Барбара Паркър
Подозрение за измяна (24)

24.

От няколко дни Айрин мърмореше за оранжевия жасмин, чиито издънки се бяха преплели с увивните растения и бяха проникнали сред канеления храст. Искаше да ги подкастри, но не можеше да се движи свободно заради болките в гърба. Когато се прибра от работа, Гейл надникна през прозореца на кухнята и видя майка си в задния двор с градинарски ножици. Движенията й все още бяха сковани, но на тревата до нея бяха струпани куп зелени клонки.

Отвори остъклената врата към терасата.

— Мамо! Искаш ли нещо за пиене?

Капелата на Айрин се завъртя към къщата и тя махна с ръка.

— Взех си малко студена вода. Обади се на Карън.

— Добре ли е?

— Да. Преди малко позвъни.

Гейл се върна вътре, остави чантата си на леглото, седна и набра номера на Дейв в Круз Бей. Карън щеше да прекара последния месец от ваканцията при баща си.

На около две хиляди километра разстояние, тя вдигна слушалката.

— Здравей, скъпа. Мама се обажда. Как си?

— Чудесно. Днес ходихме с корабче до Тортола.

 

 

Тънкият глас на Карън развълнувано описа пътуването. В морето имало толкова силни вълни, че залели носа и намокрили всички пътници.

— Не се ли изплаши?

— Не, беше забавно.

Карън разказа как повечето туристи се притиснали един към друг на долните палуби, докато тя и баща й се качили горе, хванали се за парапета отпред и започнали да викат като ездачи на родео.

— Бих се радвала да видя това.

— Можеш да ни погостуваш. Попитах татко. Каза, че няма нищо против. Ще дойдеш ли, мамо? Би могла да спиш в моята стая.

— Ами…

— Кажи „да“. Моля те.

— Ще си помисля.

— Винаги казваш така.

— Карън, точно сега съм доста заета. Освен това, след месец ще си бъдеш у дома. Слушай. Какво ще кажеш все пак да отпразнуваме рождения ти ден, когато се върнеш?

— Вече навърших единадесет години.

— Хм. Не мисля, че приятелките ти ще го знаят, без да си имала тържество.

— О, мамо!

— Ще поканим всички. Хайде. Ще бъде весело.

След няколко мига мълчание Карън каза:

— В къщата на баба ли ще бъде?

— Знаеш ли, вече съвсем не изглежда същата.

Стаята на Айрин бе опразнена и пребоядисана. Пропитият с бензин килим бе сменен, както и всички мебели. Карън нямаше да я познае, когато се върне.

— Зная, мамо — каза тя, — но… не искам. Нали не се сърдиш?

Спомени. Постепенно се отърсваха от ужаса, но все още в сънищата им се прокрадваха мрачни видения.

Гейл отвърна:

— Няма проблем. А у Моли? Майка й с радост ще се съгласи да влезе в ролята на домакиня. После ще заведем всички на плажа или на кино. Какво мислиш?

— Ще бъде страхотно.

Гейл чу гласа на Дейв в стаята, след което Карън каза, че не може да говори още дълго. Трябвало да си легне рано, защото сутринта баща й щял да я води на риболовна екскурзия с група туристи.

— Татко каза, че мога да им помагам да слагат стръв на въдиците си. Няма да повярваш колко глупави са тези хора. Жените правят смешни физиономии и пищят. Мамо? — Последва пауза. — Вие с баба добре ли сте? Тревожа се за вас.

— Не се безпокой, добре сме.

— Не сънуваш ли кошмари?

— Аз ли? Не.

— Закълни се.

— Е, понякога. Но не е толкова страшно.

— И аз понякога сънувам. Знаеш ли какво помага? Представям си, че и трите сме участвали във филм на ужасите. Опитай и ти.

За миг Гейл затаи дъх от изненада. Никога по-рано Карън не бе разсъждавала така зряло и не бе проявявала такава загриженост. Изпита желание да я прегърне.

— Добра идея. Добре, ще опитам, но наистина сме добре. А ти? Честно?

