Барбара Паркър
Подозрение за измяна (15)

15.

Администраторката на „Ферер & Куинтана“ й каза, че Антъни току-що се е обадил. Беше я помолил да предупреди мис Конър, че ще закъснее, но не много.

— Бихте ли го почакали в конферентната зала?

— Не, ще поседя във фоайето — отвърна Гейл.

— Искате ли нещо за пиене?

— Чай, благодаря.

Настани се на едно дълго канапе, чиято форма следваше извивките на стената от стъклени плочи. Светлината от вън образуваше странни шарки върху сребристия каменен под. Скучният интериор бе разнообразен с абстрактни картини на ярки тропически растения.

Гейл отпи чай, докато прелистваше едно списание. Когато случайно вдигна поглед, видя сив костюм и черни очила. Хектор Меса. Безшумно пристъпваше по лъскавия под, който отразяваше силуета му. Лампите от тавана обсипаха раменете му със светли петна, когато мина под тях. Мъжът и обърнатото му отражение погледнаха към Гейл, но не спряха. Той набра кода на таблото до вътрешната врата, която се отвори и се затръшна след него. Бе учудена, че може да влиза и излиза оттук, когато пожелае.

„Какво ли е — помисли си Гейл — да имаш куче-пазач като Меса. Спътник, който никога не оспорва нарежданията ти и ако го попитат, навярно би казал, че да изисква обяснения би било проява на наглост“.

Чашата й бе вече празна, когато Антъни пристигна. Усмихна й се, протегна ръка и зачака. Беше с леко сако от вълнено — копринен плат, кафяво, с кремави нишки. На маншетите му блестяха златни копчета. Все още затаяваше дъх, когато зърне усмивката му отдалеч.

Целуна я по бузата.

— Как си, любов моя?

Заведе я в офиса си, където Гейл му каза, че е загубила по обвинението срещу Суийт в неуважение към съда.

— Загуби? Какво се случи? Седни да ми разкажеш.

Покани я на тапицираното с кожа канапе. В преддверието срещу големите масивни кресла имаше шадраван, в който слънчевата светлина танцуваше по водата, стичаща се по камъни сред стръкове папрат. Бюрото му се намираше в една ниша в ъгъла и бе осветено от малки неонови лампи.

Гейл бе толкова нервна, че не можеше да седи на едно място.

— Съдията каза, че онези петдесет страници документи са достатъчни. Нелепо постановление, но ако обжалваме, бихме загубили. При следващото разглеждане Уендъл Суийт ще поиска намаляване на издръжките, защото не можел да плаща. С това, което ми предостави, не мога да докажа противното. Надявах се да ми помогнеш, като поговориш с Хари Ласко, което обеща да сториш още миналата седмица.

— Седни, скъпа. Моля те. — Гейл остана права и той каза: — Говорих с Хари тази сутрин.

— Най-сетне.

— Имаш право да бъдеш сърдита, но това беше първата възможност да се срещна с него.

Гейл се подпря на облегалката на едно кресло.

— Какво каза? Може ли да ми даде информация за авоарите на Уендъл зад граница?

— Попитах го. Както знаеш, с Уендъл са спечелили доста от продажбата на казиното на Ийгъл Бийч, но Хари няма представа какво е направил Уендъл със своя дял. Било е преди година, така че е възможно да е похарчил парите или да ги е загубил при неуспешна инвестиция. Хари подозира, че все още притежава значителна сума, но не знае къде е.

— Може ли да се предполага, че са укрили приходите си от данъчните власти?

След миг Антъни кимна.

— Купили са казиното, използвайки сложно тръстово споразумение и корпорация, регистрирана на Каймановите острови. Имат основания да твърдят, че печалбата не подлежи на данъчно облагане в САЩ, но е съмнително дали съдът би ги приел. Разговарях с прокурорите. Може би при сегашните обстоятелства ще се съгласят на седемгодишна присъда, но ако разберат за Ийгъл Бийч, Хари би могъл да прекара остатъка от живота си в затвора. Сега разбираш ли защо съм толкова предпазлив?

Тя хвърли поглед към него, а след това пристъпи към стъклените врати на преддверието. Върху филодендроните и папратите падаше шарена сянка и се чуваше плискането на водата по камъните.

— След разглеждането случайно се сблъсках с Уендъл Суийт на паркинга. Предложи ми сделка. Ако престана да промивам мозъка на жена му, нямало да разкрие някаква информация за теб. — Отново се обърна към Антъни. — За какво говори?

Той смутено смръщи вежди.

— Информация? За мен? Нямам представа.

— Каза, че би могъл да те съсипе. — Гейл се облегна с рамо на касата и се загледа във фонтана. — Докато идвах насам, осъзнах колко малко зная всъщност за това, с което се занимаваш, освен криминалното право, както и за инвестициите, които рядко споменаваш. Видях Хектор Меса да влиза. Какво прави тук?

