Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гейл Конър и Антъни Куинтана (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suspicion of Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Барбара Паркър

Заглавие: Подозрение за измяна

Преводач: Валентина Атанасова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Хермес“

Година на издаване: 2000

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Ивелина Йонова

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Ивелина Иванова

ISBN: 954-459-750-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2020

История

  1. — Добавяне

10.

Във вторник сутринта Гейл нае скромен, средно голям форд за две седмици, докато в сервиза почистят червения емайл от таблото на мерцедеса, сменят стъклата, седалките и чистачките и напълно го пребоядисат.

През деня остави колата до кабината на пазача в паркинга под сградата, в която бе кантората й, точно пред видеокамерата. Когато се прибра, Антъни й помогна да разчисти кутиите с вещи, които заемаха целия гараж, и вече нямаше да се налага да паркира на пътеката. Струпаха всичко в трапезарията, която бе заприличала на оказион. Смениха телефонния номер и предупредиха Карън да вдига само когато види на екрана познат номер. Гейл говореше за тези предпазни мерки като на шега и дори измисли име на злосторника — Бозо, което го правеше по-скоро смешен, отколкото опасен.

В сряда вечерта отново отидоха на кратко свиждане при дядото на Антъни, който се възстановяваше след операцията. Гейл не искаше Карън да вижда мястото на случилото се и я остави при Моли, най-добрата й приятелка от старата махала. Докато се изкачваха по рампите, се обърна и погледна през задното стъкло, но никой не ги следваше. Там, където бе паркирала предишната вечер, все още имаше червени петна. Виждаха се следи от гумите, където колата бе теглена от пикапа на пътна помощ. Постепенно избледняваха и чезнеха.

В четвъртък сутринта Гейл започна да се успокоява. Почти успя да си внуши, че обажданията и вандалската постъпка не са имали друга цел, освен някой да се позабавлява, като я сплаши. Може би случайно бе избрал името й от раздела за адвокати в телефонния указател. Трябваше да бъде предпазлива, естествено. И да чака. Накрая Бозо щеше да си отиде.

Когато се върна в кантората си след ранно разглеждане на дело в съда, Гейл почука на матовото стъкло и извика:

— Аз съм.

Чу познатия сигнал и отвори вратата.

Лин Добърт се завъртя на стола си, когато я видя да влиза.

— Ще проверя. Бихте ли почакали? — Натисна бутона. — Обажда се Тереза Цимерман, с раненото коляно. Искала си да говориш с нея.

— Най-сетне. Оставих й съобщение преди два дни. — Гейл сложи куфарчето си на бюрото на Мириам. — Къде е Мириам?

— В хранилището. Преглежда някакви стари документи. Каза, че си я помолила.

— О, да. — Гейл вдигна слушалката. — Здравей, Тереза. Чу ли предложението за споразумение? Добра новина, а?… Какво искаш да кажеш?… Не мога да настоявам за повече, вече му казах осемдесет… Защо? Защото ти искаше толкова.

Лин премести стола си и надникна зад преградата на кабината си. Гейл посочи към телефона, стисна зъби и сви ръката си в юмрук. Когато другият глас замълча, тя се усмихна и каза учтиво:

— Слушай, след като покриеш разходите по лечението и съдебните такси, ще ти останат около двадесет и осем, което е повече, отколкото очакваше при първия ни разговор. Забрави ли? Ти каза: „Стигат ми двадесет и пет хиляди долара“.

Гейл нанесе удар на въображаем противник, усмихна се и каза:

— Помниш ли съдебните постановления за подобни случаи, които ти изпратих? При такава телесна повреда и добри прогнози за възстановяване имаме късмет, че ще получим осемдесет… Не, не бих те посъветвала. Може би съдът ще реши да ти изплатят повече, но вероятността е малка. При почти всички дела като твоето, сумата е около седемдесет. Помисли добре. Щом подадеш оплакване, моят хонорар става четиридесет процента, а не тридесет. Ако се стигне до процес, процентът нараства на петдесет.

Изслуша мърморенето на клиентката си по повод високите такси, които вземали адвокатите за незначителна работа.

— Тереза, аз се съобразявам със стандартните цени. Ти прие условията…

Лин слушаше съсредоточено, докато Гейл крачеше с ръка на хълбок и жицата на телефона ту се изпъваше, ту се навиваше обратно.

— Според мен е най-добре да се съгласиш… Ще подпишат чека веднага щом им предоставим документ за споразумение… Да, ще бъда тук цял ден.

Гейл затвори.

— Искаше двадесет и пет. Аз й уредих двадесет и осем, а е недоволна.

— Предполагам, защото ти ще получиш повече от нея — каза Лин. Когато Гейл я погледна, добави: — Над тридесет хиляди долара за няколко телефонни разговора.

