна Педроса или Елена.

— Мамо, ще изглеждаш глупаво с булчинска рокля.

— Кой е казал, че ще нося такава?

Карън не искаше да идва, но Гейл бе настояла. Беше предпазлива, но се стараеше да прикрива страха си. Вчера в пощата не бе пристигнало нищо и нямаше странни телефонни обаждания. В четвъртък вечерта държането на детектив Ладу бе оставило у нея впечатлението, че градската полиция има далеч по-важни грижи. Антъни бе пренесъл три куфара, сак с дрехи и няколко касетки с документи. Когато Гейл каза на дъщеря си, че той ще живее с тях, Карън се затвори в стаята си. Гейл реши да не я изпраща при Дейв, защото прецени, че нейният дом се намира на по-спокойно място, където странен човек или кола не биха останали незабелязани. Възпитателките в занималнята на Карън бяха предупредени да следят дали някой снима децата. Не можеше да стори нищо повече, освен да наеме бодигард.

Гейл пристъпи по мекия килим, за да разгледа едно сако от естествена коприна, с пух на яката и маншетите.

— Виж, скъпа, нали е прекрасно?

— Не.

Карън скръсти ръце пред раираната си полиестерна блуза, чиито краища висяха над смъкнатите джинси. За да подсили този израз на негодувание, бе обула най-старите си скъсани маратонки. Беше се наложило Гейл да я заплаши с ново наказание, за да я накара да среше косите си.

Тъкмо се канеше да я изведе навън и да й се скара, когато чу някой да вика имената им.

— Ето ви и вас! — Братовчедката на Антъни Елена се приближи към тях с протегнати ръце. Беше с красива бяла рокля и сандали с висок ток, от които се подаваха ноктите на краката й, лакирани в червено. — Току-що пристигнахме — каза Елена. — Майка ти е там. Ела.

Поведе ги към отдалечения край на магазина, където един коридор водеше до пробната.

— Аз я открих! — весело се похвали тя.

Помещението не беше разхвърляна тясна кабина, а просторна стая с две големи кресла и диван. Дигна Педроса, Ксиомара и Бети седяха една до друга, а Айрин й махна за поздрав от съседното кресло. На масичката имаше поднос с чаши с позлатени ръбове за чай и еспресо. Гейл размени целувки с всички. Никоя от тях, освен Айрин, не знаеше за снимката. Антъни бе решил засега нещата да останат така. Ако роднините му разберат, особено жените, биха обезумели от уплаха и тревога.

Карън изтърпя въпросите им дали магазинът й харесва и уверенията, че ще й бъде забавно да помогне на майка си в избора на рокля. Накрая се сгуши в един ъгъл, седна на килима и опря чело на скръстените си ръце. Айрин се обърна натам и повдигна вежди. Гейл смутено й се усмихна.

В стаята чакаше закачалка с десетина тоалета. Бяха повикали кроячката, възрастна жена с игленик, закачен на гърдите. Заведе Гейл зад една завеса и тя свали роклята си. Кроячката сръчно взе мерките й и със силен акцент отговори на въпроса й откога работи за фамилията Бенитес, че е започнала още като момиче. Първият им магазин се намирал на „Пазео дел Прадо“.

Явно Дигна Педроса бе чувала за него, защото потвърди. Спомняше си го много добре. Винаги излагали актуални тоалети, по последна парижка и нюйоркска мода. Но нейната венчална рокля не била купена от тях. Шивачката на семейството я изработила специално за нея, а баба й донесла дантелен воал от Испания.

— С Ернесто се оженихме през тридесет и девета в la Catedral de la Habana[1], а гощавката беше в дома на родителите ми. Имаше шампанско и ордьоври, но никаква музика и танци. Така беше при нас. Бедните се забавляваха повече!

През пролука в завесата Гейл зърна Карън, която се преструваше, че не слуша разговора на жените. Кроячката й помогна да облече един тоалет.

Гейл чу гласа на Айрин.

— С майка ми купихме моята рокля от „Бърдайнс“ в центъра, а после се качихме горе в ресторанта да отпразнуваме събитието. Помня, че тя носеше шапка и бели ръкавици. И започна да ми говори за „съпружеската любов“. Така го наричаше — засмя се Айрин. — Каза, че може би през първата брачна нощ ще бъда шокирана. Е, не бях толкова наивна.

— А аз бях — прошепна Дигна. Карън се приближи. — С Ернесто се бяхме целували само няколко пъти, когато леля ми не гледаше. Никога не бях оставала насаме с него. В първата брачна нощ… Ay, mi dios. Заплаках и исках да се върна в Хавана, но не можех, защото бяхме тръгнали с кораб на сватбено пътешествие до Испания. Първо пътувахме до Ню Йорк, а после продължихме за Европа. Прекарахме там три седмици и когато се завърнахме… бях лудо влюбена в моя скъп Ернесто. И вече очаквах първата ни рожба. Беше момче, Томас. — Тя помълча няколко мига и се прекръсти. — Убиха го комунистите при Плая Джирон.

