Барбара Паркър
Подозрение за измяна (21)

21.

Айрин излезе от къщата с ярък жълт чадър и се заклатушка към крайслера на пътеката. Когато фаровете на Гейл осветиха двора, чадърът спря, завъртя се и се приближи към колата й от страната на шофьорската седалка. Гейл слезе и се сгуши под него до майка си.

— Здравей, скъпа. Какво те води насам? — попита Айрин.

— Трябваше да се обадя.

— Ще има малко тържество на „Ценители на оперното изкуство“. Трябва да отида, защото ще представям… — Айрин се вгледа по-внимателно в лицето й и въздъхна. — Господи. Нещо се е случило. Какво има? Плашиш ме.

— Мамо, в беда съм. Ако имаш малко време, съвсем малко…

— Хайде, да влезем.

Айрин подпря чадъра на стената в преддверието и каза на Гейл да приготви чай, докато тя се обади по телефона. „Ивлин, много съжалявам, но имам малък проблем“.

Отнесоха чашите си в хола. Айрин се настани в единия край на дивана, а Гейл — на пъстър фотьойл. Нищо в стаята не се бе променило, откакто я помнеше. Майка й от време на време подновяваше тапицериите или пребоядисваше стените, но холовата гарнитура бе разположена по същия начин, както винаги. На крака на масичката все още се забелязваше вдлъбнатина там, където веднъж, преди двадесет и пет години, Гейл неволно го бе ударила с кънките си. Будилникът на баба й тиктакаше на бюфета в трапезарията. През плъзгащите се остъклени врати се виждаха верандата и басейнът и докато говореше, Гейл забеляза как дъждът постепенно спря. Само капките от покрива на верандата все още образуваха кръгове по повърхността на водата в басейна.

— Никога не бях правила нещо подобно. Не мога да обясня какво ме накара.

— Мотивите ти са били безкористни.

— Това не е оправдание.

— Никога ли не си грешила?

— Толкова ми е неудобно да искам пари от теб.

— Гейл! Не ме обиждай. — Айрин й се усмихна. — Един ден всичко, което имам, ще бъде твое и на Карън. Нека помисля. Четиридесет хиляди. Имам само около десет в спестовната си сметка. Ако ти напиша чек с номера на борсовата, прехвърлянето ще отнеме няколко дни. Но със сигурност ще успея да събера поне осемнадесет хиляди за мис Цимерман, като позвъня на няколко души. Ще им дам чекове и ще получа от тях пари в брой. Устройва ли те?

— Не искам никой да узнае за това.

— Разбира се, за бога. Ще кажа, че имам спешна нужда. Никой няма да настоява за обяснение.

— Мамо, толкова съжалявам.

Айрин хвана ръката й.

— Ще приемеш ли един съвет? Не защото искам да ти помогна. Кажи на Антъни.

— Господи!

— Не мислиш ли, че го подценяваш?

— Ужасно се скарахме, когато реших да изпратя Карън при баба й и дядо й. Мисли, че Дейв е имал скрит мотив да предложи това. Ако разбере, че съм му дала сто двадесет и пет хиляди назаем…

— Слушай. Може би ще се разгневи и ще те накаже, като поиска раздяла или дори отмени годежа ви. Тогава ще ти кажа, че така е най-добре. Ще имаш късмета да разбереш навреме нещо, което много жени откриват твърде късно.

— Мамо, нещата не са толкова прости!

— Извинявай, но не си права. Ако това е достатъчно, за да загубиш един мъж, който твърди, че те обича, нима си струва да прекараш живота си с него? — Айрин стана. — Нима искаш връзка, в която не можеш да признаеш грешките си? Повярвай ми, скъпа, никой не е идеален и ти също трябва да бъдеш готова да прощаваш. Баща ти имаше недостатъци, бог ми е свидетел, но в това отношение му имах пълно доверие. Можех да му призная и най-ужасното, което съм сторила, да го помоля за прошка и знаех, че ще я получа.