— Далеч не беше само това — каза тя. — Лин, признавам, че делото не отне много време, но имам няколко други, заради които ще полудея. А за всички вземам еднакъв процент. Такава е системата. — Момичето все още я гледаше с укор. — Това е бизнес, Лин. Ако не печеля, ще се наложи да закрия кантората и всички ще останем без работа.

— Добре — отвърна помощник-секретарката. — Извинявай.

Гейл прекоси малкото секретарско помещение и застана до монитора на бюрото на Лин. Компютърът, който бе наела, когато смяташе, че разполага с достатъчно пари, бе включен към вътрешната мрежа.

— Подготви договора. Клиентката ще дойде веднага след обяд и искам да е готов, преди да е променила решението си.

— Договор? Не зная…

— Не е толкова трудно. Мириам не ти ли показа? Ето. — Гейл се наведе и започна сама да го съставя, но каза:

— Не, трябва да се научиш. Извикай файла „Цимерман“… Така… Сега прегледай видовете документи за споразумения… — Проследи колебливите движения на пръстите й по клавиатурата. — Не, не ни трябва за недвижим имот. Това е дело за телесна повреда.

— Изглеждат еднакви.

— Напротив. Напълно различни са. — Гейл й посочи верния образец. — Въведи данните за Цимерман.

Лин смутено се засмя и отпусна ръце в скута си.

— Не мога да се съсредоточа, когато някой наднича над рамото ми.

— Добре.

Гейл придърпа стола на Мириам и седна с кръстосани крака. Подпря се с лакът на облегалката и прокара пръсти през косите си. Лин продължи да набира. Реши да не казва нищо, освен ако служителката срещне затруднение. Разгледа снимките, рисунките и изрезките от вестници, залепени на шкафа над бюрото. Семейна разходка до „Дисни Уърлд“. Момче, което се плиска в басейн. Друго — пред торта с три свещи. Статия от Ан Ландърс, озаглавена „Майчина молитва“. Детска рисунка на цвете. На следващата снимка бе таткото, едър мъж с оредели кестеняви коси, вдигнал на ръце двете момчета.

— Сладки хлапета — каза Гейл.

— Аха.

Вниманието на Лин бе съсредоточено в екрана.

— На колко години са?

Почака, докато секретарката довърши реда.

— На шест и на четири.

— Наистина ли? Изглеждат по-малки.

— Напоследък не сме правили снимки.

— О, трябва да правите. Децата растат толкова бързо.

— Фотоапаратът ни се повреди, а не можем да си позволим да купим нов.

Гейл отново зарови пръсти в косите си. „Дванадесет долара“, помисли си тя. Дванадесет за обикновен фотоапарат и още пет за проявяване на филма. Запита се дали Лин го бе казала нарочно, за да я смути.

Погледна екрана.

— Така, но не слагай двойни интервали.

— Зная, зная, натиснах клавиша, без да искам. — Лин тръсна ръце във въздуха, сякаш се бе опарила на клавиатурата.

Гейл се замисли защо бе наела жена, която не знае нищо за работата в адвокатска кантора. „Защото е съгласна да вдига телефона и да изпълнява поръчки за осем долара на час“, каза си.

От дъното на коридора се чу шумно затваряне на врата и след миг се появи Мириам. Беше боса, накуцваше и се смееше.

— Кракът ми изтръпна! Седях на пода цели два часа.

Облегна се на стената и раздвижи малкото си стъпало. Без обувки бе по-ниска дори от Карън.

В деня след разговора си с детектив Новик Гейл й бе възложила задачата да състави списък. Беше й казала да прегледа папките и да извади имената на всички, които са създавали проблеми. Дали бе открила някакви писма с оплаквания, чиито автори биха могли да имат психични отклонения?

— Намери ли нещо?

— Около… двадесет души.

— Мили боже!

Мириам игриво пристъпи.

— Помниш ли онзи, който твърдеше, че си откраднала пари при запечатването на къщата му? Включих го в списъка. Помня, че се извини, но ти каза да запиша имената на всички, с които си имала разправии.

— Добре, да погледнем. — Гейл тръгна по коридора, но се обърна да каже на Лин да разпечата документа. — В три екземпляра — каза тя. — Провери го внимателно, за да бъде идеален. Онази жена би ме обесила заради една печатна грешка, в такова настроение е — засмя се Гейл. — Двадесет имена? Трябва да бъда по-мила с клиентите си.

В малкото хранилище Мириам бе свалила кашоните от стоманените рафтове покрай едната стена. Останалата част от помещението бе препълнена с книги, стари офисмебели и всякакви вехтории, донесени от „Хартуел Блек“. Мириам бе разчистила малко място на пода и бе подредила няколко купчини папки.

— Гейл, те не са лоши хора. Искам да кажа, не мисля, че някой от тях би поискал да те убие.