Старицата нагласи колана. Притискайки между зъбите си няколко карфици, каза на Гейл да покаже роклята на дамите. Дръпна завесата и й стори път да излезе и да се завърти из стаята.

Множеството воали с цвят на слонова кост я накараха да се почувства така, сякаш бе стъпила във вана с разбити белтъци. Реакциите бяха различни, от възхищение до откровено неодобрение. Карън завъртя очи.

Когато се върна зад завесата, Гейл за пореден път изслуша разказа на майка си за нейната сватба.

— О, беше разко-ошна. С Едуин се венчахме в църквата на Литъл Флауър в Гейбълс, а приемът се състоя в „Ривиера Кънтри Клъб“. Присъстваха губернаторът и съпругата му, защото баща ми беше влиятелен член на щатския сенат, и сватбата се превърна в политическо събитие.

Айрин седеше на ръба на креслото с кръстосани крака, наклонени на една страна, сякаш се явяваше на интервю за членство в клуб. Въздишаше, превъзнасяше семейството си и изброяваше известни имена. Стараеше се да убеди събеседничките си, че е потомка на пионери в Маями, чиито предци са били аристократи от предвоенна Каролина.

Карън бе намерила няколко топлийки на пода и ги забиваше в ъглите на изрязаните си нокти. Гейл прошепна:

— Карън, престани!

— Не боли.

Тя раздвижи пръсти.

— Веднага ги извади!

— Мамо, скучно ми е. Мога ли да си купя нещо за пиене?

— Не, стой тук.

Кроячката току-що бе помогнала на Гейл да свали масленозеления тоалет от тафта, който от пръв поглед бе разбрала, че няма смисъл да пробва, когато завесата се дръпна и Елена надникна зад нея.

— Хей, искаш ли да видиш това?

Преди Гейл да отговори, тя каза нещо на испански на старицата, която кимна и излезе. Елена сложи пред нея бледозлатиста тясна рокля.

— Този цвят подхожда на косите ти. — Закрепи закачалката на една кука и разтвори ципа. — Ще дойдеш ли после в къщата? Нина е поканила всички на обяд. Антъни каза ли ти?

— Да, ще дойдем.

Гейл повдигна ръце и Елена й помогна да облече роклята.

Кожата на Елена бе бяла като мляко, в контраст с черните й коси, подстригани на черта. Тя прошепна:

— Исках само да ти кажа колко съм щастлива, че ще бъдеш част от семейството ни. Понякога ми се струва, че се смущаваш от нас. Дано не съм права.

Гейл се обърна с гръб към нея, за да затвори ципа й.

— Не зная откъде ти е хрумнало. Привързах се към всички ви.

— Радвам се. — Ципът се вдигна и Гейл затаи дъх. С тази рокля тялото й приличаше на бледозлатиста колона. Елена надникна над рамото й. Тъмните очи срещнаха погледа й в огледалото. — Първата съпруга на Антъни беше много мила, но безлична. Всъщност за Антъни и за нас е по-добре, че не си латиноамериканка. Не се чувствай чужда сред нас.

Гейл се усмихна.

— Няма да бъдем чужди. Зная колко много държи на роднините си.

Тя се обърна в профил. Костите на ханша й изпъкваха, а гърдите й бяха сплескани.

Елена стисна ръката й.

— С Антъни сме израснали заедно, така че го познавам добре. Ако имаш нужда от съвет, помни, че винаги можеш да се обърнеш към мен.

— Разбира се. Благодаря ти. — Гейл се обърна. — Би ли свалила ципа, ако обичаш?

Вниманието им бе привлечено от няколко развълнувани гласа и Елена отмести завесата. Бе влязла жена с виолетова туника, която изшумоля, докато се движеше из стаята. Отдалече изглеждаше на средна възраст. Светлорусите й коси бяха късо подстригани, а кожата на лицето й бе гладка, но изпъкналите вени на ръцете и прегърбените рамене издаваха годините й. Седемдесет? Осемдесет?

Това несъмнено бе Лола Бенитес. Наведе се към Дигна Педроса, двете се прегърнаха и бузите им се докоснаха.

— Cómo está, mi amor?[2]

— Luces maravillosa, cómo siempre. Изглеждаш великолепно, както винаги — каза й Дигна. Представи останалите жени и последваха целувки.

Лола Бенитес се обърна към Гейл и туниката й отново изшумоля.

— А-а, булката. Колко сте красива. Елегантна млада дама. Ще бъде щастлив, щастлив, щастлив. — Сеньора Бенитес имаше дълги и гъсти мигли, умело закрепени на клепачите й. — Позволете да погледна тази рокля. Не зная. Може би повече… тук.