Гейл тихо се засмя.

— Противоречиш си, мамо. Веднъж каза, че жените не бива да споделят всичко с мъжете.

— Говорех за дребни неща. Малки прегрешения. А това е важно. Не, няма да ти откажа помощ. Няма да ти натяквам за Антъни, защото виждам, че не си в състояние да разсъждаваш трезво. Ще поговоря с приятелите си и ще събера каквото мога. Стига да не възразяваш, утре рано сутринта ще дойда в офиса ти. Ще донеса малко сладкиш за момичетата.

— Остана само Мириам. Днес уволних Лин. Просто полудях. Бозо отново се обади и този път каза, че името му е Мистър Смърт.

— В кантората ли?

— Представил се е за партньора на Антъни, за да го свържат. Каза: „Адът те очаква“. Навярно там не е много по-страшно, нали?

— Напротив, скъпа. Би могло да бъде доста по-ужасно. Поне Карън е в безопасност.

Гейл седна до майка си и за няколко минути безмълвно отпусна глава на рамото й.

 

 

Сутринта Антъни имаше първо разглеждане на дело за опит за убийство в криминалния съд. Това означаваше, че до късно ще остане в кантората с партньора си и клиента. Семейство Педроса я очакваха за вечеря, но се обади да ги предупреди, че ще закъснее. Трябваше да вземе нещата на Карън от старата къща, както и някои свои дрехи.

Гейл осъзнаваше причината да остави повечето си вещи там — упорит отказ да приеме неизбежното; Скоро къщата щеше да бъде продадена, а всичко, което притежава, превозено до Малагуеня авеню, зад портите на Ла каза Педроса^[1]. Освен кантората й, макар и едва кретаща в момента, домът на Клематис стрийт бе последното убежище на човека, който бе тя преди.

Мокрите клони на избуялите храсти край улицата се отъркаха в колата й, когато пристигна малко преди залез. Покривите и короните на дърветата бяха озарени от златисто сияние.

Щом сви по пътеката пред къщата, Гейл забеляза аламандата, която с майка й бяха засадили преди две седмици. Слезе да я погледне. Една клонка бе отчупена, а по влажната трева се виждаха следи от гуми.

Чу детски глас:

— Не съм я прегазил аз.

Пейтън Кънингам обикаляше с колелото си.

— Здравей, Пейтън. Зная, че не си ти. Било е кола.

— Мисля, че беше микробус. — Приближи се. — Видях го да свива.

— Забеляза ли кой е?

— Човекът, който работеше в къщата ви. Минах оттук и видях микробуса му.

— Казва се Чарли Дженкинс. — Гейл погледна къщата. — Кога го видя?

— Около… шест часа. Отидох до парка и когато се върнах, си беше отишъл.

Пейтън спря и затътри големите си маратонки по пътеката. Отмести къдравия рус бретон от лицето си.

— Откога си тук? — попита Гейл.

— Върнах се преди около петнадесет минути.

Тя погледна часовника си. Показваше 7:35. Чарли Дженкинс бе идвал около шест, но защо ли?

— Говори ли с него?

— Не го видях. Само микробуса му.

— Вътре ли беше?

— Не зная. — Пейтън завъртя педала с върха на маратонката си. — Трябва да тръгвам. Мама иска да се прибера за вечеря.

Гейл каза:

— Извинявай, че ти се скарах в задния двор. Помниш ли?

— А, да. Не пуша често. Опитвал съм, но това е всичко. Съжалявам за котето на Карън. Откриха ли кой го е направил?

— Все още не.

— Вече не живеете тук, нали?

— От няколко дни сме на гости при семейството на годеника ми.

— Ще се върнете ли?

Гейл се усмихна и поклати глава.

— Не мисля.

— Предайте много поздрави на Карън. Тя е чудесно момиче.

— Ще й предам. Чао, Пейтън.

