Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Estranged2 (2018)

Издание:

Автор: Владимир Свинтила

Заглавие: Кладенецът на мълчанието

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: май 2009

Редактор: инж. Асен Кирилов Аначков

Коректор: Людмила Попова

ISBN: 978-954-321-555-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7269

История

  1. — Добавяне

13

Ситуацията се изясняваше. Всички тия хора бяха предназначени за лагер, не за затвор — следствията им минаваха набързо, за един ден. В лагерите имаше нужда от работна ръка. Ще рече, щом ме държаха с тях, и аз бях предназначен за лагер.

Оглеждах се, за да опозная компанията.

В килията бяхме вече повече от тридесет човека. Спяхме седнали, скупчени един до друг. Имаше всякакви.

Имаше двама емигранти от Аржентина. Българинът обича да се прави на „дръж ми шапката“. Аржентинските българи решили да се върнат в милото отечество, разрушено от войната и поразено от сталинизма. „Прогресивният“ българин не вярваше на никаква новина, която не отърваше на неговия оптимизъм. Така че тия двамата се изтресли тук. Два дена пили и яли по банкети и вдигали тостове за „социалната“, на третия ден се намерили на улицата, без квартира, без пари (взели им песосите!), без работа. И „прогресивните“ българи рекли да се върнат в Аржентина. Обаче ги пратили в кауша. За мен двамата бяха добре дошли — да си поприказваме на испански (тогава много малко хора го владееха).

Имаше един неграмотен леяр, Младен, алкохолик, който не знаеше кой е Георги Димитров, а бе докаран тук заради него. Младен пиел всяка вечер. Пил и тази. „Що щат от мене? Па я си пием.“

Имаше един цирков артист — Лазар.

Обвинението беше, че късал афиши от „предизборната борба“. (Каква „борба“? Опозиция вече нямаше!)

— Никакви афиши не съм късал — каза. Ето как стояха работите. Лазар бе жонгльор и поради характера на професията си не можеше да пие. Но веднъж или два пъти в годината „избива чивия“ — напивал се. Тогава имал следната тактика: за да не падне на улицата и нещо да го сгази, както и да не простине, Лазар се качвал на трамвая, сядал някъде и правел „курсове“. Плащал си на кондуктора и се возел от едната крайна спирка до другата. И така, в продължение на два-три часа, изтрезнявал.

И този ден постъпил така. Не е слизал от трамвая. Но някакъв лекар го насосал, видял го бил как къса афиши.

Времената бяха такива. Чрез ежедневното дребно предателство и клевета се градяха кариери. Този лекар завинаги е регистриран като „приятел на властта“. Нещастник!

— Научих името му — каза Лазар. — Като изляза, ще го убия. Защото две-три години в концлагер значи край на професията. Аз всеки ден се упражнявам.

Той се замисля, после казва:

— Рекох им там, на следователите: аз съм циркаджия, каквото ще да стане, социализъм ли, комунизъм ли, аз оставам циркаджия. Какво ме интересува кой управлява? Надницата ми е същата.

— А те? — питам го.

— Няма да ни излъжеш! — викат.

Той е прав. Неговият живот не зависи от политическите промени, циркът е един свят за себе си и в себе си.

Но сега аз наблюдавах не само себе си и анализирах не само своя случай. Сега разполагах с богат емпиричен материал и можех да правя по-свободни заключения.

Картината се бе изяснила. Сталинизмът вече не беше нещо прикрито, почти като загадка. Виждах неговите проявления, реакциите му спрямо различни социални среди.

Засегнати бяха всички социални слоеве — интелигенция, емигранти, селяни (имаше и такива при мене!), работници, търговци, политически дейци, бонвивани. Догматизмът бе универсално недоволен от човека. Сталинизмът приемаше като положителен само механичния и безсъдържателен човек — дребният чиновник, който кисне в глупавата си канцелария и не върши нищо. Извън него почваше „зоната на врага“!