— Звучи успокояващо. — Клекна да прегледа папките и започна да ги подава на Мириам, за да ги върне по местата им. — Никакви маниаци — промърмори тя. — Пито един откачен тип, който твърди, че чува сигнали от Космоса. Две оплаквания до Юридическия съвет — и двата пъти решенията са били в моя полза. Всички изглеждат напълно нормални.

Гейл стана.

Едва издържайки на тежестта, Мириам стовари последния кашон на един рафт.

— Мириам, помниш ли онова дело в „Хартуел Блек“? Бях в съда и обвиняемият преобърна някакъв стол. Подгони ме и съдията трябваше, да повика охраната. Нали ти разказах?

Кафявите очи я изгледаха втренчено.

— Да. Сигурна съм, че беше дело за просрочена ипотека. После той ти изпрати писмо… „Това, което направихте, е непростимо, заради вас бях изгонен от дома си, дрън-дрън“.

Гейл кимна.

— Какъв беше случаят?

Мириам въздъхна.

— Не помня. Беше преди повече от година. А! Какво ще кажеш за жената брокер, която мамеше клиентите си? Ти се обади на ФБР и я арестуваха. Мислиш ли, че е в затвора?

— Надявам се. — Гейл угаси лампата и затвори вратата. — Не е зле да прегледаш и делата от „Хартуел Блек“. Не утре, защото Лин ще отсъства. Трябвало да отиде на поход със сина си. Което ме подсеща… Утре е петък и Уендъл Суийт трябва да донесе документите. Мислиш ли, че бих рискувала живота си, ако позвъня на адвоката му, за да му напомня?

 

 

Час по-късно Гейл седеше с три свои приятелки в столовата на долния етаж, която по обяд бе пълна с елегантно облечени мъже и жени, разговарящи оживено за пари и клиенти. Край масите имаше впечатляващи украси от тропически цветя, а неоновите лампи на тавана светеха като малки слънца.

Бе седнала срещу Шарлийн Маркс, с която се бе надявала да поговори насаме, но по пътя бяха срещнали колежките си Сюзън и Каръл. Гейл харесваше и двете. Каръл щеше да бъде една от шаферките й на сватбата. Но бърборенето им я изнервяше. Искаше час по-скоро да разбере какво е намислил адвокатът на Дейв. Шарлийн й бе казала, че Джо Ъруин й се е обадил. Гейл искаше да знае и мнението на Шарлийн за уговорения час за срещата на Карън с психолога. Баща й щеше да бъде там, а мама бе заета в кантората си. Какво впечатление би направило това на доктор Фишмън? Дали отсъствието на Гейл би намалило шансовете й да получи попечителство? А ако отиде, дали докторът не би помислил, че се опитва да контролира дъщеря си?

Но Гейл си задаваше още един, по-мъчителен въпрос, на който Шарлийн като неин адвокат не би могла да отговори: дали дъщеря й няма да се почувства изоставена. Някакъв непознат щеше да я разпитва и може би Карън би искала и двамата й родители да я чакат отвън. Но вече минаваше дванадесет часа и мис Цимерман с пострадалото коляно щеше да пристигне след малко, за да подпише споразумението. Освен това Гейл имаше още доста уговорени срещи за следобеда.

Шарлийн каза:

— Гейл, кажи им за колата си.

Сюзън и Каръл вече знаеха за телефонните обаждания. Докато разбъркваше салатата си, Гейл им разказа за случилото се в понеделник вечерта.

Каръл реагира първа:

— Господи, не си ли ужасена?

— Полицаите ме посъветваха да не се тревожа твърде много, освен ако онзи прибегне до насилие.

Сюзън преглътна хапка пай.

— Проклето копеле! Надявам се да го хванеш и да го застреляш.

— Нямам пистолет. Боя се от оръжия. Ще накарам Антъни.

— Бум-бум — каза Шарлийн. — Ела в кантората ми да ти покажа своя. Хубава малка играчка, 38-и калибър. Действа без засечки.

По челото на Каръл се появиха бръчки на тревога. Преглътна последния залък от сандвича си.

— Имаш ли представа кой може да е?

— Антъни мисли, че е бившият ми съпруг — отвърна Гейл.

— Дейв?

Сюзън попита:

— Смяташ ли, че е възможно?

— Не — засмя се Гейл.

— Бих очаквала нещо подобно от моя бивш — каза Сюзън. — Беше обезумял от ревност, когато се разделихме.

— Естествено — отбеляза Каръл. — Той е „латино“.

Гейл я изгледа с укор.

— Ей, внимавай, аз ще се омъжвам за латиноамериканец.

Сюзън направи смешна гримаса на Каръл.

— Бившият ми не е „латино“, а италианец.

— Все едно.

— Не, не е така. В Маями италианците минават за местни, както и поляците и ние, евреите.