Той направи кръгче на улицата и вятърът развя разкопчаната му риза. Колелото сви по пътеката към къщата на Кънингам и изчезна зад храстите.

Гейл извади от багажника празен куфар и сак и ги сложи на площадката пред входната врата. Единственото разумно обяснение бе, че Чарли Дженкинс е почукал и след като никой не е дошъл да отвори, си е тръгнал, неволно прегазвайки екзотичния храст на излизане от пътеката. Бе пристигнал по светло, когато обитателите на къщата би трябвало да са си у дома, и това я накара да се запита дали полицията има право да го подозира.

Не бе оставил бележка. Гейл отвори пощенската кутия и откри обичайните известия и писма. Ключът плавно се завъртя в ключалката. Побутна вратата, застана на прага и се ослуша. Запали лампата до дивана.

— Страхливка — прошепна си тя. Прибра чантите в коридора и провери задната врата, която също бе заключена. Слънцето се бе скрило зад дърветата и дворът бе в сянка. Люлката все още стоеше там. Полицаите бяха взели въжето.

В кухнята чу познатото бръмчене на луминесцентните лампи. Прибра ключовете в дамската си чанта, върна се в коридора и включи осветлението и там. Жълтеникавата светлина от старите месингови абажури озари стълбището.

Тя се качи, спря на площадката на горния етаж и за първи път забеляза колко потискаща е атмосферата в тази къща. Антъни бе прав. Нуждаеше се от цялостно обновление.

Колелата на куфара се затъркаляха по килима покрай стаята на Карън. Бе поискала ракетите си за тенис, още шорти и тениски и друг чифт маратонки, както и куклите Бийни и дневника си, който Гейл бе обещала да не чете. Но някой се бе промъкнал в тази стая, бе насочил фотоапарата си и бе уловил част от живота на дъщеря й. Толкова лесно. Щрак, щрак, щрак.

Прозорците на спалнята бяха полутъмни в здрача. Погледна надолу към пътеката. Защо ли бе идвал Чарли Дженкинс? Може би бе наминал да провери дали има още работа за него. Спомни си бейзболната шапка и работните ботуши, издутото шкембе, усмивката и късата черна брада. Толкова открито и приветливо лице. Какво казваха хората, когато разберат, че съседът им е сериен убиец? „Изглеждате приятен човек, много кротък“.

Остави куфара и сака на килима. Чувстваше се така изтощена, че едва дишаше. Имаше нужда от почивка. Да се прибере у дома.

По-рано, когато се бе обадила на Антъни, бе произнесла тази дума без усилие. Дом. „Кога ще се върнеш у дома?“ Семейство Педроса вече се готвеше за тържеството в петък по случай Четвърти юли. Щяха заедно да погледат шествието на игрището за голф и фойерверките в „Балтимор Кънтри Клъб“, а после да послушат изпълненията на поканения латиноамерикански оркестър.

Гейл отвори сака на леглото, бързайки да тръгне, преди напълно да се е мръкнало. Обзета от необясним страх, наостри сетивата си. Очакваше всеки момент да чуе бръмчене на автомобил или скърцане на стълби. Извади от гардероба къса черна рокля, два ежедневни тоалета, бежово ленено сако и два чифта обувки. Закачи сака на вратата, пресече коридора с куфара в ръка и щракна ключа за осветлението в стаята на Карън.

Лампата бе над вентилатора на тавана и дървените му перки се завъртяха, набирайки скорост.

Гейл успя да направи няколко крачки, преди да се олюлее. Прикова поглед в другия край на стаята и застина.

На леглото на Карън лежеше мъж с втренчен в нея поглед и отворена уста, а по брадата му се стичаше червена струя.

Падна на колене върху килима.

— О!…

Дъхът й спря. Почувства световъртеж и погледът й се замъгли. Подпря се с длани на пода и когато вдигна глава, мъжът все още бе неподвижен.

