Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (12)

12

Следствието започна. Техниката се оказа проста. Искат ти да напишеш много подробна автобиография, още от детинството и насетне. Анализират текста и търсят за какво да се захванат. Ако си имал съученик, който е станал опозиционер, искат да признаеш, че си му давал сведения за партията. Ако твой приятел от детинство е станал полицейски офицер, то ти си този, който му е съобщавал къде са се намирали партизаните.

Ах, тия партизани! Те бяха вечният предлог. Оказа се, че горе-долу един милион българи са взели участие „доброволно“ в преследването на партизаните — ако истината бе такава, сталинистите нямаше никога да победят.

На мен, слава богу, не ми навираха в очите вечните си партизани. (По-късно те избиха немалко партизани, без да страдат от скрупули!)

Бързо долових тактиката им. Моите биографични текстове не им даваха материал. Впрочем, аз и не помнех имената на много свои съученици от отделенията и прогимназията, бях самотен, връзки нямах.

За да видя дали съм прав в предположенията, направих един опит. Вена Кърпачева ми бе съученичка в отделенията. Писах това. Веднага се нахвърлиха върху ми: кога тя ме е запознала с баща си и какви услуги съм му правил.

Значи бях прав. Оттук нататък внимавах върху всяко име, върху всяка подробност.

От биографията ми не „изскочи“ нищо. Скъсаха листовете и ме накараха да почна пак. Пак нищо не излезе.

Заложиха на втория си номер. Славянинът благородно е склонен да приема, че е виновен за световната мизерия. Търсят в текстовете някакво провинение от морален характер, което раздуват (сега те са специалисти по етика!) и гледат дали ще се хванеш.

Мнозина приемат подобни „обвинения“, вживяват се в своята вина.

Бях запознат с Фройд. Схващах, че тия интуитивно следват психоанализата. Те преодоляват цензурата (по Фройд) не за да те лекуват, а за да ти създават една нова травма. Насаждат ти невроза, казано накратко. И понеже са невежествени в психотехниката и всичко е грубо, то работата става още по-ефикасна. След два-три сеанса съответният идиот е невротизиран и му трябват години, за да оздравее психически.

Така подлудяваха в килиите цял един народ.

Накараха ме да пиша трети път. Сега приеха ръкописа ми. Обещаха процес и една присъда повече от десет години. За нищо! Беше възможно.

Цялата тази гнусна история се разиграваше пред портретите на двама лигави сталинисти: Ромен Ролан и оня никаквец Максим Горки.

Горки, заедно с комунистическите му педагогизми, бях изхвърлил отдавна от съзнанието си, но на френската свиня все още вярвах. Сега можех да забележа как неговият портрет със задоволство наблюдава зрелището. По-късно, през 1956 г., „Ле летр франсез“ публикуваха неговите записки от посещението му в Русия, от които се вижда, че много неща са му били известни. Но е мълчал. През 1985 г. четох във френската преса, че той е бил „в услуга на Гулаг“. Така бавно се разкри мисловната революция на един френски радикал.

Моето следствие отиваше към края си. Не направих признания, че съм шпионин и не писах против никого.

Седях в килията си, вече без да бъда тормозен — подготовка за процеса и затвора.

Тук гадовете загубиха интерес към мен. Пращаха им нови жертви. Така че ме изоставиха на началник ареста.

Той се оказа много добро момче. Йовчо пускаше непипнати торбите на мама до мен. Мама ми изпращаше книги. Молиер на френски, „Дон Кихот“ на испански, „Гъливер“ на английски.

Тия книги са критика на цивилизацията и подхождат за затворническо четиво.

Въпреки многото брадати професори и многото катедри, аз не знам да е казано или написано нещо изключително за тях.

„Гъливер“ съдържа една особена социална доктрина. Основното противоречие за Суифт е между духовните нива. Векове след него социалната мисъл търси контрастите в имуществените отношения. Суифт е безапелационен: на арената в бой са дребнавото мислене и духът, човекът и човечетата. И това няма нищо общо с „имуществеността“.

Знам чудесата на молиерознанието. Но ще кажа, че Молиер няма нищо общо с Теофраст. Тартюф и Мизантропът не са характери — това са величествени врагове на културата, синтез на лицемерието, омразата, себичността. У Молиер според мене има една доктрина, пространна почти колкото християнството, и не е чудно, че двамата с Паскал са съвременници и че съществуват дълбоки сходства между тях — дотам, че по едно време се твърдеше, че комедиите на Молиер са писани от Паскал.

„Дон Кихот“ не е литературна творба. Нито едно от многобройните му подражания не се е оказало успешно. Това е така, защото „Дон Кихот“ не е литература, а пламенна любов. Той е в абсурдното положение на пламенен християнин. Тази книга е немислима без католицизма.

Междувременно ставаха различни събития. Имаше някакви „избори“ и сталинистите вкарваха в кауша „провинилите се лица“.

Каушът се пълнеше.

Умря Георги Димитров. Натъпкаха кауша с хора, които се били радвали на смъртта му. Напредваха нещата около Трайчо Костов.

По повод на събитията растеше анекдотиката.

Трима братя се събрали да си пийнат — тихо и кротко. Пийнали си и легнали да спят. През нощта полицията нахълтала. Арестувала ги за това, че се били „радвали“.

— Пили сте по повод смъртта на Димитров!

— Ама чакайте, от смъртта му мина една седмица. През това време и вие сте пили.

— Хитри сте. Не сте пили веднага, почакали сте да мине време. — Сега и тримата бяха при мене. Изтрезняваха.