Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (22)

22

Тече лагерното ежедневие и разкрива хора и характери.

Пръсна се слух, че генерал Свобода е вдигнал на въстание чехите.

— Браво, братя чехи, свободолюбив народ сте вие. Но и ние ще направим каквото можем.

След работа отказахме да предадем шилките — понесохме ги с нас. Това създава затруднения, защото след всяка смяна шилките се клепат и закаляват. Незакалена шилка — двойно повече труд.

Ние обаче не върнахме шилките. Тридесет копачи носят шилките както селяните в Германия по време на селската война са носили своите коси. Ние ходим настръхнали със своите шилки.

Планът бе такъв: ако въстанието в Чехия се задържи, на път за мината нападаме охраната и я избиваме с шилките. Това не е трудна работа. Един сигнал „бъди готов“, изречен и предаден тихо. След него всеки си набелязва копоя. Следва команда: „Бий“ и ние се хвърляме. Някой и друг безспорно ще бъде застрелян, но всеки е съгласен да мре.

Но в Прага нищо не стана. Какво ще чакаш от един човек на вечния компромис. И ние върнахме шилките в магазина едва на четвъртия ден.

Из лагера, побеляло от стоенето в килиите, с голи, почти детски колене, крачи и се мота унгарчето Янош. То имало хитрината да мине през Румъния и България. Хванали го на турската граница. Янош говори български със смешен акцент. Поради това неговите ругатни са още по-цветисти:

— Могорета (магарета), порцоли, помия.

Това са обръщенията му към сталинистите. Иначе той е тържествено церемониален, целият пълен с унгарски ритуали, приятел на човека и света.

— Могорета!

— Янош, защо си тука?

— Малко саботаж, малко шпионаж…

Лицето му се озарява от очарователна усмивка.

Каква е била неговата техника на бягство? Никъде не се е опитвал да скрие, че е унгарец, че не знае езика. Движил се с влак и пеша. Дори известно време някъде се хващал на работа в строителството. Обяснявал, че дошъл да се жени, скарал се с годеницата си и като изкара пари за път, си тръгва.

Той наистина носел своя унгарски паспорт и с него успявал. Никому през ум не минавало, че е беглец. Той се смееше така заразяващо, така дълбоко приятелски…

На турската граница черна котка му минала пътя.

Държаха го една година и неизвестно защо не искаха да го предадат на унгарските власти. И в Унгария, разбира се, го чакаше лагер, и то по-лош.

Разказвам му, че през войната в. „Мир“ публикува едно събитие от Кайро. Един унгарец, като му омръзнала войната, взел листа за ястията на един луксозен будапещенски ресторант, залепил върху му своята снимка, ударил печати и подписи с червено и лилаво мастило и с този своеобразен „паспорт“ стигнал до Кайро, където най-после бил арестуван.

Янош се замисля.

— Това е идея — казва. — Ще трябва да се опита.

През главата му за миг не минава мисълта, че е възможно човек да се примири със сталинизма, да свикне, да живее така. Такова нещо го хвърля в хомерически смях.

— Да живея с тьох?

В лагера е популярен Трайчето Троцкиста. Той наистина е троцкист по убеждения. Вярва в един демократичен комунизъм. Той е тих, рядко говори, вечно усмихнат и благ.

По професия е кошничар. След години го открих далече на Пиротска, в едно малко магазинче — плете панерчетата си.

— Ето, докато плета тези панерчета съм мислил. Какво е нужно на човек? Топлота!

Неговият троцкизъм е съвсем поетичен и измислен. Благодарение на един анархист аз можах да изчета целия Троцки (изданието от 1922 г. в Москва) и от разговорите с Трайчето разбрах, че той е чел само някои от статиите на Троцки. Независимо от всичко, той препоръчва на света троцкизма като панацея. Той е съвършено невинен, неизкушен, човек отпреди падението на българския народ (запознаването му с вкуса на историческото познание).

Един ден го освободиха. Зарадвахме се: „Хайде, Трайче, да ти е честито“. След два часа го гледаме — пак с нас, яде лучената чорба. Защо? Какво?

— Всички пуснати ни накараха да подписваме, че се отказваме „от фашистката си дейност“. За какво им трябваха тия глупави декларации на сталинистите? Всички ги подписваха: и демократи, и земеделци, и социалисти.

Трайчето отказал. „Мога да подпиша, че се отказвам от троцкистката си дейност, но от фашистката — не!“

Заради тази си принципност той стоя още две години.

Имаше един Кирчо, чукач на камъни, с който не можах да се срещна, за който чувах от други.

Анархист, който не може да търпи да му стъпят на врата, Кирчо си беше измислил такава работа.

По онова време все още се правеха старите шосета, които се покриваха с натрошени камъни. Тия камъни все още се дробяха на ръка с чук.

Чукачите ги подреждаха на дълги ниски правилни четириъгълни (пресечени) пирамиди и така пикьорите ги измерваха и заплащаха.

Кирчо намерил един древен „Форд“, стегнал го и с него скитал. Като се свършела работата на едно шосе, потеглял на друго.

Неговият принцип на живот бил: само от труд и никому подчинен!

Това била и вината му. Докарали го тук. Той бил в тухларната бригада. За него поне неколцина говореха с искрен възторг.

По-късно той почина на свобода. Станчовски ми разказа:

— Отидох да го видя. Ти знаеш как обичам аз свободните духове. Мъжествен човек, как да не му се радваш? Та отивам, звъня и ми отваря разплакана жена му. Кирчо починал. От склероза на сърцето, само на сърцето. Прахът от камъните, нали разбираш, този прах се утаявал в дробовете и блокирал сърцето.

Станчовски беше ходил да се поклони на гроба на последния свободен човек.

В лагера имаше и истински куриози.

Един столичен бонвиван, когото срещах в „Окей клуб“ при разпити бе видял случайно върху папката си съкращение: о.п.л. Веднага му обяснили, че това значи: опасно политическо лице (наричаха ги на шега „опелите“).

Той непрекъснато ми разказваше своите победи над момичета от махалата (бяхме от един квартал). Едър момък, добре сложен, духовит, приятен.

Това „опасно политическо лице“ ми довери „под секрет“, че предстоят избори (изборите бяха минали!) и ще ги видим комунистите. Той не можеше да разграничи социалдемократите от комунистите и питаше удивен:

— Тия па защо не управляват? Нали са същите?

Но го бяха взели на мушка. Гледах как около него се въртят разни криминални. Преместиха го в Белене, на по-тежък режим — труден за оправяне!

Имаше дребни епизоди. Котакът хвана едно врабче. Десет души скочиха и хванаха котака. Извадиха врабчето от зъбите му. Котакът се уплаши и започна жалостно да мяука.

Лазар каза на всеослушание:

— Всички хищници са страхливи. В цирка понякога тигрите се напикават пред бича.

Всички одобриха доволни.