— Той е куриер, Гейл. Изпълнява наши поръчки в банката. Понякога се грижи за охраната на известните ни клиенти. В това няма нищо странно. — Антъни разпери ръце. — Какво искаш да знаеш? Питай.

— Добре. За какво говори Уендъл Суийт?

— Опитва се да блъфира.

— Сключвал ли си сделки с Хари и Уендъл?

Той повдигна вежди.

— Така ли мислиш?

— Не зная, Антъни. Истина ли е?

Изглеждаше смаян от въпроса й.

— Категорично не.

— Имам право да зная — каза Гейл. — Бих предпочела да го чуя сега, отколкото след като се оженим. — В гърдите й се надигна тревога и тя си пое дъх. — Няма да кажа на никого. За нищо на света. Трябва да си имаме доверие.

Дълго остана загледан в нея.

— Така е. Щом казвам, че не зная за какво говори Уендъл Суийт, значи това е истината. Защо се съмняваш?

— Моля те, не се гневи.

— Не съм сърдит, скъпа. Не и на теб. Слушай, как да ти докажа, че лъже, като не е казал нищо съществено? Само намек за… какво? Уточни ли?

— Не.

— Хайде, виждаш какво цели Суийт. Иска бракоразводното дело да се уреди в негова полза и се опитва да те сплаши. Никога не съм разговарял с Уендъл Суийт, дори не го познавам. Ако обясни по какъв начин смята да ме съсипе, тогава бих могъл да ти отговоря. Но сега нямам и най-малка представа. — Антъни притисна ръцете й, за да я убеди в искреността си. — Гейл?

Тя поклати глава.

— Съжалявам. Това дело ме изнервя.

— Да, така е. — Притегли я към себе си и нежно целуна устните й. Гейл се отпусна в прегръдката му и вдъхна аромата на одеколона му, лек, но опияняващ. Антъни каза: — Защо не си легнеш рано тази вечер?

— Зле ли изглеждам?

— Само малко уморена. Ела с мен. — Поведе я от вратите на преддверието към другия край на офиса си. — Искам да изпробваш нещо. — Завъртя стола, облицован с черна кожа, и протегна ръка.

— Седни тук.

Тя се засмя.

— Защо?

Щом седна, той наклони стола назад. Гейл се хвана за страничните облегалки.

— Подхожда ти — каза Антъни. — Гейл, имам предложение за теб. — Облегна се на ръба на бюрото си. — Вече го обсъдих с Раул. Искаме да се присъединиш към „Ферер & Куинтана“.

Гейл зяпна от изненада и каза:

— Имаш предвид… партньорство?

Той се поколеба.

— Не, не… веднага. Ще бъдеш сътрудник, а после ще видим. Би могла да ни помогнеш с връзките си в обществото на Маями, които ни липсват. Раул се занимава с недвижими имоти и бизнес, а аз с криминални дела. Ти си експерт по търговско право, работила си осем години в една от най-старите и преуспяващи кантори тук. Имаме партньори в много други области, но не и това, което ти можеш да ни донесеш. Ще бъде съвършено. — Усмихна се и около устните му се появиха бръчки. — Е?

— Антъни, аз… а кантората ми? Мириам и Лин?

— Вземи ги със себе си. Зная, че искаше собствен бизнес, но това е лудост. Едва смогваш. Мислиш, че не виждам какво става? — Протегна ръка и повдигна лицето й. — Преуморяваш се. Погледни се. Тези сенки под очите ти. Не обичам да те гледам така, любима.

Гейл целуна дланта му.

— Откога умората е ценно качество?

— Не, това е последният ми мотив — каза той, — най-важният е, че си страхотен адвокат. Не ти го предлагам от милосърдие. Ще се възползваме от способностите ти. Имаме нужда от това, което знаеш, и от онези, които познаваш. Ще можеш да работиш толкова часове, колкото искаш. Ще имаш повече време за Карън. Виждаш ли? Още една причина да приемеш.

Гейл си спомни за доклада, който й бе показала Шарлийн Маркс. Време за Карън. Доктор Фишмън бе изтъкнал колко малко прекарва с нея. Гейл се завъртя на стола и плъзна поглед по ултрамодерните лампи на тавана, остъклените етажерки, фонтана и креслата, тапицирани с кожа, около масичката с мраморен плот. Имаше двама партньори, седем сътрудници и трима стажанти, десетина души помощен персонал, библиотека, две конферентни зали…

— Всичко това е много съблазнително. Мисля, че лесно бих свикнала тук. Но… — Завъртя стола по-бързо и повдигна крака. — Няма ли да си пречим, като работим в една и съща кантора? И двамата сме независими личности.

