Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Estranged2 (2018)

Издание:

Автор: Владимир Свинтила

Заглавие: Кладенецът на мълчанието

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: май 2009

Редактор: инж. Асен Кирилов Аначков

Коректор: Людмила Попова

ISBN: 978-954-321-555-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7269

История

  1. — Добавяне

20

Все по-дълбоко изучавах своето обкръжение. Един забележителен персонаж, безкрайно колоритен, бе професионалният контрабандист от Видин Иван Лилов Теренти.

Тоя човек си играеше с митничарите и граничарите. Разказваха, че той посещавал българската или румънската гранична застава, облечен в униформа на полковник и правел преглед.

Дават му докладната книга, за да впише резултатите от прегледа в доклад.

— Яз ги нарисувам на български или влашки: „Идиоти, държавата напразно ви храни“ и отдолу се подписвам: „Теренти“.

След като изпратят командното лице, офицерите граничари се хвърлят към докладните книги. И четат псувните и подписа „Теренти“.

Веднага пускат хайки подире му, хора с кучета. Но той винаги изчезва като вдън земя.

На мен дълго ми разказваше подвизите си. Аз бях интелигент и на него му бе приятно да ме порази.

— От немците купих един подводен костюм (става въпрос за първите леководолази). Хвърлим се в реката и преплувам Дунава. Имам една кучка, она плува с мен. Като излезе на брега, обиколи и ако нема никой, тогава дойде на брега и леко излае. И аз излезем.

Те били потомствени контрабандисти, от времето на Пазвантоглу и по-назад. Имали семейно скривалище за хора и стоки. Правено дълбоко от як камък преди векове. Вътре, ако станело нужда, се криели с месеци.

Пълен с подвизи, с анекдоти, богат с епизоди е неговият живот. Теренти прилича на персонаж, излязъл от книгите на Панаит Истрати, един от тия, които пълнят „Кира Килирина“, „Вуйчо Ангел“, „Домница от Снагов“. Човекът от панаирите с шареното сетре, който обикаля стрелбищата, закача момите, провинциално елегантен, кавалер, пластичен и пълен с физическа сила.

В него бе Дунава с всичките си простори и измерения. С дълбоката си зелена вода, с мустакатите си сомове и огромни есетри, с широкогърдите и брадати лодкари.

Облегнат на въглищата (той ми бе маневра), си спомняше своя невероятен свят, който сега му изглеждаше като сън.

— Кардинале — казва той (Кардинал е моят прякор) — яз не съм крадец, чуждо не съм пипнал и не знам защо ме гонят като разбойник. Яз съм си човек търговец. Ама че не съм плащал мито! Защо да им плащам? Они да седат и да дебелеят, а яз да карам на гребла лодката през Дунава, че е лесно?

Веднъж продадох едно-друго в Калафат, докарано от България. Случи се така, че на връщане нема какво да купим. Тогава купих две телета. Облекох леководолаза и ги подкарах с мен през Дунава. А като грейнала оная луна. Какво им стана на телетата, за майка си, кравата ли се сетиха, като почнаха да реват, не ти е работа. Носи се телешкият плач по целия Дунав. Всеки, който се е събудил тази нощ, си е рекъл: „Е, това е пак работа на Теренти, друг не може да бъде“.

— Хванаха ли те с телетата?

— Не могат те мен да ме хванат.

— Все пак, щом си тук, хванали са те.

— Ингилик, Кардинале, ингилик.

Беха се разпищолиле да ме хванат. Яз се скрих в избето. Месец ме дират, нема ме. Туку взеха, че вкараха в кауша старата ми майка. Седи ден, седи два, седи три — не я пускат.

Яз имам една тетка, много урсуз жена. Пращам я да види мама. Връща се, плаче: „Нема да я биде, Теренти, че я уморят. Предай се“.

Облекох си кустума от бел шантунг, сложих си бели гамаши, ръкавици от черна чортова кожа, бело борсалино. Беше лето. Извиках най-хубавия пайтон. Качих се и запуших с дългото цигаре. И така излезох на площада.

Събраха се всички: началник милицията, началник митницата, командирът на заставата. Пълно с митничари и милиционери, сите искат да ме видят, да ми се порадват.

— Предаваш ли се, Теренти?

— Да е хаирлия, предавам се, господин началник.

Първо искаха да ме правят техен, майор в милицията. Аз им казвам: „Господа, всеки си има тертип в живота. Аз на човеко ингел не мога да правя. Това е. Каквото и да правите с мене“.

Пратили го в „Богданов дол“, където караше трета година. И все повече се затъжаваше за Дунава, за лебедите, за дивите патици, за синьото небе, за дълбоките и чисти води.

Един ден той се явил при Гершанов:

— Да ви кажа, господин капитан. Държахте ме доста. Стига ми. И повече стоях, отколкото треба.