Видя работни ботуши, джинси и издут корем. Лежеше облегнат на таблата с отпусната встрани глава, паднал върху жълтата възглавница с къдрички. Кръвта от носа и устата му бе обагрила брадата и бялата му тениска. Ципът на панталоните му бе отворен.

Гейл пропълзя обратно до вратата, изправи се, подпирайки се на касата, и побягна надолу по стълбите.

Полицаите откриха на пода револвер „Смит & Уесън“ 38-и калибър. По ръката на Чарли Дженкинс имаше следи от барут и пръски кръв от раната. Според предварителната експертиза той бе пъхнал цевта в устата си и бе натиснал спусъка.

Гейл седеше в кухнята, възможно най-далеч от суматохата. Непрекъснато чуваше стъпки по стълбите, през прозорците на хола проблясваха червени и сини светлини, пращяха радиостанции.

Новината все още не бе стигнала до журналистите. Зад полицейската линия се бяха събрали съседи. Никой от тях не бе чул изстрел, което не бе изненадващо, защото през този сезон всички държаха прозорците си плътно затворени, а климатиците вътре бръмчаха. Освен това от далечния край на Гроув толкова често се чуваха престрелки, че вече никой не обръщаше внимание.

Бе решила да не безпокои Антъни в кантората му по средата на подготовката за процес. Но се бе обадила на Дигна Педроса, за да обясни защо ще се забави, и я бе помолила, ако Антъни свърши рано, да го изпрати на Клематис стрийт.

Детектив Майкъл Новик й поднесе чаша. Гейл му бе казала къде има нескафе и се бе обслужил. Беше му разказала всичко, което си спомняше. Друг детектив бе отишъл да намери Пейтън Кънингам.

Дървените крака на стола изскърцаха по пода. Новик седна и опря лакти на бедрата си.

— Открихме три снимки на Карън — едната на игрището, а другите две — на люлката в задния двор. Ъгълът е откъм вратата на терасата. Вероятно е използван подвижен обектив за приближаване. — Новик се поколеба, преди да продължи. — Извадил е чифт бикини на дъщеря ви и ги е увил около половите си органи. Панталонът му беше разкопчан.

— Господи.

Гейл закри устата си. Пръстите й бяха студени.

Затаи дъх, когато Новик описа какво друго са намерили — ключ в задния джоб на панталоните на Дженкинс, който Новик бе пробвал на входната врата, преди да го прибере като веществено доказателство. Попита Гейл как би могъл да се сдобие с ключ от жилището й.

— Нямам представа.

— Може би държите резервен на закачалката? Както много хора.

Гейл поклати глава.

— Не и ние. Но… възможно е да го е извадил от раницата на Карън. Понякога я оставяше долу. Когато я видях за последен път, я прибрах в гардероба й.

Новик се наведе назад и погледна през вратата на кухнята. Нареди на униформения полицай, застанал там, да потърси раница в гардероба на момичето и да я донесе.

— Нали щяхте да смените ключалките? — попита той Гейл.

— Канех се — отвърна тя, — но… — Вдигна ръце от масата. — Тази седмица имах ужасно много грижи.

Новик й каза, че са открили бележка върху лист, откъснат от тетрадката на бюрото на Карън. С печатни букви били написани думите: „Адът ме очаква“. — В долната част имало подпис на Дженкинс. — Експертите ще го сравнят с подписите върху документи от апартамента му, чекове или писма.

Гейл попита:

— Защо? Не сте ли сигурни?

— Не обичам да правя прибързани заключения. Ако предположим, че Чарли Дженкинс е педофил, какъв е смисълът на заплахите, срещу вас? Това, че е преследвал и снимал Карън, е обяснимо. Връзва се. Но не се ли питате защо е написал думата „умри“ с червена боя върху стъклото на колата ви? Защо ви изпрати главата на котето?

— Не ме интересува. Само ми кажете, че е бил той и мога да взема дъщеря си у дома.

Партньорът му внесе раница на червени и жълти шарки.