Антъни се наведе напред и здраво хвана страничните облегалки. Копринената му вратовръзка се залюля над скута й.

— Не, Гейл, най-сериозният ни проблем… — устните му докоснаха нейните — ще бъде как да се съсредоточим върху работата.

Тя дръпна вратовръзката му и се усмихна.

— Ще помисля.

— Как би могла да откажеш?

— Отговорът ми е „може би“. Имам много грижи.

— Разбира се. Не е необходимо да решаваш веднага.

Целуна я по челото.

— Какво да правя с Уендъл? — попита тя. — Да не му обръщам внимание?

— Да, забрави за Уендъл. Но ако отново те безпокои, кажи ми.

— Не го пребивай заради мен, Антъни.

Той сложи ръка на гърдите си.

— О, Гейл. Откъде ти хрумна, че съм способен на това? Кълна ти се, че съм джентълмен. — Сви рамене. — Но ако те докосне, ще го убия.

— Колко смешно.

Гейл се надигна между бедрата на Антъни. Под меката кафява тъкан на панталоните краката му бяха силни и стегнати.

Плъзна ръце по ханша й и я притисна към слабините си.

— Дали изобщо ще можем да работим? Хм. Una problema muy grande.^[1]

— Антъни, забравих да ти кажа. Бозо изпрати цветя в кантората ми.

 

 

Когато тръгна от „Ферер & Куинтана“, Гейл се отби в централния полицейски участък с плика, който бе пристигнал с цветята. Получи от рецепцията пропуск, който й казаха да закрепи на ревера си и да се качи с асансьора на третия етаж. Вече знаеше пътя. Преди два дни бе ходила там. Антъни бе пожелал да я придружи, но вече имаше уговорена среща с клиент. Гейл го бе уверила, че ще паркира на безопасно място и ще се огледа, преди да слезе от колата. „Антъни, за бога, ще бъда заобиколена от ченгета“.

По-възрастният от детективите, на които бе поверен случаят, Ладу, я посрещна в коридора и я въведе в помещението, използвано от отдел „Убийства и престъпления срещу личността“. Прозорците бяха от източната страна, но една жилищна кооперация с олющена тюркоазена боя закриваше изгледа към океана. Детектив Новик вдигна поглед от телефона и кимна на Гейл за поздрав. Ладу я покани да седне до бюрото му и тя му подаде картичката.

Детективът остана прав, с изпъчено шкембе. Револверът висеше в кафяв кобур на колана му, а значката бе закачена до него. В средата се виждаше емблемата на града, наподобяваща палма, а около нея се четеше надпис „Сержант, Полицейски участък на Маями“. Извади от джоба си очила, разтвори дръжките и ги намести над късия си нос.

Гейл държеше чантата в скута си.

— Рене е сестра ми. Загина миналата година. Беше убийство.

— Аха. — Обърна картичката и след като не откри нищо, я остави на бюрото. — Искате ли копие? — Гейл поклати глава. Ладу каза: — Разбрах за сестра ви. Явно и нашият човек е чул. Добре, ще се обадим в цветарския магазин да проверим дали имат регистър.

Гейл отвори чантата си и извади няколко сгънати листа.

— Детектив Новик ме помоли да направя списък на хората, с които съм имала разногласия в близкото минало. Сетих се за около десетина души, които мисля, че биха могли да бъдат заподозрени.

Накратко изреди имената и описа споровете, повечето от които бяха разрешени цивилизовано.

Посочи първия в списъка.

— Този, Саймън Янси, беше ответник по дело за неизплатена ипотека, което водих през април преди около година. Ето. Направих няколко копия от материалите. Той ми изпрати писмо.

Новик, който бе завършил телефонния си разговор, се приближи да надникне над рамото на Ладу.

Докато двамата четяха, Гейл нехайно разгледа нещата, закачени по стените. Карикатури и рисунки. Шапка от „Пиг Боул 1998“, закрепена с кабарче. Списъци с имена и телефонни номера. Тримесечен календар, върху който с червено бяха отбелязани датите на съдебни процеси. Пред Ладу имаше метална поставка, за която бе запоен малък стар пистолет, и макет на електрически стол със светеща крушка на седалката. Зад бюрото на Новик, което бе значително по-подредено, бе поставено корково табло със снимки на заснежени планини. На едната от тях на преден план стояха той и тъмнокоса жена, прегърнати. Всички останали в стаята продължаваха разговорите си. Чу се телефонен звън.

Новик дочете писмото и приближи стола си.

— Често ли получавате подобни писма?

— Не, не са нещо обичайно. Която и да е адвокатката, от която се оплаква, не я познавам. Не съм аз.

Той й се усмихна приятелски.