Шарлийн каза:

— Когато бял млада и глупава, се омъжих за мексиканец. Хавиер. Беше необуздан като „caballo“[1]. Бракът ни продължи месец. Напуснах го, след като насини окото ми.

Каръл я упрекна:

— Шарлийн! Не говори такива неща пред Гейл.

— Имаш право. Извинявай, Гейл. Познавах още няколко латиноамериканци. Всичките бяха сладури.

Гейл смени темата:

— Детективът каза да държа под око клиентите си. Не е ли лудост?

— Напротив. — Сюзън размаха вилицата си. — Когато човек се занимава с право, понякога си има работа с маниаци. Преди години водих дело за наследството на един клиент, чиято майка беше починала. Стори ми се малко странно, когато каза: „Не се обаждайте у дома. Телефонът ми се подслушва“. Седмица по-късно твърдеше, че майка му е убита от ЦРУ, защото я взели за кубинска шпионка. Искаше да заведа дело срещу правителството. Отговорих му: „Няма да стане, приятел“, и той разпрати писма на всички в сградата, в които ме обвиняваше, че съм участвала в заговора за убийството. Месеци наред ми се подиграваха заради него.

— Какво стана накрая? — попита Гейл.

— Успях да се оттегля от делото. После… — засмя се тя — го изпратих в кантората на бившия си мъж!

Смехът им накара хората от съседните маси да се обърнат и да полюбопитстват какъв е вицът.

Каръл прошепна:

— Една клиентка ме съдеше за измама. По чисто съвпадение тогавашното ми гадже купи неин имот с просрочена ипотека за частна инвестиция, но тази жена си беше втълпила, че сме измислили план да откраднем къщата й. Беше ужасно. Трябваше да давам обяснения пред Юридическия съвет дори след като делото бе отменено.

— Не е била маниачка — каза Сюзън. — Това дори не е смешно, Каръл.

— Е, съжалявам. Не са ми се случвали вълнуващи неща, както на теб.

Сюзън побутна Шарлийн.

— Хайде, разкажи нещо. Зная, че си имала откачени клиенти.

В отговор прозвуча тих смях.

— О, не ме карай да започвам. — Шарлийн бавно забарабани по масата с дългите си лакирани нокти. — Представлявах един собственик на нощен клуб, решил да се развежда. Жената нямаше никакви претенции и не се опита да оспори нищо, което не можах да си обясня. Той имаше пари. Когато делото приключи, ме покани да изляза с него. Отговорих, че не си уговарям интимни срещи с клиенти. Продължи да настоява. Изпращаше ми цветя, обаждаше се. Твърдеше, че разбрал чрез някаква невидима сила, че сме създадени един за друг. Казах му да се разкара. Една вечер чух шум пред апартамента си и повиках полицията. Познайте кой беше. Същият симпатяга с чифт латексови ръкавици, ролка ластик и ловджийски нож.

И трите втренчиха погледи в нея.

Шарлийн се усмихна.

— В психиатрията е. Обещаха да ми се обадят, ако някога бъде пуснат.

— Е — въздъхна Каръл, — ти печелиш.

Сюзън потупа Гейл по ръката.

— Купи си револвер.

Двете приятелки бяха приключили с обяда. Взеха таблите си и я предупредиха да внимава.

— Заключвай всички врати — каза Каръл.

Шарлийн им помаха за довиждане, а след това се обърна и погледна Гейл. Над деколтето на черната й рокля блестеше златно колие, а сивите коси се спускаха край лицето й на едри къдрици.

— Има ли причина да се тревожа за теб?

— Всъщност не.

— Забележителен стоицизъм. — Шарлийн вяло завъртя пластмасовата бъркалка. — Имаш ли предположения кой е?

— Уендъл Суийт? — Гейл сви рамене.

— Значи жена му все още не е налапала въдицата.

— Пепел ти на езика, Шарлийн.

— Това ми е толкова познато. Синдромът „йо-йо“. — Шарлийн престана да си играе с бъркалката и я остави на таблата си. — Отказах цигарите преди двадесет години, а все още чувствам нужда да запаля. Също като със секса. Желанието никога не изчезва.

Гейл побутна салатата, която почти не бе докоснала.

— Уендъл трябва да предаде документите си утре, но предполагам, че адвокатът му ще се обади да поиска отсрочка до понеделник. Или другата седмица. Или бог знае кога. Ти какво би направила?

— Кажи на адвоката му, че ако в понеделник в девет часа документите на мистър Суийт не са на бюрото ти, в десет ще отидеш в съда и ще подадеш молба за задържане.

— Джейми не иска да бъде изпратен в затвора.

Шарлийн вдигна поглед към тавана.

— Господи, само да можеше клиентите да не ни се бъркат. Сами да водим битките и накрая да им съобщаваме кой е спечелил.

Гейл каза:

— Извинявай, че ти се бъркам относно моето дело, но защо те е търсил Джо Ъруин?

