Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (19)

19

Започнах да усещам ефектите на гладуването. Смъкването на тлъстините е първата мярка за оцеляване. Колкото по-малко тегло поддържаш, толкова по-добре, гласи лагеристката максима. И все пак идват мигове, когато…

Станчовски, който поддържаше физиката си, гладуваше. Той бе решил въпроса така: до свинарника стоварваха сурова царевица. Той крадеше от нея и полека я сдъвкваше сурова.

— Имам зъби на животно — казваше. — А освен това стомахът ми мели всичко. Ако искаш, да ти открадна царевица и на теб? Много е калорична.

Не се виждах как ще ям сурова царевица с моите зъби. Наистина, мога да я сложа в някакво канче с вода, за да омекне. Но това не може да се направи незабележимо. Шпионите помежду ни, главно криминалните, ще ме предадат веднага. А е жалко да те разстрелят за една шепичка царевични зърна.

Станчовски ги вадеше зърно по зърно от джоба и примижал от удоволствие, ги сдъвкваше.

Спаси ме един криминален — Ицо Петлярката. Дали бе наистина криминален е друг въпрос, приписваше му се джебчийство. По едно време аз се бях сприятелил с царя на софийските джебчии, Варната, и чрез него опознах „цялата джебчийска рота“. Ицо не беше там.

Както и да е. Бяха го прибрали за джебчийство. Той беше умен човек, природно интелигентен.

В лагера намери начин да краде картофи. Как вършеше това, ще остане тайна. Но по-странното бе как успяваше да ги опече, защото в мината огън не може да се пали.

По време на почивката след взрива той изчезваше за двайсет минути и се връщаше с два-три килограма картофи, току-що опечени, топли. С малко солчица печените картофи са направо мечта!

Тези Ицови картофи ме спасиха, защото на излизане от лагера се оказа, че съм направил туберкулозен инфилтрат, който организмът сам е парирал.

С какви мъки, с какво усилено хранене, с какви почивки лекуваха тогава инфилтратите! Аз победих моя с печени картофи.

Веднъж Ицо успя да открадне от милиционерската кухня едно парче марципан, около кило. Раздели го с мен. Легнали на въглищата в мината, ние бавно и с блаженство го изядохме. Благодарение на такива „дарове на съдбата“ се добирахме от една седмица до друга. И все пак течеше онази приказка — животът.

В масата от лагеристи едни изчезваха и се обезличаваха напълно, други, напротив, се открояваха релефно и печелеха симпатиите на всички. От последните бе Станчовски.

Веднъж ми казаха, че пилотирал на Александър Цанков. Попитах го дали е вярно.

— Измислих го сам — каза. — Не ми се щеше да стоя за нищо тук, затова си и го измислих. Цанков не е имал самолет, нито свой, нито държавен. Личен самолет имаше само царят.

Полека-лека той ми разказа своята история. От момче искал само едно: да лети. От полетата край село гледал в небето двукрилите самолети (биплани) и искал да е горе, между облаците.

Станал пилот, правил въздушни фотографии и играл комар. Дошла войната и поел опасната си професия. Тя е описана цялата във „Военен пилот“ на Екзюпери. Станчовски знае книгата наизуст, както и „Земя на хората“.

Понякога казва замечтано:

— Гийоме, приятелю! Какви прекрасни хора!

Неговата вихрена натура понася особено мъчително робството на лагера. Той единствен не мрази сталинистите. Неговото презрение към тях е такова, че не му позволява дори да ги забележи. Тук, в лагера, той е приятел с Монката Троцкиста от Пловдив. Тяхната дружба е легендарна.

Оказа се, че Станчовски не може да понесе робията. Той решава да избяга.

Един ден в лагера внезапно се вдига тревога. Строиха ни, започнаха поименна проверка. Оказа се, че липсва Станчовски.

Командир на копачите беше един офицер. Той се вайкаше:

— Какъв безотговорен човек! Ще го пребият. Пък и с нас ще се разправят.

Последваха колективните наказания: целият лагер три месеца без писма и колети (последното може да означава смърт за някои). Да се предадат в склада всички кожухчета (затворниците, подобно на цивилните миньори, имаха кожухчета и ходеха с тях през лятото). Поради малкото слънце, което получаваш, живееш в постоянен студ.