— Всеки, който работи с хора, понякога среща неразбиране.

Ладу отпусна едрото си тяло на въртящия се стол.

— Има почерк на интелектуалец. Сигурно е завършил поне гимназия.

Гейл обърна писмото и погледна подписа. „Искрено ваш, Саймън Т. Янси“. Ситни, тесни букви. Вместо извивки имаха заострени върхове.

— Ще могат ли графолозите да сравнят това с надписите на писмата?

— Едва ли — каза Новик. — Адресите бяха написани с печатни букви. Когато човек се старае да измени почерка си, е почти невъзможно да се направи сравнение.

Той се облегна на стола си и взе от бюрото бележник и химикалка.

— Можете ли да опишете Саймън Янси?

— Беше едър… не пълен, но силен. Преобърна един стол. Не си спомням лицето му. Изглеждаше на около тридесет години. С кестеняви коси, средно дълги. — Гейл докосна яката си. — В съда каза: „Внимавай в картинката, кучко“ или нещо подобно, но съм сигурна, че употреби думата „кучко“.

Новик сложи бележника в скута си и бързо изписа няколко реда.

— Имаше ли характерен акцент? Възможно е електронното устройство на телефона да е използвано, за да прикрие акцент.

Гейл се замисли.

— Акцент? Не мисля.

Ладу се завъртя на стола си, вдигна слушалката и се свърза с информационния отдел. Попита за номера на Саймън Янси. Изчака няколко минути и затвори.

— Няма го в указателя на тази област, дори сред номерата, които не са включени при издаването.

— Твърдеше, че откакто съм откраднала къщата му, бил принуден да живее на улицата.

— Е, тогава нищо чудно, че е бесен… ако е той. — Ладу погледна към бутоните на телефона.

— Ще проверим в компютърните регистри. В бюрото за разрешителни ще има негова снимка. Трябва да тръгвам, Майк. Викат ме в съда. — Ладу стана и свали синьото си сако от облегалката на стола. — Мис Конър, обадете се, ако се появи още нещо.

Тя му благодари, а след това отново погледна детектив Новик.

— Мога ли да ви попитам нещо, което не е свързано със случая?

— Да.

— Чували ли сте за човек на име Уендъл Суийт? Чернокос, близо четиридесетгодишен. Консултант е на чуждестранни петролни компании. Прекарва доста време извън страната.

Кафявите очи на Новик за миг добиха замислен израз, а после отново погледнаха Гейл.

— В каква връзка предполагате, че може да съм чувал за него?

— Наркотици?

Той поклати глава.

— Обикновено не се занимавам с престъпления, свързани с наркотици, освен когато има и убийство, което се случва доста често.

Гейл попита:

— А познато ли ви е името Хектор Меса? На около петдесет и пет години, кубинец?

Детективът кимна.

— Съдружник е на дядото на годеника ви, Ернесто Педроса. Какво искате да знаете?

— Просто съм любопитна. Никой не говори много за Меса.

— Известно време беше под наблюдение заради настроенията против Кастро. Естествено, такова е отношението на половината от населението на Маями.

— А интересували ли сте се от него във връзка с нещо по-конкретно?

Новик се усмихна.

— Имате предвид дали е бил разпитван за убийство? Не. Суийт и Меса познават ли се?

— Доколкото зная, не. Уендъл Суийт е съпруг на една моя клиентка. Развеждат се. По време на брака им съпругата е била малтретирана, а днес, след разглеждането на делото в съда, той каза, че заслужавам някой да разбие челюстта ми.

— Не мога да го арестувам заради това.

— Зная. Просто ви казвам.

— В списъка ви ли е?

— Струва ми се малко вероятно да е той — каза Гейл. — Има три деца и никога не е бил жесток с тях.

Новик забарабани с химикалката по бележника си.

— Е, може би все пак не е зле да добавим името му и информацията за делото. Понякога хората ни изненадват.

— Добре. Ще ви се обадя.

Гейл преметна дръжката на чантата си през рамо.

Той стана.

— Ладу каза, че не сте искали да видите последната снимка.

— Не мислите ли, че двете са достатъчни?

— Ако нямате нищо против, мис Конър, ще ви помоля да я погледнете. Може би ще разпознаете нещо. Колкото повече знаете, толкова повече бихте ни помогнали.

Тревогата, която я измъчваше през целия ден, започна да се надига в гърлото й. Тя бавно въздъхна.

— Покажете ми я.

Сложи чантата си на бюрото, докато Новик отиде до шкафа и донесе кафяв плик с надпис „Поверително“. Извади трите цветни копия, премести последното най-отгоре, а след това го сложи пред нея. Гейл потръпна и се хвана за облегалката на стола.