Повдигна едрия си бюст.

Карън тихо се захили и закри уста.

Възрастната дама царствено се завъртя, за да види кой се смее.

— А тя коя е?

— Сеньора Бенитес, дъщеря ми Карън.

Карън смутено се изправи и бързо й подаде ръка.

— Encantada, señora.[3]

Лола Бенитес хвана ръката й и направи артистичен жест.

— О! Hablas español, qué linda.[4] — Сви старателно очертаните си устни, допря буза до лицето на Карън, а след това се отдръпна назад и сложи ръце на раменете й. — Какви очи! Толкова сини! Невероятни. На колко си години? Не, не ми казвай. На тринадесет.

— На единадесет — отвърна Карън. — Всъщност, ще ги навърша след две седмици.

— Но си доста развита. Обърни се, нека те огледам. Има фигура на манекен, толкова висока и стройна, прилича на майка си. Някога бях красива като теб, Карън. Наистина. — Приближи се и докато шепнеше, дългите й мигли докоснаха бузата на Карън. Под прозрачната кожа на клепачите й се виждаха тънки вени. — Разбила съм безброй мъжки сърца. Сигурна съм, че и ти ще имаш много обожатели. С какво ще бъдеш облечена на сватбата, прекрасна моя? — Сеньора Бенитес разпери ръце и описа дъга. — Как искаш да изглеждаш? Всяка жена трябва да има стил.

— Ами… не харесвам дантели. И мразя панделки.

— Права си, панделките са за малки момичета. Толкова е млада, а вече притежава усет. — Сеньора Бенитес щракна с пръсти и една от помощничките й се приближи. Нареди й да заведе девойката да разгледа роклите. — Намери й подходящи обувки. И чорапогащи. Мисля, че може и сутиен.

Гейл хвърли предупредителен поглед към Карън, която тръгна след продавачката към коридора.

Сеньора Бенитес я въведе в пробната кабина и дръпна завесата. Дървените халки на корниза затракаха. Подаде бледозлатистата рокля на кроячката и накара Гейл да застане на подиума. Замислено докосна бузата си и скръсти ръце. Гейл вдигна поглед към тавана. След няколко мига сеньора Бенитес нареди на помощничката си да донесе от офиса й синия модел на Луиз Феро.

Роклята бе внесена в стаята на закачалка с колела и когато жената разкопча калъфа, всички се приближиха да я разгледат. Сеньора Бенитес откачи сребристосинкавия тоалет от ефирна коприна. Взе го в кабината и с кроячката помогнаха на Гейл да го облече.

Тя се обърна и погледна отражението си в огледалото. Роклята подчертаваше цвета на очите й и придаваше блясък на косите й. Диагоналните ивици над бюста и талията прикриваха недостатъците на фигурата й. Раменете й, които според сеньора Бенитес бяха особено красиви, оставаха голи над деколтето.

— Господи.

— Сякаш сте създадена за тази рокля.

— Колко струва?

Гейл застана с гръб към огледалото.

Сеньора Бенитес наклони глава встрани, като че ли не бе чула добре.

— Каква е цената? Навярно е твърде скъпа.

— Мистър Куинтана ще я плати. Не знаехте ли? Обади се тази сутрин. Каза да му изпратим сметката, след като изберете тоалет.

— Не мога да приема това.

— Трябва! — Сеньора Бенитес леко притисна талията на Гейл. — Иначе ще помисли, че не го обичате!

— Но колко…

Халките отново се удариха една в друга, когато завесата се дръпна.

— Всички!

Сеньора Бенитес поведе Гейл към средата на стаята.

Жените се приближиха.

— Нито грам тлъстина! — възкликна Ксиомара. — Нито грам. Толкова ти завиждам.

— Приличаш на филмова звезда — каза Бети.

Дигна Педроса й изпрати целувка от дивана. Елена докосна фината материя на полата.

— Прекрасно.

Гейл бавно се завъртя пред тройното огледало и се засмя.

— Това е, нали? Искам да кажа, наистина се спирам на тази.

Лола Бенитес промълви:

— Ще му хареса. Ще бъде горд с вас.

Айрин се приближи и й подаде нещо.

— Виж, скъпа. Обеците на баба ти. Сложи ги.

Гейл ги постави, но диамантите не й се сториха толкова великолепни, колкото си ги спомняше. Сякаш бяха по-малки, почти незабележими в сравнение с изящната рокля. Светлосиният камък на годежния й пръстен блестеше по-ярко. Гейл затрепери от вълнение и реши да посети бижутерския магазин, за да избере по-подходящи обеци. Щеше да спомене на Антъни. Не би й отказал. „Разбира се, любов моя, всичко, което поискаш“.

