Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 11 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Estranged2 (2018)

Издание:

Автор: Владимир Свинтила

Заглавие: Кладенецът на мълчанието

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: май 2009

Редактор: инж. Асен Кирилов Аначков

Коректор: Людмила Попова

ISBN: 978-954-321-555-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7269


На моите приятели

Добри Станчовски, Латин, Доктора.

На Ицето.

На светлата памет на моите родители:

баща ми Георги Николов Свинтила, убит от монархистите

и майка ми Севастия Николова, убита от комунистите.

… И което чуете на ухо,

разгласявайте от покривите.

(Евангелие от Матея, 10:27)

Има такъв един кладенец на мълчанието, един бунар. В другите кладенци каквото извикаш, думите ти се връщат. А в този кладенец, в този бунар на мълчанието, каквото да извикаш, думите ти остават. И се трупат думите в този бунар. Но ще дойде ден по воля на Господа, по вашему, на Аллаха, по нашему, когато кладенецът ще върне изречените над него думи. И тогава ще проговорят вековете. Защото по волята на Господа Бога, по вашему, на Аллаха, по нашему, истината не може да остане скрита от човеците.

Думи на моя приятел Акиф Ефенди, с. Менгишево, Преславско, май 1944 г.

1

Напускайки концлагера „Богданов дол“ преди около четиридесет години, обещах на приятелите си, че ще напиша книга за нашите преживявания. Четири десетилетия отлагах. Сега, на зряла възраст, се връщам към ония преживелици на младостта, в душата ми нахлуват видения от ония дни. И виждам себе си заедно с Жорж Мицков и Трифон Силяновски, седнали на една пейка пред сградата, която ни служеше за спално помещение. Говорим за Андре Жид. Ние сме така преуморени, че по време на беседата някой заспива. Но другите двама продължават разговора. И се случва, че заспива още един. Будният се оглежда. Той мече се готви да стане и да се отправи към спалното помещение, когато заспалият се пробужда. И веднага подхваща своята тема там, където я е оставил. Така беседата отново припламва. Там, на дъното на Кладенеца на мълчанието, нашият интелектуален живот не секваше. Под ударите на камшика ние не отстъпвахме от нашата културна програма, не се отказвахме от същността си. Бяхме докарани в концлагера, за да я отречем.

Що за институция е концентрационният лагер?

Концлагерите имат много малко общо със затворите. И по време на най-тъпия сталинизъм затворите запазваха общите си характеристики — места за принудително пребиваване, при крайно ограничение на всички свободи.

Но какъвто и да бе затворническият режим, на нас в концлагерите той ни се струваше ако не рай, то поне санаториум — място за отдих.

Концлагерите не са затвори. Охраната в концлагерите — нашата инквизиция — не е обвързана от никакви законни правила, дори от такива, които тя сама си е създала. Ние виждахме как хора от охраната убиват наши другари почти без повод, виждахме как техните лица са непрекъснато озъбени в гримасата на омразата и непрестанно слушахме техните заплахи със смърт или мъчения.

Затворникът поне знае на колко е осъден. Ако той е дълготърпелив и не предизвиква охраната, ако работи до пълно изтощение, ако здравето не му изневери, той може да очаква някой ден да се измъкне от затвора и да живее в името на този ден, който за него е една светлина.

В концлагера никой не знае за колко време е „въдворен“. Освобождението идва като по чудо, най-неочаквано. Никакъв вид „добро държане“ не играе роля за намаляване на присъдата. Лагеристите са предоставени на чистата случайност и изглежда нашите инквизитори най-много се забавляваха с това, че наказанията ни в никакъв случай не отговарят на „провиненията“. В нарушаването на старото правило, че наказанията трябва да отговарят на престъпленията, инквизиторите ни намираха особено удоволствие.

Концлагерът е една дебела книга, в която са записани не само нашите страдания, а и особеностите на инквизитора: той е властта. В очите на нашите инквизитори лумпени концлагерът е символ на Възмездието, което носи Властта.

В онзи момент — и това е много важно да се помни — все още не е станало разделянето между „власт“ и „народ“. Властта все още е „победилият пролетариат“, една метафора, която ни струваше прескъпо. Властта носи „историческо възмездие“ за всички претърпени от „народа“ обиди. Тези обиди „на народа“ сме нанесли ние, десетки хиляди интелигенти, малко селяни и малко работници, пръснати по концлагерите в страната. Не бившите фабриканти, банкери и пр., а юристите, инженерите, архитектите, воините.

Тия лумпени вече са чували за френската революция, за Жирондата и за Робеспиер. И те ни отъждествяват със сили от историята, за които са ги учили, че са реакционни: с Вандеята и Жирондата, с онези, които са смазали (очевидно заслужено!) Парижката комуна. Ние носим отговорност и за неуспеха на Баварската съветска революция. Върху нас се струпват всички исторически вини.

Така че нашите лумпени си имат и „идеология“.