Първите две снимки бяха направени в различни дни, както личеше от облеклото на Карън. Първия път бе снимана със сини шорти, а втория — с червени. На третата, дрехите й бяха покрити с черна пепел. Тялото й гореше. Устата й бе зинала в агония като черна бездна. Зад нея трептяха оранжево-червени пламъци, докато тичаше. Косите й бяха запалени. Сградата на училището, която се виждаше в ъгъла, бе обхваната от пожар. Огънят поглъщаше дърветата и се издигаше в небето.

Тихият глас на Новик наруши тишината.

— Мис Конър, долавяте ли нещо познато в начина, по който е нарисувана? Цветовете, линиите?

— Нищо. — Гейл си пое дъх през зъби. — Кой би могъл да стори това с едно дете? На кого би хрумнало?

Погледна детектива. Спокойните му кафяви очи навярно бяха виждали и по-страховити гледки, при това не изопачени снимки, а наистина пребити деца, заклани или изгорени.

Новик плъзна копието обратно в плика заедно с другите и ги върна в шкафа. Пръстите й затрепериха, докато изтри няколко сълзи от лицето си.

— Седнете, ако обичате. — Детективът я хвана здраво за лакътя. — Зная, че е трудно, и оценявам желанието ви да помогнете.

— Разбира се, че ще помогна. Бих сторила всичко. Господи. — Въздъхна дълбоко. — Само да знаех защо преживявам това, бих се справила. Прилича на наказание без присъда. Дори без обвинение. Казахте, че нищо не е случайно. Искам да разбера причината.

— Може би ще ви прозвучи странно — каза той, — но забелязвате ли нещо еротично в начина, по който са изменени снимките?

Гейл го погледна.

— Не.

— Аз също. Обикновено подобен вид насилие срещу деца е породено от сексуални подбуди. — Новик се наведе напред и се облегна с лакти на коленете си. — Преди два месеца с Ладу разпитвахме един тип, който се навъртал край училището. Едно дете забелязало, че е със смъкнати панталони, и се обадило на полицията. Заловиха го и претърсиха апартамента му. Имаше стотици рисунки на голи деца, в случая момчета. На някои бе добавил ножове или пистолети, но по начин, който навеждаше на мисълта за сексуално насилие. Разбирате ли?

— Да. — Подтекстът на думите му я накара да потръпне. — Но снимките на Карън не са такива. Какво ни подсказва това?

— Не зная. — Очилата му проблеснаха на светлината. — Но ще го имаме предвид.

Когато стана, погледът й неволно се спря на планинските изгледи със синьо небе над заснежени върхове.

— Къде са направени тези снимки?

Той се обърна към стената зад бюрото си.

— Близо до Уислър в Британска Колумбия. Миналата пролет бях там на екскурзионно летуване. Обичам стръмните склонове.

— Тогава какво правите в Маями?

Новик сви рамене и се усмихна.

— Ако човек живее в планината, престава да забелязва красотата й.

Гейл се приближи и погледна малкото синьо езеро, чиято повърхност отразяваше върховете зад него.

— Мисля, че сте прав. Детектив Новик, колко случая като моя сте имали?

— Като този? Не много. Обикновено се досещаме кой го прави.

— А ако не знаете, откривате ли?

— Накрая.

— Скоро, надявам се. — Подаде му ръка. — Благодаря.

Детективът я изпрати до асансьора и натисна бутона за първия етаж. Гейл върна пропуска си на рецепцията.

 

 

„Бискейн Академи“ предлагаше дневна занималня за учениците през лятото, която Карън посещаваше. Децата вземаха уроци по танци, музика и рисуване, разглеждаха художествени галерии или местни исторически забележителности. Възпитателките наричаха това „обогатена програма“, което означаваше двеста долара седмична такса. Заниманията свършваха в четири часа, но децата на работещи родители оставаха там до шест, за което се заплащаше допълнителна сума. След шест таксата нарастваше с петдесет долара за всеки петнадесет минути. Гейл често закъсняваше, а ако не можеше да се освободи, понякога изпращаше Мириам или Лин да доведе Карън в кантората.

Стори й се странно да бъде тук толкова рано, сред други родители, повечето майки, които стояха на сянка и чакаха вратите да се отворят. Жените бяха по шорти, тънки блузи и маратонки, поздравяваха се и се събираха на групи. Гейл познаваше няколко от тях от родителските срещи през годината. Усмихна им се и размени поздрави с тях, но продължи сама покрай оградата на игрището, пристъпвайки по грапавите плочи на тротоара с високите си обувки, по-подходящи за ходене по застлани коридори.

