Барбара Паркър
Подозрение за измяна (20)

20.

Наближаваше единадесет, когато Гейл стигна в кантората.

Остави чантата си и избра автоматично номера на Джефри Барлоу. Беше излязъл, но секретарката му й каза, че доколкото знае, документите ще бъдат подписани и плащанията — извършени в два часа. Мистър Метзгър се бе обадил да потвърди присъствието си.

Гейл й благодари и затвори.

— Слава богу и на всички малки ангели — промълви тя. Натисна интеркома и повика Мириам. Каквото и да стане със сделката на Дейв с „Мариот“, Гейл знаеше, че разходите трябва да бъдат намалени. Когато Мириам седна, обсъдиха възможностите за кантората. Да се откажат от сложното компютърно оборудване. Да прекратят договора за изплащане и да намерят по-малко помещение. Да освободят Лин.

Гейл каза:

— Антъни ми предложи да работя за неговата фирма. Както и ти, разбира се. Обмислям го.

Поразена, Мириам извика:

— Нали искаше собствена кантора?

— Рано е да говорим в минало време — успокои я Гейл.

Мириам въздъхна и се отпусна на креслото.

— Заедно сме вече повече от три години! Ако отидеш в друга фирма, ще дойда с теб. — Добави: — Но искам ти да определяш работното ми време.

Лин почука на отворената врата и Гейл й каза да влезе.

— Току-що отново се обади Тереза Цимерман. Каза, че иска да дойде следобед да вземе чека си. Отговорих й, че може. Надявам се да няма проблем.

— Какво си отговорила?

— Чух да й казвате, че… ще изпратите чека днес следобед, и реших, че би било по-лесно да го вземе лично.

— Казала си й да дойде тук? — Гейл стана. — Никога не викай клиент да получава пари без моето одобрение.

— Но вместо да го изпращате по пощата…

— Обади й се и кажи, че си сбъркала. Обясни, че е трябвало да ме попиташ, а аз съм в съда.

Лин смръщи вежди.

— Не обичам да лъжа.

Гейл избухна:

— Идиотка! — Плесна се по челото. — Извинявай, не исках да го кажа…

— Не ме наричайте идиотка! Винаги се старая, а вие постоянно ми крещите.

— Постоянно? Изключително търпелива съм.

— Вие сте ужасен началник!

Дребничката Мириам тревожно заснова между двете и дългите й коси заподскачаха.

— Успокойте се. Аз ще се погрижа! Няма нищо, Лин. Гейл просто е изнервена заради Карън.

Когато в офиса отново стана тихо, Гейл отряза половин таблетка ксанакс с ножа за отваряне на писма и я глътна без вода. Сърцето й щеше да изскочи. Загледа се в шарките, които светлината, проникваща през щорите, образуваше по мокета. През последните няколко дни ги държеше спуснати, за да спрат куршум, изстрелян към прозореца. Напомняха й за решетки на затворническа килия.

Придърпа папките, струпани в средата на бюрото, и взе химикалка. Интеркомът забръмча. Гейл уморено въздъхна.

— Да, Лин.

Обаждаше се мистър Ферер от „Ферер & Куинтана“.

— Раул?

— Да, иска да говори с вас.

Гейл стисна зъби.

— Казах, че ме няма.

— Да, но твърди, че е важно, и помислих…

— Няма значение. Свържи ме. — Вдигна слушалката. — Раул, Гейл е на телефона.

Бяха й нужни няколко мига, за да осъзнае какво чува — глас, заекване, пронизителен шепот като смях на слабоумно дете, затворено в акустична камера.

— Гееейл Конъъър. Отдааавна не смеее се чууували.

Бавно стана от стола.

— Какво искаш? Защо го правиш?

— Харееесаха ли ти шоколааадовите бонбооони?

— Пари ли искаш? Нямаш късмет. На червено съм. Дъщеря ми? Не ще успееш да я откриеш. Мен? Ето ме. Хайде, страхливецо, ела.

Шепотът отекна в ухото й.

— Товааа, коееето ииискам, е твоооята смъъърт, кучкооо. Да свъъършиш като кооотето. Ииискам да умреееш. Да отсекааа шииибаната ти лъжлииива главааа, кучкооо.

— Да ти се връща, приятел. Кажи ми. Имаш ли име? Мога ли да те наричам иначе, освен Бозо клоуна? — Последва мълчание. — Може би Доналд Дък? Доуби? Гръмпи? Уийзи? Не спирай, записвам. Продължавай.

— Ииимето ми е Смъъърт.