Специалните психотехники, с които тази среда си служи, са повече от прости. Създава се в съзнанието на умствените парии една глобална представа за „процеса“. От едната страна са „здравите революционни сили“ (но не и интелигенцията, не и интелектът!), от другата е „реакцията“, плашило почти като бостанските. Реакцията се противопоставя на великия революционен ход.

Това въздигнато от глупавата пропаганда плашило се „заклеймява“. Създават се цели ритуали на неговото „опозоряване“. Разбира се, всичко е „символично“, защото в открит конфликт с имотните класи (капиталистите) тия противници не смеят да влязат (онези също разполагат с армии и власт, с атомно оръжие и пр.). И понеже пред истинските си противници те постоянно подвиват опашка, изкарват си го на нас. На лицата ни, тъй да се каже, те са надянали маските от Ада на капитализма и реакцията. Ние изобразяваме Тиер, Вилхелм II, Хитлер, личности, които в различни времена са им създавали затруднения или неприятности. И върху нас те упражняват своето „възмездие“.

Така концлагерът е мистериален театър. Жертвата е с маската на Торквемада, измъкната от някакъв сталинистки театрален гардероб. Палачът е с маската на „Въстаналия роб“, който сега за първи път е победил и се „разплаща“.

Разбира се, и едното, и другото е неистинско. Жертвата е филологът литератор. Вината му се състои в това, че е учил в Париж. Палачът е дивият овчар, който никога не е живял бедно (примитивно — да, но не бедно!), който никога за нищо не е пострадал, чиито страдания и страхове са еднакво въображаеми, измислени, плод на една колективна истерия.

Действията на палача са всуе. В този театър той не може да въздейства на врага си, който е далеч, който е силен и от когото той ще става всеки ден все по-зависим. Така че неговият мистериален театър далеч не осъществява магическите си предназначения. Та страдащият страда само да се успокои истерията на тия отвратителни типове, които изпълзяват от нищото на живота към „светлите хоризонти“ на своите полицейско-бюрократични кариери (за нещастие на другите, но както се оказа, и за свое!).

Това е било забелязано вече веднъж от Антоан дьо Сент Екзюпери. Истинските анархисти, разказва той, са чували за Шнайдер Крьозо и за големите капиталисти. И като се оглеждат около себе си, за да видят кой му прилича, откриват, че това е селският аптекар, който печели добре и има десет декара лозе. И тогава те го изкарват през нощта и го разстрелват край селото. Това е тяхната „класова борба“.

Тази история и тази истерия се повтарят сега тук с нас. Ние по неволя играем ролята на „буржоазия“, и то на „европейска буржоазия“. В момента класовата борба е „засилена“, защото лумпените са пипнали полицейската власт и техните „страсти“ са се развихрили.

Във всичко това има нещо чудовищно незряло, детско, нещо неразвито и както при бавноразвиващите се деца — неспособност да се прави разлика между „представите“ и реалността. Човек би казал, че това са игри на подрастващи, ако не бяха толкова страшни и толкова жестоки.

Разбира се, в България са се съхранили някои капиталисти, но тях никой не закача. Единствен Тевекелиев бе докаран, но седя три дни и го пуснаха. Към капиталистите тия политически мошеници изпитват преклонението, което слугата изпитва пред господаря. Случва се господарят да фалира, да се провали. Слугата никога не го презира за това. Господарят го изпълва със своеобразен трепет. Беше смешно да се гледа как бившите лакеи се въртяха около Тевекелиев, и да го пипнат за скъсания шинел беше щастие. Такава е сталинистката пасмина — слуги!

Ние повече подхождаме за репресия. Този или онзи говори три езика, има голяма библиотека, притежава висока култура. Когато те се изправят пред него със своята сталинистка брошура за четирите корена, или как беше там, по неговото лице минава бързо неволна усмивка. Това е присъдата му. Всеки, който е осведомен и вижда наивностите на тяхната „пропаганда“, е враг — такъв човек е осъден в името на „мировата“. Такъв човек е най-зъл агент на буржоазията.

Те са предизвикани не по-малко от интелигентския бит. Когато оставаш по бельо, за да те пребият, те са взривени от това, че бельото ти е чисто. Възмущават ги дребни подробности в нашия тоалет.

Кезока, собственик на содено-лимонадена работилница и ще рече „капиталист“, разказва патилата си. Събувал си обувките за традиционния бой по петите. Лумпените видели, че той носи жартиери. Тогава под коляното се носеха жартиери, за да опъват памучния чорап (други чорапи освен памучни нямаше). Това ги вбесило, те натъпкали в устата му чорапите и жартиерите, от което Кезока едва не се задушил.

Тази сталинистка омраза срещу културата на бита, както и въобще срещу културата, има главно отечествени източници — безумната селска простотия. Но тук играят роля и някои прекалени демократи от Франция и Англия. При посещение в нашите страни те насъскват тия лумпени против нас. Като не могат да се разправят с интелектуалните сили в своите страни, те изпитват задоволство да ги видят задушени на Изток.