„Лесно бих свикнала“, помисли си тя. Да пристига по това време всеки ден. Да бъде тук, когато децата се върнат от разходка или изтичат навън от сградата. Да води Карън на сладкарница, след като я вземе. През учебната година щяха да се прибират, преди да се стъмни, и заедно да приготвят вечерята, прясна риба на скара вместо претоплени шницели. Щяха да имат време да украсяват къщата за Коледа, да празнуват и спокойно да обикалят магазините в търсене на подаръци, вместо да тичат до търговския център през последния уикенд преди празниците. Карън щеше да слуша приказки всяка вечер. Оценките и поведението й щяха да бъдат похвални.

Доктор Фишмън да върви по дяволите. Гейл щеше да бъде образцова майка. „Като Пеги Кънингам“, помисли си тя и си представи басейна в задния двор на къщата на Клематис стрийт. Можеше дори да се сприятели с Пеги. В събота щяха да лежат на шезлонги, да лакират ноктите си и да обсъждат случките в квартала, докато Карън и Линдзи се плискат в басейна. Гейл щеше да добие тен. И да се запише в клуб за здравословен живот.

Ако стане сътрудник, отново щеше да има началници, но като съпруга на един от партньорите биха се отнасяли добре с нея. В края на месеца нямаше да подписва чекове и да отделя от собственото си възнаграждение, за да плаща на Лин и Мириам.

Когато Карън порасне и стане на шестнадесет години, Гейл щеше отново да премине на пълен работен ден. Ако тогава има желание за това. Или да запази графика си и през свободното време да се посвети на благотворителност. Само през деня, а нощите щеше да прекарва с Антъни.

Възможно ли бе това да стане? Искаше й се да повярва, но откакто бе пълнолетна, никога не бяха се грижили за нея. Когато бе омъжена за Дейв, трябваше да поеме издръжката на семейството. Нямаше избор. Мисълта някой друг да се грижи за нея бе смущаваща и я изпълваше с противоречиви чувства.

Антъни Куинтана желаеше щастието й и разполагаше със средства да й го дари. Господи. Очите му засияваха, когато заговори за нещата, които би сторил за нея. И за Карън. Дъщеря й също щеше да бъде щастлива. В безопасност. Нищо лошо нямаше да я сполети, щом Антъни я закриля.

Училищното игрище се намираше близо до сградата. Дърветата хвърляха сянка върху тротоара, но площадката бе под открито синьо небе. Както на снимките.

Гейл внезапно позна мястото и затаи дъх. Карън се бе намирала на не повече от петдесет метра разстояние, когато бяха насочили фотоапарата към нея. Навярно някой се бе промъкнал незабелязано сред тълпата бъбрещи майки и татковци, преди вратите да се отворят. Какво бе видял? Децата, чиито родители щяха да пристигнат по-късно, бяха изтичали да заемат места на люлките или на голямата дървена катерушка. По-големите, десет-единадесет годишни, бяха изнесли топки, за да поиграят. Момичетата седяха на сянка, решеха косите си и разговаряха за съученички, които не харесват, и за симпатични момчета. На втората снимка Карън стоеше облегната на дървото. Един окървавен нож сякаш я приковаваше към него, а около нея проблясваха други.

На първата и третата снимка Карън бе уловена в движение. На едната риташе топка, а на другата тичаше. Пистолетът бе лесен за рисуване. Най-сложни бяха пламъците, плъзнали из целия училищен двор, и надигащият се черен дим. Образът бе съвсем ясен. „Не е направена с евтин апарат“, досети се Гейл. За да се получи такова изображение на бягащото момиче, бе необходима клапа с регулатор за скоростта. Освен това навярно апаратът бе малък, за да не бъде забелязан.

Гейл пристъпи по тротоара и погледна от друг ъгъл. От такова разстояние биха се виждали твърде много неща на заден план. Може би злосторникът имаше и телеобектив. Или беше изрязал желаната част и я бе увеличил на копирна машина. Просто.

Игрището все още бе пусто. Люлките леко се поклащаха от вятъра. По най-горната греда на катерушката пробяга катеричка.

Близо до входа на училището една жена буташе детска количка. Мъж разхождаше кучето си. Пристигнаха още родители, които изпълниха отбивката до тротоара. Няколко коли останаха с включени двигатели и вдигнати стъкла, за да задържат хладния въздух вътре.

Лесно бе човек да паркира незабелязан, да изчака зад затъмнените стъкла, докато децата излязат, а после да се приближи като всички родители…

Зад ъгъла се показа бял пикап, който пое по тясната уличка и спря до отсрещния тротоар пред презвитерианската църква. Дейв слезе, облечен с жълтеникавите си къси панталони и пъстра тениска. Явно бе дошъл направо от работа. Косите му заблестяха на слънцето, когато притича през улицата.

Гейл се запита какво прави тук. Бе дошъл да посрещне дъщеря си, преди да пристигне лошата майка?