Чу шумолене и погледна към вратата. Бяха й нужни няколко мига да осъзнае, че момичето, което влезе, наистина е Карън. Виолетовата копринена рокля бе с прилепнала талия и широка пола, която се спускаше до коленете й на множество дипли. Краката й изглеждаха малки и нежни в красивите сандали с тънки каишки, а чорапогащникът в същия цвят като роклята блестеше. Някой бе прихванал косите й на кок, а край лицето й се виеха няколко кичура. Бяха сложили на устните й розово червило и гланц.

Приковаха погледи една в друга.

Когато дамите се втурнаха да огледат новото създание, Карън не можа да сдържи усмивката си. Изчака да престанат с хвалбите и ласките и застана до Гейл пред огледалото. Вдигна глава и погледна отражението си през спуснати мигли.

— Харесва ми — каза тя. — Ще я вземем ли?

 

 

След обяда Гейл остана на масата в кухнята и изслуша как Ксиомара и Бети подробно описаха на испански на леля Грациела роклите, които бяха избрали двете с Карън. Съпрузите им гледаха мач на „Марлинс“, а Карън играеше някъде на горния етаж с дъщерята на Елена. Дигна бе задрямала. Гейл не знаеше къде са останалите, освен Антъни, който преди час я бе целунал и бе казал, че отива в кабинета на дядо си да обсъди нещо с адвоката му. Но Ернесто Педроса бе в кухнята. Придърпа количката на Бети до инвалидния си стол и започна да прави смешни гримаси на бебето, което се захили с беззъбата си уста и го изгледа с ококорени очи. Това накара стареца да избухне в смях.

Гейл опря брадичка на дланите си и крадешком погледна часовника над печката. Два и десет. Реши да даде на Антъни още пет минути, а после да провери дали е готов да тръгват. Фермина, домашната помощница, прибра последните чинии в шкафовете със стъклени врати. Гейл си спомни, че у дома я чакат неизмити съдове от два дни, и се засрами.

Педроса сложи пръсти на клепачите си и ги задържа високо повдигнати. Долната устна на бебето затрепери. Старецът се засмя и леко докосна главичката му с едрата си белезникава ръка.

— No llores, machito. Не плачи, момчето ми.

Бернардо влезе да вземе няколко бири от резервния хладилник. Ксиомара се престори на изненадана.

— Какво е това?

— Успокой се, жено, не са само за мен.

Бернардо бе с около тридесет килограма наднормено тегло.

Гейл размаха пръст.

— Без кавги.

— Това не е кавга! — засмя се Ксиомара. — Първия път, когато се скарахме… помниш ли, Нардо? Преди да се оженим, отидохме на вечеря у приятели и ти поиска да сервирам твоята порция. Отказах и попитах: „На слугиня ли ти приличам?“ И ти си тръгна! А аз рекох: „Прав ти път“.

Той се усмихна на Гейл.

— Все пак се омъжи за мен.

Ернесто Педроса се обърна към Гейл и потупа ръката й.

— Когато бях в Куба, мъжете никак не умеехме да се справяме сами. Спомням си, че веднъж с баща ми и чичо ми станахме рано, за да ходим на риболов. Жените още спяха. Сварихме яйца за закуска и чичо попита татко как да извади своето от… cáscara. Как се казва на английски?

— Черупката — отвърна Бети.

С порозовели от смях страни Педроса имитира как чичо му оглежда яйцето, разклаща го и го завърта.

— Не знаеше какво да прави с него.

Гейл се усмихна. Нямаше нищо против да слуша тези истории и да й разказват за кубинската култура, сякаш току-що е пристигнала от Небраска. Приятно й бе да участва в разговора. Щом смениха темата и започнаха да обсъждат плановете си за Четвърти юли, Гейл се извини и отиде да потърси Антъни.

Когато се отдалечи по дългия коридор с теракота, гласовете и смехът постепенно заглъхнаха. Стъпките й отекнаха в тишината и тя забави крачка, докато минаваше покрай колекцията от картини на съвременни художници от испаноговорещи страни. Запита се какво ли би било да живее тук и да устройва приеми. Протегна ръце към въображаемите си гости. „Ивлин! Уоли! Толкова се радвам, че дойдохте“. Картините бяха осветени, но дори по пладне в тази къща имаше нещо, което й напомняше за тайнствените коридори на крепост. Струваше й се злокобна. Имаше твърде много плътни завеси и стени. Вероятно не би изглеждала толкова мрачна, ако над горната част на стълбището имаше прозорец.

Полилеят в официалната трапезария осветяваше лъскави лакирани мебели. Влезе през отворената двойна врата в хола и се спря, сякаш бе пълно с хора, които извърнаха глави към нея. „Добър вечер на всички. Bienvenidos“. Усмихна се и повдигна буза за въображаема целувка.