— Майк, за теб ли е това? Един от полицаите каза, че си я поискал.

— За мен — обади се Гейл. — Може би намереният ключ е бил вътре. — Сложи раницата в скута си и претършува джобовете. — Няма го! — Погледна Новик. — Е? Значи го е взел.

Сержант Ладу извади още една чаша от съдомиялната.

— Може ли?

Гейл кимна.

Новик попита Гейл дали Карън е забелязала липсата.

— Не ми е казала нищо. Навярно не е, защото обикновено влизахме с моя ключ.

— Къде другаде може да е носила раницата, освен в занималнята?

— Понякога при баща си или при майка ми, когато някой от двамата дойде да я вземе. Иначе винаги стоеше тук. Лесно би могъл да извади ключа, когато поправяше кабелите.

Новик попита:

— Проявявал ли е някога необичаен интерес към Карън?

— Не… поне в мое присъствие.

— Може би е казвал, че е хубаво момиче или нещо подобно?

— Не си спомням.

— Откажи се, Майки. Онзи тип е глътнал куршума.

Ладу сипа кафе в чашата си.

Новик го погледна.

— Не твърдя друго. Но в такъв случай къде е микробусът му?

Ладу наля гореща вода.

— На улицата.

— Открили са го?

— Преди малко. Моята теория е, че го е преместил, защото е искал Карън първа да открие тялото му. Ако е тук и вътре няма никого, мис Конър би се обадила на полицията. Не би пуснала дъщеря си в къщата. Но ако влязат както обикновено и момичето се качи в стаята си…

— Вече не живеят тук — каза Новик.

— Но той не знаеше, нали?

— Знаеше, че Карън е извън града — отвърна Гейл. — Днес, когато се обади, му казах.

— Помислил е, че го лъжете.

Ладу отпи глътка кафе.

— Очевидно — каза тя.

Новик заговори:

— Освен няколко пътни нарушения и задържане за дребна кражба, за която не е бил съден, досието му е чисто. Изненадан съм, че никога не е обвиняван в насилие. Жестокост към животни, нападение и побой, преследване…

— Имаме достатъчно доказателства. — Ладу потупа Новик по рамото с юмрука си. — Обзалагам се за десет долара, че спалнята му е пълна с детска порнография.

Когато Ладу излезе от кухнята, Гейл каза:

— Детектив Новик, кажете ми какъв е проблемът. Чарли Дженкинс се е самоубил в леглото на дъщеря ми, докато е гледал нейни снимки и е мастурбирал в бикините й. Носел е в джоба си ключ от къщата ми. — Гласът й затрепери. — Ако не е той? Кой тогава? Има ли друг заподозрян? Или мога да доведа дъщеря си у дома?

Новик се загледа във възлестите си пръсти, допря палци, а след това вдигна глава и й се усмихна.

— Животът е сложен. Доста неща не се връзват. Но да. Вземете я.

Антъни пристигна точно когато Гейл се канеше да тръгва. Попита я дали е добре, леко я упрекна, че не му се бе обадила, и поговори с Новик и Ладу.

Микробусът на Дженкинс вече бе претърсен и полицейският екип бе открил между двете седалки апарат с подвижен обектив. В дървен сандък отзад бяха намерили ловджийски нож с черна козина по зъбците, увит в стара кърпа.

Антъни се качи да вземе дрехите, които Гейл бе оставила в спалнята. Даде му списък на нещата, които трябваше да сложи в куфара за Карън.

След пет минути, когато се върна, й каза, че трупът на Чарли Дженкинс е прехвърлен на носилка и затворен в торба.

 

 

Часовникът показваше 12:45 през нощта.

— Антъни? Буден ли си?

— Ммм.

— Антъни, събуди се.

— Буден съм. Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо. Не е лесно. Моля те, опитай се да ме разбереш. Направих голяма глупост. Мисля, че го сторих… защото не исках Карън да бъде разочарована от баща си. Това беше главната причина.