„Властната натура на майката… признаци на лабилност, граничеща с патологична…“

Щом я забеляза, Дейв кимна, заобиколи един минибус, паркиран почти на тротоара, и спря до нея. Не се усмихна. Лицето му имаше твърде напрегнат израз.

— Секретарката ти каза, че ще бъдеш тук.

Тя извади лист, навит на ролка върху метална тръба.

— Има ли какво да си кажем? Прочетох доклада на Фишмън.

— Да, избързал е. Днес се обадих на адвоката си и му казах, че делото приключи.

Гейл се обърна и го погледна.

— Сериозно ли говориш?

— Свърши, Гейл. Съжалявам, че загубихме толкова време.

Почти страхувайки се да повярва, тя сложи ръка на рамото му.

— Ще се справим. Ще решим от какво се нуждае Карън и ще започнем от него.

Той задържа ръката й между дланите си.

— Трябва да поговоря с теб. Можем ли да отидем някъде? Важно е.

— Сега ли? Не мога. Карън ме очаква в четири часа. За какво да говорим?

— Имам нужда от услуга. Ти си единственият човек, който би могъл да ми помогне.

Долови нещо, което я накара да се отдръпне.

— Услуга? Стига да не е свързана с време или пари.

— Сериозно е, Гейл. Трябва ми заем до понеделник. Няма никакъв риск за теб. Никакъв.

Втренчи поглед в него.

— Не мога да ти дам пари, Дейв.

Той притисна ръката й към гърдите си.

— Моля те, изслушай ме. Сделката ми с „Мариот“ се проваля, ако не намеря пари веднага.

— Иди в банката.

— Не мога. Ще ти обясня. Само пет минути. Моля те.

Гейл освободи ръката си и се отдалечи на няколко крачки. На ъгъла растеше смокиново дърво и тя застана под дебелата му сянка. Дейв я последва. Под краката му изпукаха съчки и шума.

— Няма да ти дам пари назаем — каза тя. — Проумей това, преди отново да заговориш.

Той допря стиснатите си юмруци, сякаш се готвеше за скок от десетметров трамплин.

— Разказах ти за „Олд Айлънд Клъб“, онзи на Сейнт Томас. Как купих името… правото да го използвам. Собственикът е Арман Дюбоа, французин от Гваделупа. Купил е клуба преди около десет години, а когато бях на острова, се нуждаеше от пари, но не искаше да продава. Предложих му сделка. Да ми позволи срещу двеста хиляди да ползвам името в Щатите и да създам заведение със същия интериор, меню, всичко.

— Мили боже!

— Гейл, това е нищо. Беше кражба. Продадох яхтата за седемдесет хиляди, събрах още пет и се договорихме да му платя останалото след шест месеца. Единствената гаранция беше интересът ми от създаването на „Олд Айлънд Клъб“ в Маями. Последният срок да изплатя сумата е в петък.

Тя разпери ръце с дланите нагоре.

— Нека позная. Не можеш да му платиш, а той е разбрал за сделката ти с „Мариот“ и ще се намеси.

Дейв кимна.

— Арман беше тук през уикенда. Каза, че ако не получи парите до петък, ще ми отнеме клуба. Може да го направи. Подписахме споразумение.

— Не си ли нае адвокат на Сейнт Томас?

— Не, присъства само неговият.

Тя затвори очи.

— Идиот.

— Гейл, трябва да му платя. — Дейв я заобиколи, когато се обърна. — Сделката с „Мариот“ трябваше да бъде сключена днес, но някой от курорта на Кий Уест не им е изпратил договора за изплащане на ресторанта, а са нужни два дни, за да го прегледат. Подписването се отложи за понеделник, но тогава ще бъде твърде късно, ако не дам парите на Арман.

— Престани. Замълчи за минута. — Гейл погледна към преплетените клони на смокиновото дърво, а след това отново към Дейв. — В банката ще проявят разбиране. Искаш ли да им се обадя? Ще го направя. Можеш да им покажеш договора с „Мариот“.

— Вече съм превишил лимита.

— Няма значение. Просто им покажи договора. Нали каза, че няма никакъв риск? Не биха ти отказали.

— Но ще поискат да видят счетоводните ми книжа.

Дейв поклати глава.

— Ясно. Шикалкавил си с цифрите.

— Трябваше, Гейл. Дистрибуторите на алкохол настояват да им плащам в брой, а и заплатите, осигуровките…

— Една книга за заблуда на данъчните, че приходите ти са нищожни, и друга — за кредиторите, която си им показал, за да ти отпуснат максималната сума… и вече си я превишил.

— Гейл, моля те…

— И данък за персонала ли дължиш? — Пулсиращият в главата й гняв бе дълбоко познат. Гейл каза спокойно: — А си купи нов пикап. И телевизор с голям екран.