Следобед докараха Станчовски и го вкараха за разпит. Преспа една нощ в карцера и го пуснаха сред нас. Не го бяха били, цяло чудо! На въпроса „Защо избяга?“ отвърнал кратко: „Не мога да ви гледам!“

— През нощта идваха в карцера, може би с намерение да ме бият. Там няма осветление и за да ме видят, палеха клечки кибрит. Аз им гасях клечките. Бях свикнал с тъмнината и ги виждах. Мислех си: ако почнат да ме бият, не се знае, докъде ще докарат. Нещо от бокса ми е останало, въпреки пострадалата ръка. Когото намеря, открит ще ходи в моргата. Пък те са селяни.

Преди време Добри откраднал от пътеходната един цивилен дочен костюм. Собственикът му го изпрал и проснал да съхне. Това е строго забранено. Когато Добри откраднал дочения костюм, собственикът работник не посмял да се оплаче, за да не се намери и той в лагера.

Добри скътал костюма и дочакал удобно време. Един ден сложил костюма в лагеристката си торба, отбил се до пътеходната и там се преоблякъл. Оставил си торбата на скрито, за да не я открият и вдигнат тревога. Нямал шапка, а главата му била бръсната като на затворник.

— Тогава видях една по-нова ламарина и я вдигнах на главата си, уж че я нося някъде. Понесох я. Милиционерът от вишката не ми обърна внимание — взе ме за работник. Но чух, че някой тича след мен, овладях се и не се обърнах. Тичащият стигна до мен и ме потупа по рамото. Тогава се обърнах.

— Върни се — каза той. — Какво правиш?

— Ще се върна — казах — само да оставя тенекията ей там и ще се върна.

Той огледа безсмислено тенекията:

— Аз ти казах, пък ти както щеш. Не знам.

И се върна.

Добри захвърлил тенекията на границата на лагера и поел по линията. Ходил четири часа и доста напреднал — целта му била Югославия. Заловили го случайно.

— Видях овощна градина и работници, които пръскат плодовете. Реших, че е някакво текезесе и влязох. Оказа се, че това са военни погреби, дегизирани като градина, хванаха ме. Ако бяха въоръжени с пищаци или с карабини, щях да избягам. Но войниците бяха трима, с шмайзери. Предадох се.

Добри възстанови ритъма си на живот. Екзюпери, Андре Малро, Хемингуей, мъжествената литература. Крадеше царевица. Дъвчеше я с невероятните си зъби.

По-късно се разделихме, него го изпратиха в Белене. Не зная защо, но все се надявах да се видим. Видяхме се най-неочаквано на една спирка за Панчарево, прегърнахме се. Той дойде да живее със семейството си у нас.

В лицето на Добри провидението ме сдоби с приятел като Гийоме. А това провидението прави рядко.

Добри остана миньор и се пенсионира като такъв.

Приятелството ми с него разколеба предубежденията ми спрямо старите офицери. Не ги обичаха. Ходеха, стегнати в корсети, потропваха със сабите си по „Царя“.

Всички тия елегантни военни за един ден се намериха на земята. Ала техните реакции бяха удивителни. Те навлязоха в строителството, станаха бързо майстори зидари, мазачи, без да се оплакват, пък как да кажа, и без да понижат много начина си на живот.

Хората от старите класи бяха наистина за адмирация. Заличените адвокати напускаха на 45–50 годишна възраст добре разработените си кантори и отиваха да работят на гаровите разтоварища. Ако е имало някога „хождение в народ“, това бе тогава. Военните, адвокатите, журналистите, някои писатели слязоха в живота. Това силно въздействаше върху въображението на работниците.

За мен удивителният случай беше Бургуджиев.

Човек от възрожденско коляно, едър, снажен, като някой от Вазовите чичовци — балканджия. Взеха му абсолютно всичко. Не му оставиха и една мъничка вила от две стаи и кухня, на която, според закона за национализацията на едрата градска собственост, той имаше право.