Френските и английските радикали мразят нашата интелигенция. Тя даде запасните офицери, които изнесоха войната и причиниха големи неприятности на техните армии. Известно е, че след Първата световна война от Париж искат да им се предаде ген. Борис Вазов като „военен престъпник“. За тях нашите интелектуални среди са прогерманска прослойка, макар че по-скоро вярно е обратното — основното влияние е френско. Освен това за тия политически дилетанти ние сме „идеолозите“ на централните сили, на Оста, на съюза с националсоциализма. Това е също така мистериален театър. В концлагера едва ли има двама-трима от така наречените германофили. Хората с немска ориентация и възпитание бяха изключително от технико-инженерните и медико-биологичните среди. Тия хора, обезпечени, сигурни в своите професии, не се бяха занимавали никога практически с политика. Пък и да бяха се занимавали, те бяха нужни до болка на изгладнялата и полуразрушена страна. Така че не те се озоваха зад телените мрежи на лагера.

В лагера често и продължително се говори на френски език. И аз самият тук почти не употребявам българския. Тук са литератори, социолози, публицисти, писатели, всички, които не са практически необходими, които лесно могат да бъдат заменени със свои. Тук ние сме „на дъното“. Нашите места в живота се заемат от разни пасмантеристи, ръкавичари, галантеристи, българския „демимонд“. Тия хора ходеха на театър. Докато си мериш ръкавиците, ръкавичарят пише театрални рецензии. Той е „народен интелигент“. И това също е един мистериален театър. Ето защо ние сме осъдени. За дълбока и плитка оран не можем да кажем нищо. Никой от нас не е годен за фелдшер. Каквито издевателства да се извършват спрямо нас, световната преса мълчи. Английските и френските радикали доволстват. Най-сетне в този барутен погреб, при тия японци на Балканите, става нещо полезно: местната интелигенция, националният интелект се унищожава. Тържествуващата простащина ще отведе балканските държавици на дъното на океана. Обществените лъжи са въздигнати до митове на Изток и на Запад. За нас няма никакво оправдание. Ние сме виновни, виновни, виновни. Върху ни се съсредоточава омраза, идеща „от глъбините на историята“. Аристокрацията, буржоазията, черквата, абсолютизмът, йезуитизмът, обскурантизмът — всичко това трябва да бъде оплюто в наше лице.

Естествено, аз никога не съм спорил с Лутер, не съм носил дърва за кладата на Джордано Бруно, нямам никакъв дял за Освиенцим. Но на нямата и безгръбначна маса е внушено, че това са мои увъртания. Полицията има щедрата помощ на най-широките слоеве. В отечественофронтовските квартални организации се съставят списъци на тези от квартала, които трябва да бъдат изселени или „въдворени“ в концлагери. Тия списъци се съставят съвсем демократично — всеки член на организацията може да направи своето предложение. В ход е хлевоустата клевета. Ръководителите разчитат на тази клевета на лумпени.

В ход бе лумпенската омраза против фаустианството.

Лумпените бяха доловили от пресата някои имена. Името на нещастния Фридрих Ницше, когото радикали, либерали, демократи, социалисти „дамгосваха“. Всеки втори интелигент се оказа „ницшеанец“.

За нашето преследване имаше и други исторически причини. Властта срещаше трудности от социо-психологическо естество. Масата отказваше да бъде на пост — блазнеха я кръчмите, шерденчетата, червеното вино. За да бъде тя „мобилизирана“, врагът трябваше да бъде (за традиционните селски представи) разновидност на Сатанаила, но и да носи нещо модерно в себе си (Ницше!). Както е в руската „православна“ традиция, врагът трябваше да бъде Противоречащият (Оспорващият) Бога, сега пък оспорващият Историята. Всяка опозиция се отъждествяваше с пъклените дела на Сатанаил Завистника.

Ние не знаехме, че българският народ носи толкова много средновековни предразсъдъци, толкова много манихейство, гностика.

Напразно бяхме чели у Йордан Захариев наблюденията върху първобитния човек в Кюстендилско Краище. Нашите представи за българския народ бяха по-съвременни от участието му в най-новата ни история.

Сталинистите будеха най-древни пластове в народната душевност. Те търсеха човека от неолита, съхранил се в живота ни, и градяха властта си на него. За него те създават Врага. А веднъж създаден, митът за врага налагаше концлагерите като необходимост.

Срещу нашето унищожение сталинистите предлагаха на лумпените перспективите на рая. Обещаваха им, че хлябът ще се раздава безплатно в луксозна опаковка (и това най-сериозно!). И не обясняваха защо в „луксозна“? Лукс съществува само където има и мизерия.

Този луксозен безплатен хляб на лумпена искаха да отнемат Противоречащите, интелигенцията. Така масите се мобилизираха и се будеше „народната ярост“.