 

 

Над камината, между десетките снимки на внуци и племенници тиктакаше златен часовник. Масивната дървена врата вляво водеше към малък салон. Тя натисна дръжката, влезе и отмести пердето, за да надникне навън. Слънцето огря облицованата с кожа полица в ъгъла и кристалната птичка върху нея проблесна на светлината. Гейл я взе. Всяко кътче в тази къща бе пълно с подобни съкровища. И по никое от тях нямаше дори прашинка. Не се виждаха нечисти отпечатъци по ключовете за осветление или мъртви мушици върху мебелите. За поддържането на ред в толкова голямо жилище бе нужен трудът на прислужница, готвачка, градинар…

Изпита странното чувство, че някой я наблюдава, и хвърли поглед към вратата. Неволно подскочи. Кристалната птичка се изплъзна от ръката й и падна на персийския килим. След секунда позна сивия костюм и очилата с рогови рамки. Хектор Меса. Хрумна й, че е очаквал да види дали няма да пъхне малкия сувенир в джоба на полата си. Проследи я с поглед, когато вдигна птичката и я сложи обратно на мястото й.

— Търсех Антъни — каза тя и веднага съжали за тази безсмислена реплика.

— В кабинета е. — Ръцете на Меса бяха небрежно скръстени отпред. — Каза, че след малко Карън трябва да бъде при баща си, и ме помоли да я откарам. Бихте могли да дойдете, ако искате. Ще ви върна тук.

— Не желая да те притеснявам. Сама ще я закарам с колата на Антъни.

Меса се поколеба и обясни:

— Той се безпокои за сигурността ви.

Гейл разбра, че Антъни му е казал всичко. Бързо огледа сакото му. Нямаше издутини, но бе сигурна, че 22-калибровият му „Берета“ е скрит някъде под костюма. Карън не бе проявила недоверие към този човек. Всъщност го намираше за доста смешен, но Гейл не го харесваше. Фактът, че сега стоеше до вратата на тази отдалечена стая, означаваше, че бавно я е проследил дотук, без да издаде присъствието си.

Тя каза:

— Оценявам загрижеността на Антъни, но съм сигурна, че няма за какво да се тревожи. Ще поговоря с него. Тръгна ли си адвокатът?

— Да, но Антъни има още малко работа с документите — отвърна Меса.

— Тогава ще почукам, преди да вляза.

Хектор Меса леко кимна и й стори път. Оределите му бели коси бяха пригладени назад и до яката му стигаха малки къдрици. Енергично затвори вратата.

Гейл хвърли поглед към него.

— Кажи ми, Хектор. Какво мислиш за брака на Антъни с американка?

— Нямам мнение, сеньора.

Не можа да прецени реакцията му. Очите му бяха скрити зад очилата, а и вървеше на няколко крачки зад нея през хола.

Гейл извърна глава и каза:

— Сигурно излъга, но имаш право да не ми казваш.

— Националността не е толкова важна — тихо отвърна Меса. — Бившата му жена беше кубинка. Много красива, но алчна. Омъжи се за него по сметка и когато разбра истината, той се разведе с нея.

Едва сдържайки негодуванието си, Гейл спря и се обърна. Меса се приближи.

— Предлагам ти сделка. Ти не ме харесваш, както и аз теб. Така че нека да стоим настрана един от друг. Съгласен ли си?

Стори й се, че той потръпна. След това й се усмихна, леко повдигайки крайчетата на устните си.

— С ваше позволение…

Завъртя се и изчезна в коридора. Гейл изчака, докато се увери, че се е отдалечил.

Кабинетът на Ернесто Педроса не бе голям, но обстановката в него бе внушителна — старинните мебели, тапицирани с кожа, месинговите абажури на лампите, тъмната ламперия. На една витрина бяха подредени редки издания на стихосбирки на Хосе Марти. Бюрото бе обърнато на югоизток, посоката, в която се намира Хавана, а на стената зад него висеше избеляло и скъсано кубинско знаме. Антъни седеше, опрял чело на дланта си, и пишеше. Лампата осветяваше чупливите му коси и златният му пръстен с диамант блестеше. От един пепелник се издигаше цигарен дим.

Гейл безшумно се промъкна в стаята. Бе така съсредоточен, че усети присъствието й едва когато стигна съвсем близо до него. Облегна се назад, за да види кой е, и Гейл седна на коленете му. Въртящият се стол се залюля на колелата си.

— Пушиш. Срамота. Това кубинска пура ли е?

— Не казвай на стария.

Завъртя се на стола, приближи се към пепелника и всмука за последен път от пурата, преди да изтръска пепелта. Изпусна дима встрани и се усмихна на жената в скута си.

— Е, виждаш, че не съм ангел.

Краката й висяха над широката странична облегалка.

— Ще свършиш ли скоро?

— Най-рано след час. Хектор откри ли те?

— Да, но не искам той да води Карън при баща й. Мога ли да ползвам твоята кола?

— Ако почакаш, аз ще ви закарам.