— А, така ли? Колко оригинално. Значи, мистър Смърт. Носиш ли коса и черно наметало?

— Кажиии молииитвите сиии. Ааадът те очаааквааа.

Чу се щракване.

Гейл стовари слушалката и изкрещя:

— Копеле! Ще те открия и ще изтръгна сърцето ти! Чу тичащи стъпки. На прага се появи Мириам, залитна и се задържа за касата.

— Гейл, какво се е случило?

Прозвучаха други стъпки. Лин зяпна и втренчи поглед в нея.

Гейл извика:

— Лин! Кой беше онзи на телефона?

Заобиколи бюрото си.

— Как… кой? Партньорът… на мистър Куинтана…

— Не, не беше той, а нашият любим психопат Бозо клоуна, или мистър Смърт. Попита дали бонбоните са ми харесали.

Уплашените сиви очи на Лин се откроиха върху бледото й лице.

— Но… той каза…

Гейл опря чело на дланите си.

— Лин, не исках да те хокам. Не си виновна. Слушай. Как звучеше гласът му? Какви бяха думите му, когато вдигна слушалката?

— Той… той…

— Какво каза?

— Ами… „Ало. Обажда се Раул Ферер от «Ферер & Куинтана», партньорът на Антъни Куинтана. Бихте ли ме свързали с мис Конър, ако обичате? Важно е“. Нещо подобно. — Лин си пое дъх. — Не помня точно.

— Имаше ли лек испански акцент?

— Не… не мисля.

— Е, истинският Раул Ферер има. — Гейл закрачи нервно. — Добре, помисли, Лин. Чувала си как говори Чарли Дженкинс, нали?

— Кой? А, майсторът, когото бяхте повикали. — Лин поклати глава. — Не звучеше като него. Гласът по телефона беше някак… плътен. О, мис Конър, не зная!

— Няма нищо. — Потупа я по рамото. — Отсега нататък, дори и господ да ме търси, няма да ме свързваш. Записвай номерата и аз ще се обаждам. Но не ме свързвай.

— А с Карън, Антъни и майка ви?

— С тях, естествено, ще разговарям. Исках да кажа, ако позвъни някой, когото не познаваш лично. Разбра ли?

Лин кимна.

— Мириам, купи касетофон и веднага поръчай устройство за идентификация.

— Добре, че изпратихте Карън извън града.

— Да, ще остане там, докато заловят този откачалник.

— А ако не успеят? Ако не престане? — Лин преглътна. — Може да започне да заплашва и нас с Мириам. Или децата ни. У дома имаме котка, която живее със семейството ни от десет години, и ако умре, момчетата ще се поболеят от мъка.

Гейл я погледна и кимна.

— Стига. Да се залавяме за работа. Ще съобщя за това на полицията. Дано бъде от полза.

Гейл съсредоточено заработи на компютъра. Написа шест писма, състави две оплаквания срещу фирми и подготви няколко формални въпроса, които бе отлагала със седмици. Около обяд Мириам донесе касетофон и го свърза към телефона й. Беше икономичен модел, купен за четиридесет долара от заложна къща в търговския център отсреща.

Малко след един часа Гейл даде на Лин десет долара и я изпрати да й купи сандвич с пилешко. Лин пъхна банкнотата в джоба на панталона си и прибра стола под бюрото си.

Гейл забеляза върху него съобщение, записано на единия от редица розови листове: „11:35. За: мис Конър. От: мистър Джеф Барлоу. Съобщение: Днешната сделка отложена. Ако обича, да се обади“.

— Господи!

— Мис Конър?

— Защо не ми предаде това?

— Казахте да не ви свързвам с никого.

— Говоря за съобщението. Защо не ми донесе проклетото съобщение? Гейл се облегна на стената на кабината й. Лин я изгледа с недоумение.

— Край — каза Гейл. — Напускаш.

— Какво?

— Съжалявам, но търпях твърде много.

— Уволнявате ли ме?

— Да. Не мога повече.

— Защо? Какво съм направила?

— Слушай. Едната от причините е, че вече не мога да си позволя да ти плащам.

— Заплатата ми е мизерна!

— Но ти се съгласи, понеже нямаше опит. Не помниш ли?

Лин присви очи.

— Е, не съм изненадана. Единственото, което ви интересува, са парите. Вас и богатото конте, за което сте сгодена. Зная какво сте сторили. Използвали сте парите на мис Цимерман за себе си и сега не можете да й платите.

Гейл повика Мириам, която подаде глава от съседното помещение, където преглеждаше счетоводните книжа.