Този богат човек, този мултимилионер не трепна. Нае две стаи в една селска къща. Сутрин ловеше първите рейсове, както казваше жена му, пробиваше пъртина. Работеше в София в някакъв промкомбинат. Ръцете му бяха вечно лилави, кафени, червени от химикалите. Не се оплака нито веднъж. Почна да работи на шестдесетгодишна възраст и се пенсионира към осемдесетте. През цялото време запази идилията на семейния живот. Почина на преклонна възраст.

Неволно сравнявах това със случаите на уволнение при стария режим. И майка ми беше уволнена по ЗЗД. Тя не плака и не се вайка, просто тръгнах на работа и аз. Но какъв вой, какви плачове бяха около нас. Очевидно поведението на различните обществени слоеве е различно в щастие и нещастие.

Сега присъствахме на своето нещастие и на бясното щастие на злите.

Потенциалните, скритите, невидимите и непредвидимите опасности внезапно се актуализираха. Човек наистина не знае откъде ще дойде злото. То засегна и мен. Останах жив поради някаква свръхестествена намеса.

Освободиха много лагеристи и на тяхно място докараха други. Стремяха се към оборот — масово сплашване (но и масово унищожение) чрез лагерите.

При идването на нови хора производството все пак страда. Старият копач с големи усилия вади нормата и за двамата, но наднормено не дава. Това удря пазачите по кесията. Те искат от нас свръхпроизводство, защото то се плаща по-високо.

Новата партида хора, които дойдоха, бяха набързо прибрани от улицата и ще рече, недостатъчно сплашени в следствията, както и незапознати с истината.

Ние им казвахме каква опасност ги грози при неизпълнение на нормата, но те не вярваха.

За неизпълнение на нормата — смърт? Не може да бъде!

Разбира се, не разстрелваха. Методът беше друг.

Който не си изпълни нормата, го лишават от сън. Той прекарва нощта на двора, под един силен фенер, и до него стои да го пази някой от мръсните кучешки жандарми. На следващия ден той тръгва със смяната на работа. Ако отново не изпълни нормата — втора нощ без сън. На третата или четвъртата нещастникът падаше под фенера — идваше спасителният инфаркт.

Лагеристите и шефовете на смени правеха каквото могат, за да спасят такива хора. Слагаха ги в някой топъл забой, за да се наспят върху въглищата и ги водеха „на надница“, уж че закубяват някъде.

Но управата на мината също следеше разпределението на хората и не всякога можеше да се излъже. Доста хора бяха убити по този мъчителен начин.

Ала приказките ни отидоха напразно. Новите бяха решили, че ще изучат миньорския занаят с течение на времето. Първите лагеристи в „Богданов дол“ действително са били обучавани от цивилни работници. Но време за „шеги“ сталинистите вече нямаха. Една вечер шестима се озоваха под лампата. На следващата — осем.

Внезапно стана горещо. Значи не бяхме разказвали приказки.

Но тук се случи лошото.

С Ицето ни бяха разделили, защото ни прибавиха и на двамата по един нов копач. Новите, които ни прибавяха, не бяха постоянни, сменяха се.

Тази вечер внезапно се озовах с един стар копач (разпределението ставаше преди смяната да влезе в мината). За него помня следното: студент от Габрово, има полипи и е някакъв вид мистик. Говореше носово.

Той бързо дойде да ме намери и ми каза, че тази нощ трябва да го спасявам. При експлозиите не се бил скрил добре и на дясната му длан се набили дребни въглищни песъчинки.

С такава, макар и невинна повреда той не можеше да копае.

Нека кажа, че в лагера всеки е длъжен да държи будно вниманието си непрестанно. Тук разсейването не е позволено: то може да означава смърт. Ако някой се разсее, то това си е, в края на краищата, негова работа. Ако може да му се помогне — добре, ако не — какво да се прави?

 

 

Този нещастен идиот с лекомислието си ме вкарваше в особено опасна ситуация. Не бях много добре със силите и не знаех дали ще извадя своята норма. Сега се оказа, че трябва да вадя две норми.

Направо си заслужаваше да река на Габровеца: „да си се пазил, няма да те пазя аз“ и да му дам сиктира. Но се оказа, че не мога да го осъдя на смърт. Казах си: „ще мрем заедно“.

Когато пристигнахме, на забоя се оказа ново нещастие. Като осветих с карбидната си лампа въглищната стена, видях, че тя е прорязана от тънки нишки кремък.