— Нищо няма да ни се случи. Стъклата на колата ти са блиндирани, за бога.

— Няма ли да се чувстваш по-сигурна с Хектор?

— Честно казано, не.

Антъни се захили.

— Мисли за него като за семейния ротвайлер. Няма да те ухапе.

— Все още не съм част от семейството — каза Гейл. — Той смята, че те преследвам заради парите ти.

Тези думи го накараха да избухне в смях.

— Не вярвам. Знае, че трудно ще те убедя да ги приемеш.

Гейл заигра с яката на тъмновишневата му риза, през която чувстваше топлината на тялото му.

— Какво е накарало Хектор да остане с вас? Каза, че като дете е лъскал обувки и дядо ти го е довел тук. Това не е достатъчно да заслужи такава преданост.

— За Хектор е било достатъчно. В Куба е останал кръгъл сирак, а лелята, при която живеел, била проститутка. Разчитал единствено на нашето семейство. Обещал на дядо ми някой ден да му се отплати. — Антъни сниши глас. — Ще ти разкажа една история, която не бива да се разчува. Както знаеш, чичо ми Томас е загинал при Плая Джирон. Попаднал в плен. Понеже имал висок чин, бил подложен на разпити, но казал само: „Viva Cuba libre, abajo Fidel“[5]. Един от войниците отрязал езика му и го пребил до смърт за назидание на другите. Накрая останалите били освободени, а когато дядо ми научил какво точно се е случило, пожелал същата участ на онзи, който е убил единствения му син. Двадесет години по-късно същият военнослужещ пристигна с ферибота от Мариел. И след няколко седмици… Хектор донесе на дядо малка кутийка.

Гейл почувства, че я побиват тръпки.

— Подарък изненада ли беше? Или дядо ти му го бе поръчал?

Антъни поклати глава.

— Не зная. Може би няма значение. Случи се отдавна.

— Ти би ли сторил нещо подобно за него?

— Не, разбира се. Нима мислиш, че съм способен?

Тя свали крака от облегалката и седна на бедрото му. Бюрото бе затрупано с документи и счетоводни книжа.

— Върху какво работиш?

— Подготвяме оферта за строителство на Форт Лодърдейл. Преглеждам договорите за изплащане.

— Подготвяте? Ти и… кой?

— Не аз. Дядо. Компанията му. — Антъни опря брадичка на рамото й. — Да, Гейл, налага се да му помагам известно време. Възстановява се. Скоро ще бъде във форма, но… не зная, не е същият. Като че ли е загубил интерес.

— Естествено, сега има теб. Кушетка ли ще сложиш, или ще спиш в старата си стая?

— Гейл. — Антъни цъкна с език. — Как бих могъл да му откажа?

— Обещаваш ли, че ще бъдеш внимателен? Това ще ти отнема твърде много време, а какво ще стане с адвокатската ти практика? — Тя го погледна съсредоточено. — Антъни, роднините ти искат ли те тук? Получавам противоречиви сигнали, особено от Елена.

— И да, и не — тихо се засмя той. — Знаят, че поне в момента имам благословията на Ернесто. Опитват се да разберат на чия страна съм, а аз не се чувствам длъжен да им давам обяснения. Ксиомара и Бернардо искат подялба на бизнеса между отделни компании. Елена и Хосе желаят управлението да бъде изцяло в ръцете на фамилията. Хумберто, Алекс, Грациела и всеки от останалите има свое мнение. Но никой не го изразява открито.

— А ти на чия страна си? — попита Гейл. — Бъди откровен, Антъни. Какво искаш?

Той дълго задържа поглед върху лицето й, навярно защото не бе сигурен как ще приеме отговора му.

Гейл настоя:

— Кажи ми. Искам да бъдеш щастлив. Не да се превърнеш в нов Ернесто Педроса или да постъпваш като него, но ако наистина чувстваш, че мястото ти е тук…

— Ще бъдеш ли с мен?

Сърцето й се разтуптя от вълнение.

— Тук?

— Не сега, но… не зная. Може би някой ден.

Тя бавно кимна.

— Стига да останеш такъв, какъвто те познавам.

Антъни въздъхна дълбоко, залюля се на стола и погледна към тавана.

— Мисля по въпроса, естествено. Но ако поема бизнеса, ще действам по свой начин, не както са свикнали роднините ми. Дядо твърде много се придържа към традициите. Държи се типично по кубински, ако мога да се изразя така. Не желае да стане част от по-голямата общност. Но защо да ме слушат? Аз съм аутсайдер. Те работят за дядо ми от години, а аз се появявам в последния момент и им отнемам това, което им се полага. Все едно ми е дали ме обичат, или ме мразят, но държа да изпитват уважение към мен. Няма да бъда ничия марионетка. Ти ме нарече така в болницата.

— Не бях права.