Замълча, за да подреди думите си.

Антъни попита:

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Тя въздъхна.

— Казах ти за договора на Дейв с „Мариот“, нали си спомняш? Преди седмица дойде да се срещне с мен пред училището на Карън, когато Хектор Меса ни е видял заедно. Беше отчаян. Ако не направел последната вноска за закупуване на името „Олд Айлънд Клъб“, щял да загуби всичко. Подписването на сделката бе насрочено за понеделник и тогава щеше да ми върне парите. Затова… му дадох заем.

— Колко?

— Сто двадесет и пет хиляди долара.

— Ay, mi dios!

— Дадох му ги от фирмената си сметка. Сега „Мариот“ отлага сключването на сделката и той не може да ми ги върне. Чековете ми се оказват невалидни, а една клиентка заплашва да ме съди, ако утре не получи парите си от споразумение за изплащане на застраховка. Бях й обещала, че ще бъдат налице още в петък. — Долови напрежението в тялото на Антъни. — Зная какво мислиш. „Как е могла да постъпи толкова глупаво? При това зад гърба ми?“ Най-много съжалявам, че не споделих с теб. Страхувах се. Но вече няма много неща, които ме плашат. След като видях Чарли Дженкинс… Но… се боя, че ще те загубя. Че ще забравиш за любовта ми.

Замълча. Не знаеше какво повече да каже. Изчака отговор, но не получи. Навън под прозореца свиреха щурци.

— Антъни, моля те, кажи нещо. — Обърна се с лице към него. В стаята не бе твърде тъмно, за да види, че очите му са широко отворени. — Антъни…

Чаршафите и юрганът изшумоляха и той бавно се надигна. Дългата извивка на гръбнака му се виждаше на слабата светлина от прозореца, а ръцете лежаха неподвижни в скута му. Гейл изправи гръб и затрепери в очакване. Антъни тихо попита:

— Колко ти трябват?

Гейл едва промълви:

— Двадесет и осем за клиентката ми и още дванадесет, за да покрия дефицита по сметката си.

— Балансът ти ще бъде на нула. Това не те устройва. Четиридесет хиляди в брой за кантората ти и още осемдесет и пет хиляди за сметката. Чек ли искаш? Или превод. Така парите ще бъдат прехвърлени още същия ден. — Той кимна. — Това ще направим.

— Толкова си… спокоен. Мислех… че ще…

Той изчака няколко мига и попита какво е очаквала да стори.

— Да започнеш да крещиш. Да заплашиш, че ще убиеш Дейв. Да ме удариш. Да ме изхвърлиш оттук. Не зная… Ще ти ги върна — увери го тя.

— Не, не настоявам.

— Ако получа нещо от Дейв, ще ти го дам. Отказвам се от дяла си от парите за къщата…

— Казах ти, че не искам това от теб.

Тонът му издаде гняв. Затвори очи за момент.

Гласът на Гейл бе пресипнал.

— Антъни, можеш ли да ми простиш?

— Прощавам ти. Мисля… че е най-добре да забравим.

— Как бихме могли? Няма ли да те измъчва?

— Не. Въпросът е приключен. След по-малко от месец ще бъдем женени и няма причина отново да обсъждаме това. — Протегна ръка и обгърна шията й. Тя се притисна към гърдите му и почувства топлината на кожата му. — Слушай. Искам да закриеш кантората си. Твърде много ти се събра. — Нежно я целуна по устните. — Ще го направиш ли? Заради мен?

Замаяна от облекчение, Гейл безмълвно кимна.

— Добре. Друг път ще поговорим. Сега заспивай. Трябва да уредя някои неща.

Той отметна завивката и стана.

Гейл зарови лице във възглавницата.

Антъни облече халата си и се върна до леглото.

— Гейл? Скъпа моя. — Наведе се, целуна я и погали косите й, шепнейки на испански, че всичко е наред. Че не бива да плаче. Че я обича.