— А, нали именно за това те повиках да поговорим! Джо иска съдията да преразгледа въпроса за посещенията. Дейв твърдял, че присъствието на полицаи в дома ти го е обезпокоило. Лош пример за детето и така нататък. Като че ли в този град децата не виждат полицаи всеки ден. Тревожел се, че е възможно посегателството върху колата ти да е извършено от някой престъпник, защитаван в съда от Антъни Куинтана. Смята, че ако е така, Карън постоянно ще бъде изложена на подобни заплахи.

Гейл опря чело на дланите си.

— Това ме подлудява.

— О, стига. Доводите му са глупави и Джо Ъруин го знае. Обещавам, че съдията няма да насрочи дата за преразглеждане. Очевидно това, което иска Дейв, е да вижда Карън по-често. Надява се да отстъпиш. Добрата новина е, че вероятно Джо Ъруин ще му поиска двеста долара такса, за да се обади по телефона. Дейв ще бъде на друго мнение, щом получи сметката.

— Каква е стратегията тогава? Да разорим Дейв? А моята сметка?

Шарлийн се усмихна.

— Сега няма да говорим за това. Поканих те на обяд.

— Напоследък често обядваме — каза Гейл.

— Човек трябва да се храни. — Шарлийн попита: — Бързаш ли за някъде? Непрекъснато гледаш часовника си.

— Вече е твърде късно.

— За какво?

— Срещата на Карън с психолога е днес в един часа. Дейв ще я заведе.

Шарлийн изправи гръб.

— Така ли? Какво правиш още тук?

— Графикът ми за днес следобед е претоварен. Трябва ли да отида? Би ли имало значение? Той ще разговаря само с Карън, друг път ще се срещне с мен и Дейв.

— Разбира се, че трябва да отидеш! Дръж се като загрижена майка. Усмихвай се и се преструвай, че вярваш в компетентността на Ивън Фишмън.

— Вече е дванадесет и половина.

— Побързай.

 

 

Гейл пристигна с десет минути по-рано, след като три пъти мина на червено и в движение обясни всичко на Мириам по мобифона. Нареди й да се извини на клиентката, която трябваше да дойде в един, да каже на всички, че има неотложен личен ангажимент и да се погрижи мис Цимерман да подпише споразумението.

Кабинетът на психолога се намираше на сенчеста улица точно до Брикел авеню, в центъра. Беше в една от лъскавите сгради с големи прозорци, построени в началото на осемдесетте, когато наркотиците носеха на Маями милиарди долари приход. Оттогава интериорът бе обновяван, но килимът в коридора изглеждаше евтин. До номер 1225 на вратата бе монтирана метална табела с надпис: „Ивън Р. Фишмън, психолог и семеен консултант“. Вътре, както в почти всяка чакалня, имаше кресла и лампи с кръгли абажури. Гейл се представи на регистратурата. През матовото стъкло, което се повдигна и се спусна, я лъхна мирис на сандвич с риба тон.

Седна на канапето, сложи чантата до себе си и отпусна ръце на коленете си. Усети странна лекота в гърдите, която обикновено съпътстваше чувството на уплаха. Погледна към входа и се запита как ли ще реагира Дейв, когато я види там.

Гейл чу зад себе си отваряне на врата, извърна глава и видя около петдесетгодишен плешив мъж с брада, облечен с тъмносиньо сако и сиви панталони. Наистина бе нисък и носеше каубойски ботуши от змийска кожа на кафяви петна, с петсантиметров ток.

Огледа я от главата до петите и се усмихна. През дебелите лещи на очилата сините му очи изглеждаха малки и далечни.

— Мис Конър? Казаха ми да не ви очаквам.

Гейл отвърна на усмивката, стана и му подаде ръка.

— Наложи се да променя графика си, но успях да дойда.

— Заповядайте. Да поговорим.

Той отвори вратата на кабинета.

— Нали уговорката е… за Карън? Може би е по-добре да почакам отвън.

— О, бих искал първо да разговарям с майка й. Нещо като подготвителен етап. Няма да трае дълго. — Гласът на Фишмън бе толкова тих, че трябваше да следи движенията на устните му, за да не пропусне някоя дума. Да ви предложа ли нещо за пиене? Кафе?

Гейл, все още усмихната, отговори, че току-що е обядвала. Той влезе след нея в кабинета си, потупвайки с длан по тънката папка, която носеше.

Фишмън я покани да седне на дивана със синя тапицерия, а той се настани на креслото вдясно. Отвори папката.