— Никой няма да ме командва. Нито дядо ми, нито семейният управителен съвет, нито някой комитет или банка. — Огледа стаята, спирайки поглед върху старите книги, пожълтелите снимки на стената, картата на Хавана, сувенирите, запазени през дългите години на изгнание, и каза: — Наследил съм твърде много черти на баща си. Забравят това.

— Луиз, героят на революцията.

Той се усмихна и присви очи за миг. Обикновено едва доловимият му испански акцент стана комично осезаем.

— Луиз Куинтана Родригес, син на жрица от Сантерия, извършвала кървави жертвоприношения в името на Чанго и Елегуа. — Антъни заудря по гърба на Гейл в сложен бавен ритъм. — Понякога се будех нощем и чувах песни и барабани. — Сниши гласа си до шепот. — Баба ми Фулгенсия извиваше главите на пилета с голи ръце и пиеше кръвта им.

Гейл направи гримаса.

— Някога плашех братовчедките си с такива истории.

— Сигурно ужасно са се бояли от теб.

— Да кажем, че просто не се разбирахме.

— Елена каза, че с нея сте били близки.

— Така ли? — засмя се Антъни. — Не, когато дядо ме доведе тук от Куба… — като най-голям внук или да заместя загиналия чичо Томас, кой би могъл да каже? — … братовчедите ми ме намразиха. Дори Нина имаше съмнения.

— Дигна не те е мразила. Не бих повярвала.

— Напротив. Аз бях петно върху честта на фамилията. Жив спомен за прегрешенията на най-малката им дъщеря, която забременяла на шестнадесет години, при това от незаконния син на някаква косачка на тръстика. От шест поколения в родословието им не е имало и капка черна кръв, до появата на баща ми. Той беше само квартерон, но когато разбрала за бременността на мама, Нина я пребила. Никога не съм ти казвал това. Мислиш, че Нина е интелигентна, изискана дама. Когато пристигнах в Маями, се държах ужасно, исках да се върна в Куба, никак не ми харесваше тук. Тя често ми крещеше: „Баща ти е комунист и ти си същата стока като него“. Братовчедите ми ме обиждаха. „Хей, черньо. Кой е баща ти?“ Кожата ми беше бяла като тяхната, но ако ударя някого, викаха дядо и той ме налагаше с колана си. Най-интересното е, че сестра ми Алисия има същата кръв като моята, но никога не са се отнасяли така с нея. Знаеш ли защо? Защото тя има очите на Педроса… сини.

Гейл го погледна с удивление.

— Все още не можеш да се примириш, нали? Изминали са почти тридесет години, а гневът ти не е изчезнал.

— Така е.

— И искаш да им отмъстиш, като поемеш управлението на компанията от Ернесто Педроса. Ти, синът на Луиз Куинтана Родригес, женен за руса американска адвокатка, да седиш тук, на това бюро, може би да уволниш някои от тях поради некомпетентност и да караш останалите да работят неуморно като теб. Страховито.

Той се усмихна, сведе поглед към книжата и ги прелисти.

— Може би не си струва. Не зная.

Гейл се изви към него и го прегърна.

— Обичам те.

Антъни я погледна право в очите.

— Y yo te cuero mas.[6] Бих сторил всичко за теб, Гейл. Понякога не зная къде е мястото ми. Но имам теб.

— Да. — Усмихна се, целуна устните му първо в крайчеца, а след това в средата, където бяха топли и влажни, и промълви: — Искам да бъда достойна за теб. Да те заслужа.

— Ще бъдем щастливи заедно — увери я той. — Почакай и ще видиш.

— Антъни, не зная дали да приема онези обеци. — Видя, че се кани да възрази, и побърза да добави: — Съгласна съм за роклята, но обеците. Не мога…

— Не, не. — Обхвана с устни меката част на ухото й. — Обичам аквамарини. Подхождат на красивите ти очи. Ще ги купя. Но трябва да бъдеш добро момиче.

— А, това ли било?

Понечи да стане, но той я притисна към себе си. Побутна го с лакът.

— Ох, главата ми!

— Заслужи си го. — Гейл се засмя и допря чело до неговото. — Извинявай, че толкова упорствах за къщата. Имам много грижи в кантората. Ако искаш да направиш цялостен ремонт, нямам нищо против, но след сватбата. Може дори да поръчаш басейн, което естествено означава, че с месеци целият двор ще бъде в кал.

— Боже мой! Тя най-сетне се вразуми.

Гейл обви ръце около врата му.

— Продължавай да ме глезиш.

— Това ли искаш? — Прошепна до устните й: — Покажи ми колко си добра.

Разтвори устни и последва дълга, бавна и дълбока целувка с вкус на тютюнев дим и смесица от силно кафе, бърбън и дъха на Антъни. Плъзна се под нея и Гейл долови възбудата му. Дланите му обхванаха гърба й и се спуснаха надолу. Езикът му навлезе по-дълбоко. Тя издаде тих стон. Постепенно осъзнаха къде се намират.

