Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Estranged2 (2018)

Издание:

Автор: Владимир Свинтила

Заглавие: Кладенецът на мълчанието

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: май 2009

Редактор: инж. Асен Кирилов Аначков

Коректор: Людмила Попова

ISBN: 978-954-321-555-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7269

История

  1. — Добавяне

14

Тук трябва непременно да се спра заради едно обяснение. Българският читател е подозрителен. Той подозира, че авторът се „опиянява от собствената си личност“. Това е позволено само на преводните автори. На българските е забранено. Ако читателят заподозре такова нещо, той хвърля книгата с къса псувня.

Та тук именно е необходимо обяснението. Клокочи ли романтично сега моето сърце при съзерцанието на тези ретроспекции? Позволявам ли си да гледам на тази книга като на нещо значимо? (За българския автор това е също непозволено!) Въобще „как смятам да я карам“? Ние, българските автори, сме отгледани с бич в ръка.

Впрочем, обяснение дължа първо на себе си. Аз също се подозирам в „самоопиянение“.

Нощес сънувах необикновен сън. Сънувах Марко Минков, на когото толкова много съм задължен. И както става насън, той е същевременно и Т. С. Елиът (между тях имаше известна физическа прилика).

Сега това двойно лице ме запита приблизително следното:

— Вие вече имате световно признание и аз много бих искал да Ви питам: до какви особени истини стигнахте?

— Първо, дадох си сметка за страшното социално ограничение на средите, от които произхождам.

Това мое признание дълбоко го разочарова.

— Аз имах предвид някоя универсална истина…

Тогава казах:

— Стигнах до заключението, че добротата е най-висшето постижение на човека, но че аз за съжаление не съм в състояние да я спечеля.

Нима сънят ме обвиняваше? Нима аз също се бях стремил не към истината, а към „своята реализация“ (чрез литературата?).

Не зная защо сънят лъжеше.

От момче аз бях отхвърлил и универсалната литература, и универсалната философия. Писал съм за тази земя тук и за тези хора сега. Писал съм за простонародни форми на културата, селската, градската, за национално-народностните традиции, към които никой „културен читател на Запада“ не би проявил никога интерес. И това не е от национализъм или патриотизъм, а от любов към реалността, единствената истина. И затова дълбоко, социологически изучавах и реалността в Евангелието.

Моят сън бе фалшив свидетел срещу ми. При това той имаше цялата достоверност, която се приписва на съня.

Истините, до които стигам, не са универсални. Нима някой някога се е интересувал от страданията по тези земи? Насилствените ислямизации и геноцида или Батак, или по-късно Шабла-Дуранкулак?

Това са епизоди. Историята се групира около малко лица.

Следователно и аз пиша за недоверчивия български читател, за този, който се оправдава, че „не е знаел“ (у нас винаги толкова много хора „не знаят“ и поради това са вечно безукорни!).

Пиша, за да се преборя с една отечествена лъжа, в името на мъчениците, чиито страдания видях.

Всичко това пречи на добрия стил и на блестящото изложение. Преди всичко самата композиция е банална.

И много още банални неща ще се срещнат в този текст. Но аз се утешавам с това, че не пиша за литературата, пиша за истината.

Но тук се добавя и нещо друго. Аз съм вечно претоварен с журналистическа работа — от нея най-сетне живее цялото ми семейство. И сега съм затруднен, трябва да довърша книгата и да не оставя статиите. (Какво ще ядем утре?) Опитвам се да съчетая и двете. Оттук идва и напрежението.

Това напрежение винаги (когато съм го имал) се долавя от близките. Жена ми се изнервя и почват караници, но защо, тя никога не би могла да си обясни.

Всеки, който ми дължи нещо, пари или услуга, изчезва. И започват „дребни закачки в печата“, „дребни политически клевети“.

Докато бях на работа, в службата почваше някакъв бунт против мен. При подобни условия работех в театъра. Ходехме на работа само сутрин. Усетиха, че съм затруднен и ме оставиха да ходя и следобед, а ме задължиха да гледам и вечер спектаклите, дали актьорите не ги обръщали „на кодош“!

Така веднъж жена ми заяви, че ако не отида с нея на море, ще се разведем. И аз върших на плажа една жестока и несъвместима с морето, слънцето и атмосферата работа.

В такива случаи непременно се разболявам. Зъбобол, ишиас, ангина. И в момента ме е затресъл един грип. (Ако оставя писането, веднага ще оздравея и ще се подобри атмосферата около мен).

Ах, да, писането на подобен труд малко прилича на писането на литературни текстове, особено на такива с много претенции. Остава ти сухата истина, фактът, състоянието и неговия по възможност точен анализ.

Писането на такъв труд става с разрязани пръсти.

Така че аз дадох нужното обяснение на придирчивия и недоверчив читател.