— Да видим…

В аквариума в ъгъла сред множество изкуствени водорасли плуваха рибки с топчести очи. Бюрото му бе в другия край на стаята, а на стената зад него бяха окачени дипломи и грамоти. Рафтовете на олющените етажерки изглеждаха изметнати от тежестта на книгите. В ъгъла имаше голям кашон с плюшени играчки, мозайки, пластмасови кубчета и кукли. Подаваха се фигури на мъж и жена. Момче и момиче. Гейл се запита дали под дрехите имат всички анатомични подробности.

— Така.

Гейл погледна към Фишмън, който бе облегнал лице на разперените си пръсти. Металните рамки на очилата му блестяха на светлината от лампата.

— Как се чувствате тук?

— Как се чувствам ли? Удобно. Няма никакъв проблем.

— Вие сте адвокат. На частна практика.

Гейл го изчака да продължи, но докторът не добави нищо и тя отвърна:

— Да.

— Работили сте в голяма кантора в центъра. Защо напуснахте?

— Исках да имам собствен бизнес. Както и да прекарвам повече време с Карън. Това беше най-важният фактор. Дъщеря ми.

— И как се справяте?

Гейл потръпна.

— Във всеки бизнес началото е трудно, но засега върви добре.

Той се усмихна.

— Имах предвид с Карън.

— А! — Опита се да намери точния отговор. — Свободата помага. Мога да променям графика си, когато се наложи. Както този следобед.

Усмивката му все още не бе изчезнала. Каза с тихия си глас:

— Успокойте се, мис Конър. Няма да ви ухапя. Разкажете ми за дъщеря си. Има ли някакъв проблем в отношенията ви с нея?

— Не. Нищо… което майка и дъщеря не биха могли да разрешат.

— Например…

— Отношенията ни са нормални, доктор Фишмън. Много се обичаме.

Очите му приличаха на малки сини точки зад очилата.

— Добре. Засега ще оставим този въпрос настрана. Ще ви попитам за физическото развитие на Карън. Скоро ще навърши единадесет години, нали? Предполагам, че все още няма менструация.

Гейл поклати глава.

— Карън има ли представа за секса и създаването на поколение?

— Да.

— Спокойно ли разговаря с вас на тази тема?

— Предполагам.

— Но не сте сигурна.

Гейл потисна импулса си да отмести поглед от лицето му, въпреки че за няколко мига бе останала загледана в лъскавите извивки на очилата.

— Карън знае, че ако се интересува от нещо, винаги би могла да се обърне към мен. Разговаряме открито.

— Обикновено… по ваша инициатива? Или на Карън?

— Различно. Не зная.

Той я погледна, след което отново се съсредоточи върху бележките си. Гейл чу бръмчене на моторница отвън и приглушен говор в чакалнята. Не разпозна гласа на Дейв, но трябваше вече да е пристигнал.

Фишмън каза:

— Наесен тръгва в пети клас. В частно училище. Очевидно успехът й се е влошил след развода. — Вдигна поглед към Гейл, сякаш очакваше обяснение.

Тя попита:

— Нима намеквате, че има някаква връзка?

— Има ли?

— Не зная.

— Нито пък аз. Просто отбелязвам факта.

— За това ви плащат. — Веднага съжали за саркастичната си забележка.

Фишмън отново се наведе над папката.

— Сгодена сте за адвокат. Антъни Куинтана. Кубинец по произход. Четиридесет и две годишен. Откога се познавате с него?

— От около година и половина.

— Преди раздялата ви с мистър Метзгър.

— Ако ви интересува дали Антъни има нещо общо с развода ни, отговорът е „не“.

— Мистър Метзгър спомена, че интимната ви връзка с мистър Куинтана е започнала преди развода.

Гейл бавно въздъхна.

— С Дейв вече бяхме разделени. Би трябвало да изясни това.

— Карън с вас ли живееше тогава?

— Кога?

— Когато започнахте да се срещате с мистър Куинтана.

След няколко секунди мълчание, Гейл отвърна:

— Да.

Фишмън отново подпря глава на юмрука си. Брадата му прикриваше дълбоки белези от акне.

— Какво бихте казали за отношенията между Карън и годеника ви?

— Разбират се чудесно.

— Той с вас ли живее?

— Не. На „Кий Бискейн“.

— Прекарва ли понякога нощта в дома ви, когато Карън е там?

Гейл почувства, че я свива стомахът.

— Да.

— Изразявате ли открито влечението си един към друг пред дъщеря ви? Или не?

— Какво имате предвид?

— Има ли… ласки в присъствието на Карън?

Гейл се засмя.

— Не, много сме дискретни, когато тя е край нас.

— Струва ми се, че темата ви смущава.

— Не… само се чудя дали има връзка.

— Има, и то сериозна. — Докторът внимателно сложи папката в ъгъла на масата и отмести малка бронзова статуетка на жаба, стъпила върху камък. — Карън е във възрастта, когато момичетата започват да осъзнават своята сексуалност. Присъствието на мъж в къщата, който не е баща на детето от женски пол, а интимен приятел на майката… би могло да го накара да се чувства… объркано…

— Карън е нормално момиче, разумно за годините си. Не е объркана…

— Ще ми позволите ли да довърша?