— Искам да напишеш чек на Лин за възнаграждението й за тази седмина плюс две седмични заплати обезщетение.

Мириам широко отвори очи.

— Уволнява ме — каза Лин със злобна усмивка.

Не отмести гневен поглед от Гейл, докато вървеше след Мириам към офиса. След минута излезе от там и прегъна чека. Равните й дупчести обувки заудряха по мокета, а косите й се залюляха встрани. Когато мина покрай Гейл, каза:

— Това никак няма да хареса на мъжа ми. Бихме могли да наемем адвокат и да ви съдим.

Гейл седна на другото бюро и я проследи с поглед, докато събираше рисунките на децата си, снимките и изрезките. Лин опразни чекмеджетата на бюрото и прибра всичко в кашон. Устните й се движеха, но Гейл не чуваше какво мърмори под носа си.

— Лин, съжалявам.

— Лъжете. Вие сте долна кучка. Наистина. Не ви интересува какво причинявате на хората. У дома имам две деца, които трябва да храня и обличам, но това няма никакво значение за вас.

Тръшна вратата след себе си.

Мириам се огледа.

— Боже мой.

Гейл каза:

— Мириам, трябва да се обадя по телефона. После може би ще отсъствам цял ден. Ще се справиш ли?

— Разбира се, Гейл? — Настигна я в коридора. — Не знаех за съобщението от мистър Барлоу. Новините не са добри, нали? — Гейл поклати глава и усети как малката ръка на Мириам притисна китката й. Мириам каза: — Да се обадя ли на мис Цимерман и да й кажа да не очаква чека? Или… да изчакам, докато тя позвъни?

Гейл затаи дъх, след това отвърна:

— Не зная. Ако се обади… а тя сигурно ще го стори… кажи й, че ще получи парите си утре.

 

 

По стъклото на колата й заудряха дъждовни капки, докато караше през Коконът Гроув, а когато стигна до паркинга пред „Олд Айлънд Клъб“, навън плющеше порой. Наближаваше два часът и ресторантът не бе така препълнен, както по обяд, но няколко жители на квартала все още седяха под чадърите с по чаша бира, въпреки дъжда.

Гейл влезе и потръпна от хладния въздух вътре. Няколко момчета почистваха дървените маси, а от тонколоните звучеше силна реге музика. Препарираните папагали по изкуствените бананови дървета въртяха глави и грачеха през неравни интервали. Пред кухненските помещения имаше ламаринен навес, а на касата стоеше Вики с обичайните ся шорти и пъстра рекламна тениска. Взираше се в разноцветните квадратчета на компютърния екран.

— Здравей. Трябва да говоря с Дейв. Би ли ми казала къде е?

Вики извърна глава и очертаните й с черен молив очи небрежно хвърлиха поглед към нея.

— Коя… О, здравей. Очаква ли те?

Гейл едва се сдържа да не я удари.

— Само му кажи, че съм тук — усмихна се тя. — Благодаря.

— Ще се върна след малко. — Вики довърши това, върху което работеше. — Би ли почакала ето там? Ще проверя дали е тук.

Обърна се и бавно тръгна към другия край. Мускулите на прасците й изпъкваха под гладката кожа с кафеникав загар.

Дъждът се усили и замъгли изгледа към островите около залива. Завесата от капки се придвижи по паркинга и стигна до издигнатата площадка, където повали чадърите и прогони клиентите. Неколцина от тях влязоха вътре и се посмяха, докато тръскаха мокрите си коси.

— Гейл? — Тя се обърна. Дейв я бе повикал от вратата зад имитацията на сергия от карибски пазар. — Когато стигна до него, той каза: — Току-що се обадих в кантората ти. Мириам каза, че си излязла.

— Трябва да поговорим.

Видя мрачното й изражение и усмивката му изчезна.

— Разбира се. Ела с мен.

Поведе я през къс коридор, пълен с кашони със салфетки, чаши и тоалетна хартия, към офиса си — малка стая, също толкова разхвърляна. Затвори вратата.

— Зная какво ще кажеш и съжалявам. Не разбирам какво точно става, но Джеф Барлоу твърди, че е въпрос на дни. Генералният съвет в главния офис държи отново да провери всичко. — Посочи един стол. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не. Разговарях с Джеф. Далеч не е така оптимистично настроен.

Дейв протегна ръце напред.

— Аз също говорих с него. Няма страшно. Успокой се.

— Къде са парите, които ти дадох?

— Къде? Гейл, в петък ги изпратих на Арман Дюбоа. — Хвана ръката й. — Стига, скъпа, седни. Изглеждаш така, сякаш ще се пръснеш.