— Сделката с „Мариот“ ще ми донесе достатъчно пари.

— Господи. Пак старата песен.

— Това не трябваше да става! За бога. Ако сделката бе подписана днес, както трябваше, сега нямаше да те моля на колене. Ще изплатя всичко и ще имам пари в банката. Хората непрекъснато го правят! Така е в бизнеса. — Лицето му бе почервеняло. — Видях възможност, възползвах се и ще спечеля… само да намеря решение за петък.

В годините, през които се бе занимавала с търговско право, Гейл бе разбрала, че хората са готови да залагат на какво ли не и да разчитат на надежда, добри прогнози и предчувствия, че печалбата им е в кърпа вързана. Доверяваха се на съмнителни партньори, на пазарни чудеса и на съдбата. Можеха да продадат празна кутия, възнамерявайки да я напълнят, преди купувачът да вдигне капака.

Над горната устна на Дейв изби пот.

— Ако тази сделка не се осъществи, рискувам да вляза в затвора. Разбираш ли? Затвор. За данъчна измама. Как би се отразило това на Карън?

— Няма да те изпратят в затвора. Ще ти наложат глоба и ще имаш достатъчно дълъг срок да я платиш.

— Ще ми отнемат всичко, което имам, Гейл. Всичко. — Той овлажни устни. — Казах на Карън, че по Коледа ще я заведа на екскурзия. Не мога да изпълня обещанието си. Ще види баща си без пари и къща, напълно разорен, ако не ми помогнеш.

— Не намесвай дъщеря ни!

— Добре. Провалих се. Трябваше да спестя пари, а не го направих. Похарчих ги, за да разширя ресторанта. И сега какво? Заради някакви двеста хиляди долара, което в този бизнес е нищо, ще пропусна най-големия шанс в живота си, защото някой от „Мариот“ забравил да изпрати една хартийка по факса. — Дейв затаи дъх. Целият трепереше. — Не те моля да ми даваш пари. Искам само заем до понеделник.

— Не.

— Трябват ми до дванадесет часа в петък. Ще си ги получиш обратно в понеделник. Подписването на сделката е в два часа. Виж. — Извади портфейла от задния си джоб и й показа визитна картичка. — Това е адвокатът на „Мариот“. Казва се Джефри Барлоу.

Гейл прочете визитката. Барлоу работеше за „Дейвис-Сейтс“, една от най-престижните кантори в Маями.

— Познавам Джефри Барлоу — призна Гейл с неохота. — Миналата зима бяхме консултанти по едно и също дело.

— Тогава му се обади. Поискай му парите за себе си, не за мен. Очаквам да получа сто и петдесет хиляди при подписването и повече, когато франчайзът влезе в сила. Вече ми дадоха двадесет, така че остават сто и тридесет, без разходите. Искаш ли цялата сума? Все едно, ще ти я дам. Ще спечелиш пет хиляди. Ако искаш, ще подпишем договор.

Гейл избухна в смях и прехапа устни, за да спре.

— Какво толкова смешно има?

— Нямам пари. Това е истината, Дейв. Очаквам хонорара си за едно споразумение по дело за телесна повреда, но няма да получа сто двадесет й пет хиляди! Смешно е. Мислех, че имаш успех. А ти си си въобразил, че на мен ми е провървяло. — Подаде му картичката. — Вземи си я.

— А майка ти? Не можеш ли да вземеш заем от нея? С Айрин винаги сме се харесвали. Сигурен съм, че би помогнала.

— Няма да въвлека майка си в тази история.

— Нямаш ли спестявания? Влогове? — Сграбчи ръката й. — Гейл, трябва да ми помогнеш. Обади му се.

Гейл отново разгледа визитката.

— Моля те. Заради Карън.

— Остави я на мира.

Тя хвърли поглед към входа. Вече се чуваше бръмчене на коли и детска глъчка от игрището.

— Не ме изоставяй, скъпа. Не ме убивай така. — Допря чело до рамото й. — Един работен ден. Само един. Моля те.

— Добре. Ще му се обадя.

Дейв я прегърна.

— Слава богу. Знаех, че ще ме разбереш. — Целуна я по бузата. — Винаги си ме подкрепяла. Толкова те обичам, Гейл. Благодаря ти.

— Престани. — Тя се отдръпна. — Искаш ли да вземеш Карън днес?

Дейв потърка скулите си.

— Трябва да се връщам на работа. Но ще почакам да се видя с нея. Страхотно хлапе е. — Обгърна талията й. — Ще се грижим добре за нея, Гейл. Трябва да се справим.

Тръгнаха обратно към училището.

Гейл забави крачка.

— Дейв, трябва да ти кажа нещо. Днес получих ужасяващ букет в кантората си.