— Да. Мамо, трябва да затварям. Можеш да се обадиш утре, ако искаш.

— До утре. Обичам те, Карън.

— И аз теб. Чао. — Изпрати целувка и затвори.

Гейл притвори клепачи за миг, остави слушалката и задържа ръка върху нея. Не желаеше да прекъсва поне тази връзка. Карън бе добре. Скоро щеше да се завърне у дома. И Гейл да поговори с нея. Или може би не. Но не можеше дълго да отлага решението. Времето отминаваше бързо.

Свали сакото си, усети тежестта на нещо в джоба и откри кутийката, която бе пуснала вътре на излизане от „Ферер & Куинтана“. Беше облицована с черно кадифе и украсена със злато. Натисна закопчалката и капакът бавно се повдигна. Върху бял сатен блестяха чифт обеци с големи ромбоидни аквамарини, заобиколени от ситни диаманти.

„Имат цвета на топлите води край Варадеро Бийч — бе казал той, когато й ги даваше. Беше целунал едното й ухо, а след това другото. — Някой ден ще те заведа там“.

Този следобед Гейл се бе опитала да ги върне и първо бе отишла в къщата на Малагуеня авеню в час, когато бе най-малко вероятно да го завари у дома. За последен път бе зърнала лицето му преди седмица във вестника, сниман пред входа на федералния съд с Хари Ласко. „Собственик на верига хотели се признава за виновен по обвинение в укриване на данъци, пране на пари“.

Тиа Фермина с неохота я въведе в хола, където цареше гробна тишина. Гейл попита дали Дигна е у дома, но след няколко минути се появи Елена Годой. Гейл й обясни защо е дошла, но тя отказа да предаде обеците на Антъни. Напуснал Маями и никой не знаел къде е заминал. „Може би право в ада“, добави Елена със злобна усмивка. Няколко дни след тържеството на Четвърти юли от кабинета на Ернесто прозвучали приглушени викове. Антъни се изнесъл същата вечер. Оттогава старецът не се хранел и не разговарял с никого. Ако умре, това щяло да тежи на съвестта на Антъни Куинтана.

Когато отново се качи в колата, Гейл погледна към югоизточния ъгъл на втория етаж, където се намираше главната спалня с изглед към шадравана и извитата алея. Видя високите прозорци, плътните завеси от брокат и безизразното бледо лице на старец, който седеше приведен на стола си. Женска ръка посегна към завесата и рязко я дръпна.

След това Гейл отиде във „Ферер & Куинтана“. Имаше уговорка за четири часа, когато трябваше да подпише документите за къщата на Клематис стрийт. Раул Ферер изпълняваше ролята на упълномощено лице за продажбата и подялбата на получената сума. Щом прекрачи прага, Гейл затаи дъх, макар да знаеше, че няма да види Антъни. След като подписа книжата, попита за Ернесто Педроса. Раул й каза, че внуците начело с Елена Педроса Годой са подали срещу него обвинение в некомпетентност. Гейл попита дали Антъни знае това. Раул й даде отговор, който не означаваше нищо. „В момента Антъни е извън страната“.

Семейство Педроса се разпадаше.

Гейл сложи кутийката на бюрото на Раул и го помоли да предаде обеците на Антъни или поне да ги задържи, докато той се върне. Раул помълча няколко мига и поклати глава. Бил предупреден да не приема нищо от нея. Нито писма, нито вещи или съобщения. Нищо. След това стана и я изпрати до вратата. Лицето му издаде съжаление.

Гейл затвори кутийката. Беше й хрумнало да изпрати обеците на дъщерята на Антъни. Да ги даде за благотворителност. Или да ги хвърли в океана. Но й се стори глупаво, а бе решила никога вече да не постъпва лекомислено. Ако внимава, няколко месеца би могла да живее от парите, които щеше да получи за тях. Пъхна кутийката в едно чекмедже и се преоблече.

