Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (25)

25

В това отношение не бях сам.

Един ден сварих един възрастен човек с много умно лице да чете Захарий Стоянов.

— Поддържа духа, нали? — казах — Старият Захарий.

— Никой още не знае колко велик е този човек. Тепърва ще се види от всички.

Заговорих се с него. Бе удивителен човек и българин.

Селски терзия. Не шие градски дрехи, по принцип. В това, че шие само селски дрехи, главно потури, според него се съдържа и неговата религиозност. Селската аба е свята. От подстригването на овцете, през дараченето, преденето на вълната до изтъкаването, минаването през тепавицата, този продукт е оригинален, над него пеят песни, изричат пророчества и благопожелания. Така абата стига в ръцете му с дъха на орехови листа, на шипки и със стаените в нея хубави думи.

Той говори като поет.

По онова време аз бях почнал да събирам фолклор от народните майстори, който после, литературно обработен, издадох в сборника „Длета и ружи“. Бях свикнал с поетическия език на златарите, бакърджиите, килимарките. Но тоя тук?

Очилата му бяха с телена рамка, саморъчно правени, което бе обичайно за грамотните селяни тогава.

— Не пипам електрическата ютия, само с дървени въглища. Не пипам модерната ножица, само направена от ковач.

Читател на Вазов и на Йовков, но не на Елин Пелин. Защо? „Ами той пръв почна с пропагандата“. Проникновен читател на Ботев и на Захарий. Защо е тука?

Заради всичко това. Отказал да влезе и кооперацията и да работи новото шивачество. Съгласен да влезе, ама да го оставят на терзийството. Ами! Ще се церемонят с него. Я да го пратим в концлагер, да му уври тиквата!

С големите си ръце терзията галеше „Записките“.

— И ще ти кажа! Чуден е нашият народ! Я виж каква книга! Кой друг народ я има? Кажи ми де!

Този терзия не може да бъде измислен от никой литератор. Никой не е така подготвен, че да може да създаде такъв образ. Той не може да бъде сътворен, поражда се сам.

Гледах със съжаление интелигенцията. Тя бе сляпа за случаи като Младен, Серафим, Терзията. Сляпа за собствения си народ. Тук имаха истински усет за типа, но ако става дума за Франция, за Андре Жид, да, и аз знам, че Франция цялата е във „Фалшификатори на пари“ (роман от Андре Жид), и аз обожавам написаното от този човек. Но нима имате дървени сърца? Трогнете се пред духовното богатство на народа си!

С терзията коментираме въпроса: може ли да се върнем към Възраждането, да бъдем нови възрожденци.

— Много е хубаво — казва той и си сваля очилата, — чел ли си „Пряпорец и гусла“? Чел си. Ами „Неда“ и „Войвода“? Чел си. Ами „Восточний вопрос или неистовий дервиш“?

То е като да се върнеш на полето. Мараня. Стадото трае на букова сянка. И от планината иде облаче едно. Беличко. Пърхаво. Че тогава овчарят като надуе цафарата…

Как да направя успоредни тези буколични картини с философията на Георг Зимел или на Едуард Хартман, които особено ме интересуват?

Трудно е да се върне човек назад, през годините към алафрангите, старопечатните книги, кафенетата на чичовците, кръчмите на хъшовете. От всичко това ни делят войни и събития, 9 юни, 19 май, 9 септември. Но ни делят и духовности: Дебелянов, Лилиев, Вутимски, Атанас Далчев.

Ние бяхме влезли в Европа! Сега как да се отдръпнем.

Тъкмо в най-високия градус на кризата щях отново да загина.

Изкараха ни от пътеходната и двете смени, за да пренасяме подпори. Това е най-тежкият труд, който съществува.

Една подпора е дълга горе-долу колкото един жп вагон. Подпорите биват дъбови, букови и борови.

Представете си едно пет метра дълго дъбово дърво, достатъчно голямо. Пет души не могат да го помръднат.

Сега заставят пет души да го вдигнат и да го понесат на рамо. Копоят върви край нас и ни дава такт: „мао дзе дун, мао дзе дун“. Копоите са нещо революционизирани. Тоя ритъм е така изтощителен, че в края на деня всички ни чака физическа смърт.

Към два часа на обед разбрах, че просто си отивам — ще се мре! Какво да правя? Видях между камарите дърва едно местенце. Да се свра и да поспя.

Това е много опасно. Ако копоите ме видят, ще ме разстрелят в съня — няма да имам време да се пробудя, но има и друга опасност. Ако проспя сигнала за връщане, трябва да поемам пътя на бягството, а не съм подготвен, нито имам хляб. Но ако не се крия и не си почина, сигурно ще умра.

Така се скрих и спах точно два часа. Като се събудих, работата затихваше. Копоите ги мързеше да глаголстват — и те се бяха уморили.

Прибрахме се и си казахме: „Още един такъв ден и капут!“.

Размина ни. На другия ден ни подкараха за пътеходната. Миньорският съюз протестирал. От преноса на тия греди миньорите печелели много (те ги превозваха със специални вагонетки, което нам не бе разрешено). Така отървахме кожата.

Ето как си дадох сметка, че е още твърде рано да се решават въпросите за развитието. По най-банален повод можех да си оставя кожата тук, в тоя проклет от Бога лагер.