Гейл втренчи поглед в него.

— Разбира се.

— Момичетата изпитват сексуално влечение към бащите си, но интуитивно знаят, че това е грешно. Кръвосмешението е вековно табу. Когато друг мъж се нанесе в дома или спи с майката, у детето отново се поражда привличане. Чувства същата вина, същото желание, но е объркано, защото не съществува естествена пречка за това желание.

Гейл зяпна от изумление и тихо се засмя.

— Намеквате, че Карън изпитва сексуално влечение към годеника ми?

Фишмън се почеса по бузата и дръпна няколко косъма от брадата си. Малките му устни бяха червени и влажни.

— Не. Попитахте ме дали темата има връзка с проблема ви и се опитвам да ви дам лесноразбираемо обяснение. Сексуалната връзка на майката с мъж, който не е бащата, би могла да събуди страхове у детето. „Мама изгони татко заради друг, дали няма да изгони и мен?“ Или пък: „Мама е моя съперница, но се чувствам виновна заради омразата си към нея“. Момичетата са особено уязвими, преди да навлязат в пубертета. Осъзнават половата си принадлежност и вземат пример за поведение от родителите си, особено от този, който е техен попечител. Много жени с деца се омъжват повторно, без да обмислят този въпрос.

Гейл заби нокти в дланите си.

— Мислех, че сте помолен от съда само да установите дали Карън предпочита да живее с баща си, или с мен, и това е всичко.

— Нещата не са толкова прости — отвърна той. — Децата невинаги изразяват добре чувствата си. А и понякога… това, което детето смята, че иска, не е най-доброто за него.

Гейл каза:

— Но щом вие ще решавате вместо Карън с кого от двама ни би искала да живее, защо изобщо е нужно да разговаряте с нея?

— Изглеждате разстроена.

— Изглеждам? Не, доктор Фишмън, наистина съм разстроена. Потресена съм. — Грабна чантата си. — Мисля, че няма какво повече да си кажем.

— Мис Конър, уверявам ви, че не съм имал намерение да ви упреквам за избора, който сте направили. — Гейл застана до креслото му. Той вдигна поглед към нея и се усмихна. — Знаете ли, това войнствено държане е доста издайническо.

Гейл изпита желание да го блъсне назад заедно с креслото.

— Няма да ви позволя да разговаряте с дъщеря ми, не ме интересува какво е наредил съдията. Отбележете това в доклада си.

Сложи чантата си на рамо и излезе. Когато отвори вратата на чакалнята и я побутна обратно, дръжката внезапно се изплъзна от ръката й. Затвори се с трясък и матовото стъкло на регистратурата затрепери.

Дейв и Карън седяха на канапето. Дейв се изправи.

— Гейл?

— Намери друг психолог. Ще я отведа оттук. Да тръгваме, скъпа.

Гейл й подаде ръка.

Карън учудено отвори уста. Стана от канапето.

— Карън, седни. — Дейв сграбчи ръката на Гейл. — Какво Те прихваща?

— Нищо. По-скоро ти не си с всичкия си. — Гейл измъкна ръката си. — Хайде, миличко, тръгваме.

— Карън, почакай с мама да си поговорим навън…

Тя изкрещя:

— Остави я на мира! Подавай колкото искаш молби. Обади се на адвоката си.

Дейв се отдръпна назад. Фишмън отвори вратата и застана на прага.

— Съжалявам за това — каза Дейв.

Гейл хвана ръката на Карън и я изведе от чакалнята на Фишмън.

Някой току-що се бе качил в асансьора и тя побягна натам, дърпайки Карън след себе си. Стъпи между плъзгащите се врати, те отново се отвориха и двете успяха да влязат точно когато Гейл чу Дейв да вика името й.

Докато слизаха надолу, сложи слънчевите си очила. Хората в асансьора едва сдържаха любопитството си.

Карън се притисна към нея и прошепна:

— Мамо?

— Всичко е наред. — Гейл обгърна раменете й. — Прибираме се у дома.

Не пусна ръката й, докато пресякоха улицата и забързаха към сенчестия паркинг, където бе оставила наетата кола. Почти бяха стигнали, когато от сградата изтича мъж с жълтеникави панталони и дънкова риза. Дейв.

Огледа улицата и щом ги забеляза, извика:

— Гейл! Почакай!

— Качвай се, Карън.

Гейл отвори предната врата.

Дейв побягна към тях.

— Какво ти каза Фишмън? Какво става? — Заобиколи колата след нея и препречи пътя й към шофьорската седалка. — Кажи ми, по дяволите!