Камъкът във въглищата е много сериозна пречка. Щом се появи кремък, нормата се намалява наполовина. Обикновено предходната смяна те предупреждава и тогава ти викаш минния техник, които единствен може да констатира наличието на камък.

В нашия забой в продължение на една смяна никой не бе работил. Затова не потърсихме минния техник, който си беше вече отишъл.

Работата се усложняваше и поради друго. В камъка шилките много лесно трошат острите си като технически молив върхове. В такъв случай ние вземаме от магазина по две или по три шилки на човек. Освен това вземаме и по два свредела, защото в камъка свределите лесно губят остротата си. Сега и това бе пропуснато. Счупеха ли се шилките, бяхме готови за под лампата.

Всеки разумен човек просто би седнал на земята и би оставил нещата да следват едно след друго.

Да, но аз не съм бил никога разумен. Казах си:

— Ако мама знае в какво положение съм сега, тя ще е уверена, че аз ще направя всичко възможно, всичко зависещо от мен. Сестра ми ще мисли същото. И приятелите ми, Ангел и Иван.

Тогава казах на Габровеца:

— Върви напълни канчетата с вода от бурето.

Съблякох се до кръста, облякох т.нар. „копаческа риза“ (без нея тялото се набива с глина и въглища) и пристъпих до стената. Според общите физически закони шилката трябваше да се счупи още след първите двадесет-тридесет замаха.

Това не стана. Няма да кажа, че ме обзе надежда. Просто продължих да копая механично, без да мисля за каквото и да било.

Тогава се случи нещо необикновено. Забравих кой съм, къде съм и какво правя. Смътно усещах, че люлея тялото си, че замахвам с един дълъг предмет.

Внезапно във въглищната стена се образува слабо сияние. Там светеше сфера. В сферата имаше едно женско лице. Схващах само, че това лице плаче, от очите се стичаха сълзи. И разбрах, че тази скръб е заради мен.

И това продължи. Колко време? Не зная…

От сънното състояние ме извади вик. Моят габровец се бе върнал с канчетата вода. Той гледаше в почуда.

— Какво си направил?

— Как какво съм направил?

Дръпнах се назад. И внезапно разбрах, че съм направил целия подкоп вероятно с едно десет процента наднормено. Но понеже съм копал само на едната страна, оставаше за подкопаване десният ъгъл.

Габровецът, въпреки набитата ръка, грабна едната шилка да вземе десния ъгъл. След пет минути тя бе счупена от двете страни. И след още пет минути се счупи и втората. Но подкопът бе завършен.

Оставаше ни крайно изморителното пробиване на дупки с ръчен свредел. И тъкмо тогава се оказа, че наблизо са монтирали електрически. С него дупките се правят за пет минути.

Гръмнахме. Галерията бе нова, плитка, бързо се проветри. И понеже пак не бяха сложили шина, ние трябваше да прехвърлим още веднъж въглищата, за да ги приближим до шината и до вагонетките.

Остана да товарим. В този момент спря токът — авария. До края на смяната имаше още два часа. Ние ги проспахме сладко, легнали върху въглищата.

Когато излязохме от мината, по инкята ни обявиха за ударници. И после, вече в лагера, видяхме как отделиха нещастниците под лампата. И ние щяхме да бъдем там.

Край хората под лампата цялата смяна минава с наведени очи. Ние знаем, че те имат сив цвят на лицето, че техните крака странно потръпват, че в ръцете им се налива непредставима тежест, че те искат само едно: да легнат на земята и да умрат. Затова ние минаваме мълчаливо край тях и не ги гледаме. И те не ни гледаха. Ние сме на брега на живота (все още!), те са на брега на смъртта.

Казах, че габровецът бе някакъв мистик: окултист, теософ и т.н. Той подразбра, че е станало нещо свръхестествено. И умираше от любопитство — това бе негова област. Но аз не му казах нищо, отрекох, че е ставало каквото и да било. Не исках тази история да се обругава.

Не трябва да се смята, че поради това чудо главата ми увря. Трябваше да станат още много неща, за да измина този ужасен път: от Маркс до Христос, голготата на нашия век, по която ще преминат всички.