— Ти ли ще определиш колко ще останеш?

— Аз, защото за мен е нищо да избегам. И ви давам срок: ако на девети септември не ме пущите, ще си ходя сам.

На девети го пуснаха.

Теренти е прекрасен, разкошен човек, каквито са мнозина тук. Това, че хора оригинални, самобитни, с високо достойнство пълнят лагера, говори само за слабостта на сталинистите. Тия са обявили война на всяка човешка краска. За тях човекът е чиновническият плазмодий, безгръбначното, мижитурката, гнусният доносник.

Тук, на ръба на човешкото, ставаше разграничението между народ и сталинисти. Сталинистите живеят в чиновническата пустош, населена със сивите души. Където стъпят, те дехуманизират отношенията, хората, земята. Пред мен почти страшно се яви откритието: те действат против самата антропогенеза. Те имат друг план за човека, различен от този на природата и изключващ го.

Бях тръгнал с неясни представи и интуиции. Сега понятието се обогатяваше, уточняваше, обясняваше реалността.

Теренти носи пространствата на Дунава. Това просто се усеща, сетивно се възприема, когато човек дружи по-дълго. Той изглежда винаги заслушан в едно северняшко хоро. Можете да си го представите, седнал до кларнетиста с влашка капела, запретнати ръкави, малки мустачки — усмихнат и доволен.

Станчовски е друг. У него е будна добротата както е в героите от „Вечери в Антимовския хан“. Той е съвсем йовковски персонаж. Той е от тия градски села в Мизия, където от 80-те години на миналия век знаят трактора и вършачката. Не носи средновековното селско, не носи нищо селско. Неговото село лежи може би върху древна латинска паланка, било е град в късната античност. Интелектуално той е готов за тая нова ера в техниката и науката. И е запазил будната доброта, шеметната доброта на Серафим.

Съпоставях тия мизийци, хора с разголени гърди — офицерът от царската армия и контрабандистът. Те са еднакво шеметни в своята любов към правдините и свободата, неспособни на подлост, неподозиращи лъжата.

Лагерът е общество „инвитро“. Можеш чрез събраните образци да изучаваш целия народ, всичките му съсловия и структури, обществения морал, ценностната му система.

Станчовски и Теренти са необятността на българската натура. Но има други, които са измерение за дълбочината на народностното страдание и нещастие.

Такъв е Младен, неграмотният леяр, докаран за това, че пил по повод смъртта на Димитров.

— Викат, радвал си се, че е умрял? На смърт кой се радва? Кажете кой е човеко, я го не знам. Ако е бил добър човек, грех ми на душата. Я си пием сека вечер. Ако лееш осем часа и ти ще пиеш вечер. Без пиенье не може.

После Младен ми се доверява:

— Пием, пием и после се бели мишки видим. Маке. Що за гяволия. Бели мишки, знам, требат на докторите. Мене защо са ми?

Нещастният Младен е дипсоман, древен алкохолик, страда от пристъпи на делириум тременс.

— Като видиш бели мишки, какво правиш?

— Макя ми ме свие на леглото, седне на покривката, не ми дава да станем да ги пъдим. И они лазят по мене.

Удивително е, че е жив. При тази напреднала фаза на дипсомания как този организъм издържа? Тежката работа в леярната и евтиния, почти метилов алкохол („шльокавица“!).

Става дума за майка му. Тя му пратила двеста лева. Двеста лева не са нищо, но той поне може да си купи някой и друг пакет цигари. Това му създава самочувствие.

— Я дай два пакета „Ударник“.

— Нали майка ти е без средства.

— Без средства е. Но она е хитра. Тука иде пред „Св. Неделя“, моли се жално, плаче и хората й дават.

— Майка ти проси?

— Проси ами. Това, дето ни плащат в леярната, за никъде не стига.

— Пропиваш си заплатата?

— Я пием само наднормените, заплатата целата й носим у ръцете. Но какво е леярският надник? Нищо! Викат, слаба производителност. Е, как да е много. Носим двама леяри една кофа течен метал от осемдесет кила. Ако е повече, може да изтъркаляме кофата. И тогава живи хора у леярната нема.

Дълбочината на драмата му разбрах една лятна вечер, когато седяхме на една купчина въглища и чакахме да тръгнем за нощна смяна.

— Ех, тегло — каза Младен. — Ех, тегло. Огледа се и почна да шепне в ухото ми:

— Ама я че ти кажем, че има едни ора, дето че управят всичко. И они че вземат скоро властта.

Удивих се. Младен проявява интерес към политиката.

И кои са тези хора?

— Че ти кажем кои: комунистите. Они че вземат властта и тогава че е добре за сите.

Изсмях се (не можех да се сдържа!) и му обясних, че те управляват и че ние двамата сме пратени тука от тях.