Тя го изгледа през тъмните, очила и се обърна към Карън:

— Скъпа, татко иска да поговорим за минута. Би ли почакала тук? На сянка си, няма да ти стане горещо. Ще бъдем ето там, под онова дърво.

Отдалечи се на няколко метра по чакълената настилка и се обърна така, че Карън да не вижда лицето й. Заговори тихо:

— Дейв, нещата стигнаха твърде далеч. Не исках Карън да страда. Не исках да влияя на чувствата й към теб. Но беше жестоко да я водиш при онзи човек. Фишмън намекна, че тя ме мрази и изпитва сексуално влечение към теб, а ако Антъни заживее с нас, ще пожелае и него. Фишмън дори не се е срещнал с нея, а си е втълпил тези неща. Какво ще й наговори? Какво ще мисли Карън, когато приключи?

Дейв загуби ума и дума. Примигна и погледна към сградата, която бяха напуснали.

Гейл потърси в чантата си салфетка.

— Онзи извратен дребосък. Той ще решава. Нито ти или аз, нито Карън. Какво да правим? Добре. Кажи ми какво искаш. Да прекарва с теб по два следобеда в седмицата? Три? Затова ли адвокатът ти заплашва да поиска преразглеждане в съда под претекст, че си обезпокоен от случката с колата ми? Като че ли имам нещо общо!

— Гейл, не разсъждаваш трезво. Успокой се.

— Не искам повече да я подлагаме на това — каза тя. — Ако избере да живее с теб, ще го приема. Ще ми бъде мъчно, но ако такова е желанието й, по-добре да я загубя, отколкото да бъде нещастна. Да се чувства разкъсана.

Дейв обхвана лакътя й. Прикова поглед в колата зад нея и момичето вътре и каза:

— Карън не искаше да идва тук, но не се противи, защото аз я помолих и защото е добро хлапе. Не желая да е нещастна. Искам… искам да бъда добър баща. Това е. Само да… имам място в живота й.

— Дейв, никога не съм се опитвала да я държа далеч от теб.

Стисна зъби и на лицето му се изписа ярост.

— Напротив. Беше толкова ядосана, когато ви напуснах и не й се обаждах често. Признавам вината си. Понякога не можех, а после… нещата не се развиха както очаквах. Не ми потръгна с екскурзиите с яхта. Преди да замина, ти беше сигурна, че ще се проваля. Помниш ли? „Дейв, това са глупави мечти, нищо няма да излезе“. Може би… се срамувах. — Очите му бяха зачервени. — Исках да съм постигнал нещо, когато й се обадя. Но непрекъснато мислех за нея, Гейл. Всеки ден. Тя беше в сърцето ми. Трябваше да се върна. Исках да започна отначало, да постъпя отговорно. Да бъда мъжът… и бащата, който винаги би трябвало да бъда. Помниш ли какво ми каза ти? „Е, значи все пак се върна. Но вече загуби дъщеря си“.

Гейл поклати глава.

— Не си спомням.

— Каза го.

— Нима? Е, тогава съжалявам. Наистина бях ядосана. Толкова пъти трябваше да измислям обяснения къде си и защо не й се обаждаш, за да не бъде разочарована.

— За бога, скъпа, полагам усилия да изкупя вината си. Да поправя всички грешки. Постъпих нечестно с теб. Бяхме толкова млади, когато се оженихме. Аз бях на двадесет и три години. Мислех… Господи, мислех, че не съм имал време да поживея. Не бях прав.

Сложи ръка на рамото й. Тя не се отдръпна. Леко я притисна.

— Ти си страхотна майка. Ще се справим с положението, Гейл.

Под очилата й се стичаха сълзи. Изтри ги с треперещи пръсти.

Дейв я притегли към гърдите си.

— Липсваше ми. Когато напуснах Маями, избягах от теб. Защото се чувствах потиснат и наранен.

Беше толкова напрегната, че усещаше болка. Очилата й се удариха в ключицата му и паднаха от носа й.

Прегърна я, отначало плахо, а после по-уверено.

— Господи, толкова съжалявам! Пропилях всичко, което имахме. Ти, аз и Карън. — Гласът му прозвуча задъхано. От гърлото му се изтръгна стон. — Пропилях всичко, Гейл. Толкова бях глупав… мислех, че ще бъда по-щастлив. Но никога не съм преставал… да те обичам. Нито за ден.

Когато я целуна, тя не го отблъсна. Отначало бе така шокирана, че не можа да помръдне, а после усети вкуса на сълзите му и реши, че би било жестоко. Позволи му да продължи, защото целувката бе невинна, плаха и нежна и й напомни за първата, когато тя бе на осемнадесет години. Беше позната и успокояваща. Вкусът на устните и допирът на ръцете му я изпълниха със спомени за годините, в които ласките помежду им бяха нещо естествено, преди проблемите да ги отчуждят един от друг.

Бележки

[1] Жребец (исп.). — Б.р.