— Не ме наричай „скъпа“.

— Добре. Извинявай.

— Какво става, Дейв? Джеф беше на заседание и не можахме да поговорим по-дълго.

— Просто… някакво недоразумение с името. Искат да се уверят, че Арман е имал право да ми го продаде, нещо такова. Имал е. Подписахме договор. — Дейв разпалено жестикулираше. — Адвокатът на Арман състави договора, той го подписа, платих и станах собственик на името, фирмения знак, облика… всичко. Това е… като да притежаваш емблемата „Хардрок кафе“.

Устата на Гейл пресъхна.

— Но… „Олд Айлънд Клъб“ не е особено известен.

— Грешиш. Заведението е легенда.

— За собствениците на яхти, които често пътуват до Карибите, може би. Но аз никога не бях чувала за него. „Мариот“ не биха водили спорове за името. Просто… ще забравят.

— Вече ми платиха осемдесет хиляди долара!

— Цената на бизнеса.

Дейв закрачи из малкия си офис.

— Ако решат да се отметнат, ще заведа дело.

Гейл се засмя.

— Бъди сигурен, че в договора, който са подготвили, има вратичка. Дори не ми хрумна да помоля Джеф Барлоу за копие. Бях така разтревожена за Карън, че не разсъждавах. Навярно съм си загубила ума.

— Правиш твърде голям проблем — каза Дейв. — Не мисля, че положението е толкова фатално.

— Колко време ще им бъде необходимо според Барлоу?

— Две седмици, може би повече. Трябва да се свържат с Арман, а по това време на годината обикновено е на пътешествие.

Гейл се отпусна на стола. Дейв клекна до нея.

— Гейл? Скъпа, добре ли си? Кожата ти е настръхнала. Хайде, отпусни глава на коленете си. Поеми дълбоко дъх.

Гейл вдигна поглед.

— Взех парите от фирмената си сметка.

— Фирмената ти сметка? — Изгледа я учудено. — Е… не можеш ли да преведеш известна сума от другаде?

— Откъде? Няма с какво да възстановя загубата. Чековете ми ще се окажат без покритие. Ще бъда подведена под отговорност. Възможно е да загубя правото да упражнявам професията си. Разбираш ли?

— Гейл, успокой се.

— Как можах да направя това?

— Моля те, не ме обвинявай.

— Не. Обвинявам себе си. Забравих, че всичко, с което се заловиш, завършва с провал!

— Ще… ще ти дам всички пари, с които разполагам.

— Трябват ми четиридесет хиляди долара.

Той стана и се обърна срещу стената.

— Нямам толкова.

— Колко имаш?

— Около пет хиляди.

— Искам ги.

— Гейл, за наема и заплатите на персонала са.

— Не ме интересува.

— Мога да ти дам хиляда. Поискай заем от майка си за две седмици. Помоли Куинтана.

Гейл втренчи поглед в него.

— Сигурно съм заслужила това. Сторила съм ужасен грях, за който сега плащам.

— Гейл, престани да говориш глупости.

Някой почука на вратата и леко я открехна. Показа се жена с късо подстригани тъмни коси. Гейл извърна глава към нея.

Вики й се усмихна.

— Здравей. — После се обърна към Дейв. — Мистър Метзгър? Търсят ви.

— Кой?

— Някакъв доставчик.

Лъжа. Разбира се. И Дейв го знаеше. Бе дошла да избави шефа си от бившата му съпруга, тази истеричка.

— Кажи му, че съм тук. — Когато Вики излезе, той погледна Гейл. Паниката се надигаше като на потъващ кораб твърде далеч от брега. — Барлоу каза да почакаме. Сделката не е отменена. Нещо става. Арман върти някакви игри. Ще оправя положението. Всичко ще бъде наред. — Отвори портфейла си и преброи банкнотите. — Тук има около петстотин долара. Вземи ги. Вземи ги.

Отключи чекмеджето на бюрото си и извади тежка метална касетка.

— Имам две хиляди в брой. Твои са.

Гейл остави парите на бюрото.

— Няма смисъл — каза тя. — Петстотин, пет хиляди…

— Кълна ти се, че вината не е моя. Всичко ще се уреди. Уверявам те. След две седмици… Не си тръгвай така. Скъпа, моля те.

Дейв излезе след нея от офиса. Когато стигна до входа на ресторанта, тя погледна крадешком назад и го видя застанал под ламаринения покрив на карибската сергия. Вдигна сакото над главата си и побягна към колата.