Една вечер вратата се отвори широко. Взеха да ни викат по име. Започваше се! След известно отпускане нервите ми отново се изопнаха. Междучасието беше свършило…

Товареха ни на един камион така: аз лягам върху гърдите на някого, върху моите ляга пък друг. Така — един върху друг, лягаме четири-пет човека. Само главите ни са открити, за да можем да дишаме. Къде ни карат? Неизвестно!

Камионът спря на „Московска“, където имаше голям арест. Оттам поехме нов човешки товар. Един висш полицай наблюдаваше операцията. Някой го освети с прожектор в лицето и аз видях безкрайно доволната му усмивка.

Беше необикновено пътуване. Така, лежешком, не можехме да видим нищо. Питахме лежащите върху нас, но и те не виждаха нищо особено. Някой каза, че се носим по Княжеското шосе. Значи отивахме към мини „Перник“.

Нощта беше влажна. Имаше лека мъгла. Минавахме през тънки облачета и обстановката ставаше почти мистична. Някой каза:

— Ще ни разстрелят!

— Глупости! — каза друг. — Имат нужда от роби, от работници. — Движехме се по равно, не се изкачвахме и не слизахме. Моторите работеха равномерно. Това потвърждаваше предположението: към Перник.

След около час камионите намалиха скорост, направиха бавно завой. Влизахме в някакъв двор, минавахме през някаква бариера. Започна „разтоварването“.

Видях малка приземна сграда в дъното — една висока. Намирахме се в нещо като голям фабричен двор. Бяхме хора от пет-шест камиона.

Колите се изтеглиха, а нас ни строиха в шахматен ред. Никой да не говори с другите. За нарушение — разстрел на място! Край нас сновяха копои с пистолети в ръка.

Лазар бе пред мен.

От постройката срещу нас излезе полицейски офицер — много елегантен (силното осветление на двора позволяваше да се види това). Пред него вървеше агент с петромаксова лампа в ръка и осветяваше едно по едно лицата на арестуваните. Полицейският офицер се спираше и добре оглеждаше лицето.

При целия риск Лазар изсъска тихо:

— Остап Гершанов. С един удар прави фрактура на черепа.

Лазар явно се тревожеше за мен, безпомощния интелигент.

Разбрах неговия риск и реших при всички случаи да се владея. Гершанов мина край мен и дълго ме гледа.

— Ти какъв си?

— Чиновник.

— Тук чиновници няма. Политически?

— Бях ремсист.

— Троцкист ли си?

— Не.

— Значи троцкист.

Като огледа всички, се прибра в стаичката. Почнаха да ни викат един след друг. Чуваха се крясъци и удари. Беше почнало „обработването“.

Вторият или третият получи предсказаната от Лазар фрактура на черепа. Сложиха го навън на земята в безсъзнание (комоцио церебри!).

Приех съдбата си безропотно. В края на краищата, веднъж се мре!

Влязох. Гершанов стоеше съвсем сам — нито един от копоите му не беше край него. Униформата му бе ушита с голяма грижа, ако е искал да бъде елегантен, изглеждаше префърцунен.

По-късно научих за него: келнер от Варна, сводник и сифилитик. От турски или татарски произход, неизвестно. А може и да е бил евреин.

Прие ме нацупено.

— Тук комунисти няма — каза. — Комунистът тук съм аз. За какво те доведоха тук?

— Без обвинение. Следствието нищо не установи.

Върнах се в шахматната редица.

Казаха ни, че ще прекараме остатъка от нощта в банята. Минахме край затворническите бараки. На един прозорец стоеше мъж на средна възраст, прочутият майор Стрихинов.

— Горе главата, господа — каза високо той, — тук се води бой с болшевизма. — Откараха ни в банята, по-точно в помещението за въглища. Спахме върху тях.

В пет часа ни строиха в шахматен ред. Имаше нещо призрачно в гледката — през нашата колона минаваха редки мъглици, които придаваха митичност на зрелището.

Започваше разпределението — търсеха копачи.

Сторил съм се по-силен, по-плещест, и ме взеха в копаческото отделение. Лазар, като по-дребничък и почти ефирен го взеха във въжарското отделение, където почти нямало работа.