Излезе навън с две чаши лимонада в ръце, мина покрай басейна и почувства допира на студените плочки под босите си ходила. Площадката бе почистена и боядисана в бяло, а басейнът — пресушен и напълнен с чиста вода. С новите градински мебели обстановката изглеждаше съвсем различна. Тя продължи по пътеката. Беше валяло и тревата бе влажна.

Айрин се обърна и се усмихна.

— Ето те и теб. И носиш лимонада! Четеш мислите ми.

Правоъгълната конструкция с покрив от няколко дъски, обрасла с увивни растения, бе единственото сенчесто място в двора. Имаше каменен под и пейка. Старите летви, посивели от годините, се крепяха по-скоро на жасминовия храст, отколкото на гредите, които след двадесет и пет години бяха прогнили. Бащата на Гейл сам я бе сковал, но дърводелството не му се удаваше особено.

Между клоните на вечнозеления дъб проникваше оранжева светлина. След дъжда въздухът не бе така задушен. Денят чезнеше като бавна въздишка.

— Свърза ли се с Карън?

— Утре ще ходи на риболов с Дейв. Толкова е щастлива. Нима бих могла да искам нещо повече?

— Всички имахме късмет.

Айрин свали шапката си. Вече не й бе нужна, защото слънцето залязваше. Сложи чашата се на пейката и лицето й доби напрегнат израз.

— Мамо? Май днес си работила твърде много.

— Не, отразява ми се добре. Пропъжда лошите спомени. — Взе ножицата и отново се залови със заниманието си. По страните и челото й блестяха капки пот. Отмести поглед към Гейл, а след това отново към клонките. — Е, как мина в кантората на мистър Ферер?

— Подписах документите. Само трябва да почакам до продажбата на къщата.

Айрин стисна ножиците с две ръце, за да отреже една особено жилава издънка. Листата бяха тънки и заострени, а от звездовидните цветове струеше сладък аромат.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не оставих бележка за Антъни. Раул е предупреден да не приема съобщения от мен.

— И не си му казала? — Гейл поклати глава. — Но Антъни има право да знае. Решението с и негово.

— Сама ще реша. Влюбих се, бях невнимателна и трябва да приема последствията. Мамо, не ме гледай така. Не съм първата жена, на която се случва.

— Боиш се, че той няма да поеме отговорността? Че ще те отблъсне…

— Всичко между нас приключи. И за първи път в живота си съм истински свободна. Може би звучи много странно при създалите се обстоятелства, но така се чувствам. Свободна, жива и напълно спокойна. Не съжалявам за нищо.

Айрин все още я гледаше съсредоточено.

— И все пак има право да знае.

Гейл я целуна по бузата.

— Обичам те, но какво очакваш да стане? Изведнъж да изгладим отношенията си? Няма да се получи. Никога.

— О, скъпа! Всеки преживява трудности. Не можеш да имаш идеален живот.

— А нима нямам право на свой живот, макар и несъвършен? Това е единственото, което желая.

Айрин тихо попита:

— Как ще постъпиш? — Гейл сви рамене. — Само не прави нищо… непоправимо. Искам да кажа, без сериозно да помислиш.

— Напоследък непрекъснато мисля. — Гейл вдигна чувала. — Нека ти помогна да свършиш, преди да се стъмни. Хайде, подръж го отворен.

— Скъпа…

Гейл пъхна куп клонки в чувала.

— Все още не зная, мамо. Това е истината. Но съм сигурна, че всичко ще бъде наред. Каквото и да стане, ще се справя. Никога по-рано не съм се чувствала толкова уверена.

Усмихна се на Айрин и може би майка й долови усилието, което й костваше. А може би не.

Сините очи на Айрин бавно плъзнаха поглед по лицето й.

— Добре. Не те разбирам, но щом си щастлива… — Отдръпна се, погледна храста и прокара ръка по клоните, които току-що бе подкастрила. — Така е по-добре, нали? Мисля, че ще добие форма.

От залива полъхна бриз, който проникна през зеленината и изпълни въздуха с опияняващо ухание на жасмин.