— Антъни! — Гейл се отдръпна от него. — Вратата е отворена.

С тежка въздишка, която премина в смях, той каза:

— Ставай. Трябва да довърша тук.

— Наложително ли е точно сега?

— Да, за съжаление. Утре трябва да се подготвя за няколко дела, а в понеделник ще има разглеждане в съда. Изоставам. Онази случка с Карън…

— И аз не успях да свърша почти нищо вчера. — Гейл го погледна съсредоточено. — Говори ли с Хари Ласко?

— Какво?

— Антъни, обеща да му се обадиш в петък. Уендъл Суийт не донесе документите си, а се съмнявам, че ще ги получа и в понеделник. Наистина се налага да разговарям с Хари. Остават ми само три седмици да открия парите на Уендъл.

— Добре, добре. Ще се свържа с него другата седмица.

— В понеделник — настоя тя. — И не забравяй.

Антъни каза спокойно:

— Слушай, Гейл. Дори и да разбереш къде са, клиентката ти няма шанс. Банката на еди-кой си няма да ти даде документ, че Уендъл има сметка при тях, дори при съдебно нареждане. Нашите съдилища нямат юрисдикция…

— Антъни, скъпи, зная как стоят нещата. Искам само да посоча доказателство. Хари каза, че Уендъл е спечелил милион долара от онова казино на Ийгъл Бийч. Попитай го дали разполага с някакви документи. Къде е договорът за продажба? Ако успея да убедя съдията, че Уендъл е скрил тези пари зад граница и е излъгал, Джейми ще получи всичко останало. Тя има нужда от средства, Антъни.

— Добре, ще поговоря с Хари и ще разбера какво става. Но ти напомням, bonboncita, не действай на своя глава. — Гейл се намръщи и Антъни повдигна вежди. — Какво има? Нещо лошо ли казах?

— Не ме наричай „bonboncita“, когато разговаряме на професионална тема.

— Por Dios.[7] Разбира се, мис Конър, искрено съжалявам.

— Говоря сериозно.

— Не изглеждате особено сериозна в тази поза, мис Конър.

Силно я притисна с една ръка и плъзна другата под полата й.

— Престани! Антъни!

— Мис Конър, къде е достойнството ви?

— Казах, престани!

Отмести ръката му, освободи се и се изправи.

Остана загледан в нея няколко секунди. Очите му издадоха едновременно учудване и любопитство. Извърна глава встрани, сякаш се канеше да каже нещо в отговор, и леко се усмихна.

— Защо го направи?

Тя прокара пръсти през разрошените си коси.

— Не ми харесва. Не и при тези обстоятелства.

— Нека да свърша с това, и тръгваме.

Гейл приглади гънките на полата и изпъна ръкава си.

— Трябва да заведа Карън при баща й. Време е да тръгваме.

— Нека Хектор я закара.

— Не искам той да я води. Освен това Дейв настоява да поговорим.

— За какво?

— За снимката. Какво можем да сторим. Какво да кажем на Карън.

Антъни се облегна назад. Страните му се зачервиха, а очите му добиха мрачен израз.

— Щом онази снимка е толкова важна за него, защо не дойде у дома да я види?

— Защото ти си там. Изпитва неудобство.

— Неудобство? Странна дума. Той ли я каза? Или ти я измисли.

— Не започвай пак.

— Не иска да се срещне с мен лице в лице.

— Ти също не би се радвал да го видиш. Трябва ми колата ти. Моля те.

Антъни остана неподвижен няколко мига, след това се изправи и пъхна ръка в джоба на панталоните си.

— Не искам да ходиш при него.

— Зная.

— Тогава защо отиваш?

Тя протегна ръка.

— Ключовете.

Антъни ги стовари на бюрото.

Гейл попита:

— Не можа ли да ми ги подадеш? Защо трябваше да ги хвърляш?

— Не съм ги хвърлил.

Ръката й все още бе протегната.

— Дай ми проклетите ключове или ще повикам такси.

Той окачи ключодържателя на единия си пръст. Лъскавата емблема на „Кадилак“ бавно се завъртя. Гейл се приближи. Антъни дръпна ключовете към себе си, преди да ги пусне в ръката й.

— Искам те отново тук след час.

Гейл излезе от кабинета и тръшна вратата.

Бележки

[1] Катедралата на Хавана (исп.). — Б.р.

[2] Как си, любов моя? (исп.). — Б.р.

[3] Очарована съм, госпожо (исп.). — Б.р.

[4] О, говорите испански, прекрасно (исп.). — Б.р.

[5] Да живее свободна Куба, долу Фидел! (исп.). — Б.р.

[6] А аз те обичам още повече (исп.). — Б.р.

[7] За бога (исп). — Б.р.