След разпределението (аз бях втора смяна) ни раздадоха затворническо облекло. Това бяха стари войнишки и трудовашки дрехи, кой знае колко пъти изхвърляни от употреба. Нас ни облякоха буквално с дрипи. Моят шинел беше без ръкави и го намятах като пелерина, така ми излезе прякорът Кардинал Миндсенти.

Нашите собствени дрехи пакетирахме и те отидоха в някакъв склад. За колко време? Никой не знаеше.

Оказа се, че ни обличат в парцали просто за да ни унижат (сталинистите си знаеха работата!). Лагеристът се спираше на два метра от полицая, сваляше шапка и казваше почтително:

— Господин милиционер, моля за вашето внимание.

Селските лумпени се самозаграждаха с „почит“. Господин капитан, господин милиционер, госпожо, госпожице, господине, това бяха обръщенията към персонала.

Персоналът тук се състоеше от лумпени, които се обличаха много луксозно.

По онова време все още се носеха сака с ниски рамене, дълги едва ли не до коленете, ризи с високи яки и връзки с много малки възли. Така се обличаха „суингите“, които масово напълниха концлагерите.

„Персоналът“ на лагера се обличаше така. Когато те се обличаха по модата, тя не беше за презрение.

Блаженстваха, че ги наричаха „господине“, блаженстваха, че се обличат като суинги. Такова бе блаженството на „другарите“.

Нещастникът, който получи фрактурата, някакъв студент, пострадал, защото нарекъл Гершанов „другарю“. Това обидило келнера хаймана.

Впрочем този студент почина през деня от възпаление на мозъка. Не му бяха дали никаква медицинска помощ. Не успя да изкара и един ден в лагера.

Нашата „партида“ даде първия си мъртвец още в първия ден. Какво ли ни чакаше?

Останах за малко насаме с Лазар.

— Имаш ли представа от копаческата работа?

— Много е изтощителна. Но има едно предимство.

— Какво?

— Никой не те закача да правиш шпионаж сред колегите си. Копачите поддържат производството и ще рече, те поддържат ДС, защото мините плащат срещу нашия труд и парите отиват в касите на министерството. Отгде иначе средства за толкова баровци? Не ги ли видиш как са облечени? Така че копачите не ги закачат. А нас непрекъснато ще ни безпокоят. Бих станал и аз копач, но ръстът не ми позволява.

— Откъде знаеш тия неща?

— Цяла България знае всичко за лагерите, само ти не знаеш нищо.

За условията в лагерите се знаеха много неща. Но най-важното предстоеше да научим.

В една смяна имаше около тридесет копачи, докато цялата смяна се състои от триста души. Тридесетте изкопават въглищата. Останалите ги транспортират.

Така нареченият „подкоп“ трае четири часа. През това време (с изключение на фронта) производство на въглища няма. Маневристите прекарват празни вагончета на забоите и ги „тумбат“ край шината (изкарват ги от линията). През това време кукарите и въжарите също така нямат никаква работа.

Работата на кукарите е никаква. Кукарят закачва с една кука вагончето, което се спуска по нанадолнището, а хаспелистът го изтегля пълно. Кукарят има десетина движения на смяна. Въжарите следят безконечното въже и освобождават движените от него вагончета. Хаспелистите пускат и спират малкия електрически мотор.

Огромна част от тези хора е излишна в мината. Но те се водят „на надница“, мината плаща за тяхното присъствие. Така се пълни сталинистката полицейска каса. Полицаят ограбва и мината.

Строиха ни за обед. Копачите получихме по 800 г черен клисав хляб (останалите по 400 г). Чорбата беше пера от лук.

Никога не разбрахме откъде ги вземаха тези пера и какво правеха главите лук. В чорбата имаше по две зърна ориз и недоловимо количество олио. Аз плиснах буламача. Продаваха боза и си купих половин литър — поне в нея има нещо хранително, така до края карах на боза и хляб. „Месо“ готвеха веднъж в седмицата. Докарваха някакъв полуизгнил труп на говедо и го оставяха да угние добре още няколко дни. Тая отрова пък бе още по-лоша от супата с лучените пера.

