Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (15)

15

Най-сетне ние излязохме след първия работен ден. Беше тъмно. Поехме обратно по пътя. Разбира се, аз бях смазан. В ходенето забелязах нещо особено. Старите и опитни затворници спяха, ходейки. Как успяваха да правят това? По-късно и аз се научих да вървя, спейки.

Стигнахме в лагера към дванадесет часа. Отново супата от лучени пера! Сега нямаше откъде да се купи боза. Аз намокрих с нея хляба си, колкото да го сдъвча.

Сутринта бях видял спалните помещения, но сега си дадох ясна представа за какво се касае. На наровете можехме да легнем само „ребром“ и никакво обръщане през нощта не беше възможно. Впрочем никой не се обръщаше и никой не се будеше нощем. Падаха и буквално умираха.

На сутринта станах късно. Поне за това не ни закачаха, копачите. Ако имаше извънредна работа в лагера, хващаха кукари и въжари. Много вярно бяха премерили къде секват нашите сили и ни държаха на ръба на изтощението.

Ядох боза и хляб. Това, което наричаха чай, бе някаква помия, при това без капка захар.

Седнахме с единия от маневристите и се загледахме във входа на пътеходната. Неочаквано за себе си казах на френски:

— Ле кав дьо Ватикан. (Подземията на Ватикана — роман от Андре Жид.)

— Каква чудесна книга — каза маневристът.

Отприщи се чудесен литературен разговор, от тези, които обичам, каквито водехме с Томата Томов, Атанас Далчев, Жорж Ато.

Моят събеседник беше поетът и впоследствие преводачът Жорж Мицков. Той беше завършил романска филология в София, но си бе дал огромен труд за проникване във всички литературни и лексически пластове. Разговорът с него бе цяло удоволствие.

Моят нишки поручик ни слушаше свъсено. Несъмнено за него ние бяхме тези нещастни франкофили, които доведоха до промяната или помогнаха да стане тя и които заслужено бяха изпратени тук.

Тогава аз не мислех като него, сега обаче се питам: дали наистина не беше така?

Винаги съм обичал литературния разговор на съответния език. Понякога сънувам на чужд език, както сънувах на английски срещата си с Минков. И какъв великолепен елизабетински говорих оная нощ! (Два дена преди това бях чел отново „Хамлет“ в оригинал.)

Говорейки на френски за Андре Жид, ние се наредихме да си купим ДИОККИ. Той ме посъветва да си купя ДДТ заради въшките — един много полезен съвет. Преди да тръгнем на работа, посолихме с дедете бельото си отвътре. Много по-късно разбрах, че това е било особено опасно.

До започването на смяната имаше още време. Жорж, който бе тук от доста време, вече се бе снабдил с някои френски книги. Сталинистите ни оставяха чуждата литература. Те я гледаха с върховно презрение. Разбира се, беше забранено тези книги да се изнасят. Те оставаха в лагера.

Зачетох „Претексти“ на Андре Жид на френски. В душата ми нахлу цялата скъпа за нас интелектуална атмосфера.

Върху ми падна сянката на човек, много прилично облечен за нашата обстановка.

— Да ви се представя — каза на френски той. — Аз съм капитан Добри Станчовски, от разузнавателната авиация, свалян три пъти през войната, но останал жив.

Гледаше ни будно, весело, интелигентно лице.

Това, че един офицер говори френски, беше рядкост. Веднага го сложихме да седне до нас.

Той изказа почитта си към Франция. Французите, каза ни, са дали образци на умно мъжество, англичаните — на ум, германците — само на мъжество.

Оказа се, че сам бе научил френски език и го говореше доста коректно. При това го беше научил по лагерите и затворите. Сега учеше испански. Аз веднага му предложих помощта си.

Чудесна литературна компания! Четири години след „социалната“ старият културен тип се възпроизвеждаше! Все още.

Някак съвсем естествено аз се сближих с групата на Латин, Доктора, Станчовски.

Латин бе як селянин от Северна България, но бе завършил гимназия и бе участвал във войната. Бяха го пратили в лагер, защото търсеше баща си.

Малко след преврата две хлапета дошли и арестували баща му. Оттук следите му се губят. Не го вписват дори в списъците на така наречения „народен съд“, с който узаконяваха саморазправите. Старият му баща не се е занимавал с политика, нито е бил кмет или бирник. Не е бил кръчмар или богат човек, не е давал пари под лихва, не е бил мразен от никого в селото.

На сина не искат да кажат какво е станало с бащата, не искат да му предадат трупа. Синът почва да бомбардира прокуратурата. Но там отдавна няма прокурори — там има друг тип полицаи. Крайният резултат е този — синът е „въдворен“.

Докторът бе зъболекар, беше следвал в Турция. Той просто не можеше да търпи сталинистите, не можеше да ги гледа. И всеки пет минути казваше нещо заядливо и точно по техен адрес.

Историята на Станчовски беше такава.

Той беше инвалид от войната, трицепсът на дясната му ръка изобщо липсваше. Лекарите му казали, че ако се научи да пише с нея, ще бъде голяма придобивка.

Но Станчовски бе силен и героичен човек. Той имаше култ към телесната сила — и към своята също. Започнал упражнения с топка за тенис. След шест месеца започнал да си служи с ръката. След една година вече беше изкопчия.

При ревизия му отнели инвалидната пенсия. После му сменили и категорията: от военен инвалид станал „царски офицер“.

Това, че имал воля, че е победил съдбата, ги вбесило. Тъкмо по онова време сталинистите развяваха един от своите литературни парцали, „Повест за истинския човек“. Това, че един „царски офицер“ си беше позволил да направи нещо подобно, бе непростимо за тях.

Нашата групичка от петима-шестима приятели копачи не се беше прославила с нищо в лагера, където имаше много видни културни дейци и политически личности. Единствен Станчовски бе популярен. Той ходеше с кривата си лула и с една книга на Екзюпери в джоба. И той бе голям поклонник на писателя летец.

Отново тръгнахме на работа, отново бяхме в забоя. Сега свърших някаква работа, особено при товаренето. Моят нишки поручик бе доволен от мен.

На четвъртия ден свърших работата си сам. Три дни поручикът бе жертвал силите си заради мен.

Затече копаческото всекидневие. Сутринта ставахме по-късно, мотаехме се из двора, четяхме книги или разговаряхме. Написах първото писмо до вкъщи. Имах право да пиша и да получавам една пощенска картичка месечно — точно от петнадесет реда.

Моят духовен живот не се измени съществено. В лагера бе натъпкана естествената ми интелектуална среда. Ние продължавахме да водим същите разговори и дискусии, както и на свобода.

Моят тесен приятелски кръг бе чисто интелектуален. Не бях от тия, които се занимаваха с политика. Затова разговорите ми рядко имаха политически характер. Разбира се, по-късно бях принуден да участвам в много сериозни политически дебати.

Полека-лека се адаптирах към труда и глада, доколкото човек изобщо може да се адаптира към тях. Очите ми почнаха да се отварят за различни опасности, които не се забелязваха на пръв поглед.

След около месец вече бях „изпечен лагерист“.