Неговото смайване бе огромно. Той млъкна. И не каза нито дума. И един месец не размени приказка с никой.

Бедният парий на големия град, нещастен недокосваем, по кръчмите той бе чувал сталинистките приказки и обещания. И като всички нему подобни, носещ от векове надеждата в мировата правда, във видовия ден, бе поел и погълнал тяхната демагогическа агитация и тя бе станала смисъл на живота му. Че точно от носителите на мировата правда може да бъде ударен той, най-бедният, най-нищожният, не можеше да не го събори в пръстта, в отчаянието.

Тук човек можеше видимо да отмери доколко искрено бе сталинисткото народничество, тържествените декларации за тъждественост с народа. Тия хора никога не са имали понятие за това, какво е българският народ.

По-страшен беше един друг случай.

По това време аз работех в пътеходната и имах малко време да чета. Седях на слънце пред бараката, когато в двора на лагера влезе голям камион с някакви материали. Трима или четирима лагеристи извикаха в едно гърло: „Серафиме, бягай. Иде камионът“.

Човекът, към когото бе отправен този вик, страхливо се прибра към бараката и седна. Видях, че трепереше с цялото си тяло.

Зад такива епизоди в лагерния живот винаги се крие нещо забележително или страшно. Скоро се осведомих. Историята бе такава.

Във Владая имало по това време фабрика за изкуствени мрамори. Повечето работници идвали от Княжево. Тъй като нямало рейс, използвали връщащи се от София за Перник празни камиони от въглища.

Шофьорите спирали на уреченото място и след това пред фабриката. Серафим бил работник в тази фабрика.

Една вечер валял проливен дъжд. Серафим се качил бързо на един спрял камион. Видял, че до будката на шофьора се притискат няколко души, но това не му направило впечатление — сигурно са негови колеги от фабриката.

Но камионът не спрял пред фабриката. Серафим се разтревожил, станал, приближил се до групата да им каже да потропат на шофьора да спре. Потупал един от тия хора по рамото, но оня му опрял автомат в гърдите. Повалил го с два удара на земята и го смъкнали до другите арестанти.

Докарали го в лагера, но не съобщили какво е станало. Гершанов му теглил голям бой за това, че няма заповед за задържане. Никой не обърнал внимание на неговите обяснения и протести.

Когато разказал в бараката невероятната си история, тя предизвикала хомерически смях.

Оттук нататък всичко вървеше зле за Серафим. Искат сведения за него във фабриката. Получават най-лоши. Поиска ли сведения полицията за арестуван, тя очаква най-лоши характеристики. Ако някой не се съобрази с нейното изискване, сам се озовава в лагер.

Серафим бе дълбоко объркан, както Младен. Той имал дори някакво участие във взимането на властта през 1944 г., поради това неговото просто сърце му подсказвало, че може да бъде сигурен във всичко.

Чрез драмата на Младен и на Серафим може да се измери простонародната драма. Ударът върху париите е не по-малко жесток, отколкото върху интелигенцията. Само че те, париите, без знания, без съждения, без опит, са просто като животинчета. Тяхното страдание е безропотно.

Те са свикнали да страдат така. Така пет века са страдали по еднакъв начин добичето и стопанинът, от едни и същи болести, от същия глад и от същата жажда.

Сталинизмът възстановяваше в живота забравената категория на раята.

В пътеходната барака бяхме около стотина души. И тъй като печелехме четири часа на ден, понеже бяхме на три минути път от нея, оставаше време дори да се създаде някой анекдот.

Понякога започвах:

— Серафиме, представи си, че си свободен. Можеш да отидеш където поискаш. Например на кино. Излизаш от киното, тръгваш ей така да се пошляеш и никой не те спира…

Тук аз млъквам нарочно. Серафим, който ме слуша с премрежени очи, е разочарован, че съм спрял. Той ме побутва:

— Разправяй, разправяй…

— Можеш да се отбиеш в някое кафене, съвсем сам, да поръчаш едно кафенце и един коняк. Ей така. Стоиш си до прозореца и гледаш забързаните хора, които минават покрай теб…

— Разправяй, разправяй…

Серафим обичаше като дете приказката за свободата…

Отново, Господи, в тази земя се раждаше митът за страданията на неповинния българин. Серафим и Младен, те и двамата бяха човекът отпреди падението, от епохата, която предшества греха на историческото познание. Бяха неизкушени. Не знаеха, че има история, не подозираха, че има такава, никога не бяха предполагали, че могат да претърпят кръстни мъки в името на нищото. Само Евангелието може да го изрази: те бяха младенци!

Не знаеха за безпричинното зло, вярваха в съседа си, съселянина, съгражданина, в брата. И сега, след претърпяното, да ги призовеш да спасяват някого в мината, да дадат кръв, да страдат в името на всеобщото благо, те без декларации, без приказки ще тръгнат.