От лавката можеха да се купят някои неща срещу „марки“ (прибраха ни парите и ни дадоха марки). Всъщност може да се купи само „ДИОККИ“, пулп, минаващ за мармалад, изсушен на калъпче. С тоя пулп и с бозата мнозина се хранеха.

След „храна“ се строихме и тръгнахме към мината.

Вървяхме около два километра край жп линията и стигнахме до входа на мината, над него стоеше старият миньорски лозунг: „Бог на помощ!“. Още не смееха да го сменят.

Тук разпределиха копачите по двойки. Мене ме дадоха за помощник-копач на един едър човек, бивш офицер.

Влязохме във входа. Там, в така наречения магазин, ни дадоха сечивата: шилка, лопата, свредел. Трите заедно тежат доста. Цивилните миньори отиват по своите забои с влакчета, но ние носим своя товар няколко километра под земята. Да вървиш приведен, с тая тежест на гърба, не е съвсем приятно. Отправихме се към галериите. Пътят ми се стори безкраен.

Стигнахме галерията и окачихме карбидните лампи на кюприите. Поручикът ми обясни в какво се състои нашата работа. В средата на пласта, на височината на кръста, във въглищата минава един пласт хума или глина. Този пласт се „изземва“ с вилката. При удар шилката се впива в глината. Копачът „отчупва“ от нея, така да се каже, едно парче, голямо колкото кокоше яйце.

Търпеливо и като се прицелва добре на светлината на карбидните лампи, копачът вади тази хума къс по къс. Той трябва да достигне дълбочина един метър и двадесет сантиметра.

Така във въглищата се образува процеп, който разделя пласта на горен и долен. В горния пласт се пробиват със свредела две дупки, а в долния — три. В тях бомбаджията вкарва шашки тротил, които взривява със запален фитил в проветрените галерии и с електрически ток — в гризутното.

В зависимост от дълбочината галерията бавно се изпушва. Пушекът е много опасен. Той е мъгла от мастни капки, които са начало на туберкулоза или пневмония.

Това поручикът ми обясни накратко.

Той копа известно време, а аз грижливо наблюдавах действията му. После предостави забоя на мен.

След десет минути се бях издишал напълно и плувах целия в пот. Тогава поручикът ми обясни, че тук основната тайна е в дишането, както при плуването (аз пък бях лош плувец!). Човек не прави големи усилия, усилията са еднакви, равномерни. Трябва да свикна на един механичен труд, който трае часове.

Болеше ме главата и ми се повръщаше. За да ми покаже нашето състояние, поручикът запали клечка кибрит. Чу се само „фъфлене“, пламъче не се видя.

— Няма кислород — каза той, — дори фосфорът не гори.

— Ами карбидните лампи?

— Те изяждат последния ни кислород.

— Защо не ни дадат електрически?

— Електрическите са нужни в гризутното.

Тогава не знаех, че в този следобед поручикът ми спасява живота.

Живеех с предразсъдъците на времето. За корпуса в Ниш, където бе служил той, се чуваха „ужаси“. Не знаех, че тези „ужаси“ са детска работа в сравнение с очакващите ни.

Естествено, не свърших за пет пари работа. Нормата за двама ни изпълни поручикът. Ако не беше я изпълнил, очакваше ме „тихата смърт“, за която ще говорим по-нататък.

Тук изказвам на нишкия поручик своята признателност. Като всяка българска признателност, тя идва късно и не е нужна никому.

По-късно аз също спасявах от смърт новодошлите, работейки за двама.

След експлозията почакахме забоят да се изчисти от пушека. Сега пък започна товаренето на въглищата по вагонетките. И тук не се отличих много.

Опитните копачи товарят половин тон вагонетка за три минути, някои дори за две (в зависимост от мястото!). Все пак, трудех се.

Натоварихме въглищата за около час и след това „отсякохме забоя“. С кирките се сваля от стената някой недобре разкъртен от експлозията блок.

Дочакахме минния техник, който отбеляза нашето производство.