Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Лурдс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Atlantis Code, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Чарлз Броко

Заглавие: Кодът на Атлантида

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-999-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3216

История

  1. — Добавяне

9.

Москва, Русия

21.08.2009

— Какво взехте от библиотеката? — попита Наташа, докато лавираше между автомобилите. Очите й се стрелнаха към огледалото. Преследвачите им бяха започнали да изостават в натовареното движение. Въпреки спокойния тон спрямо „гостите“ й, вътре в нея всичко кипеше.

— Какво? — Лурдс я изгледа така, сякаш току-що й е поникнала втора глава.

Наташа се извърна за момент, докато изпревари отляво колата пред тях. Веднага щом я задмина, рязко зави надясно и се насочи към първата странична улица. Гумите изпищяха възмутено. Зад нея зареваха клаксони.

— Отишли сте в библиотеката да вземете нещо. — Очите й отново се стрелнаха към огледалото. Двете коли бяха взели завоя и продължаваха след тях.

— Нещо, което сестра ви беше оставила за мен.

— Какво по-точно? — остро попита Наташа.

— Флаш памет.

— Какво има на нея?

— Не зная.

Наташа му хвърли бърз поглед.

— Наистина е така — каза Лурдс. — Бяхте там. Нямах време да проверя.

— Какво според вас е съдържанието й? — Зави по друга улица. Московският университет се намираше в района на Спаровските хълмове[1] и наоколо имаше множество малки, тесни улички. Смяташе да се възползва от предимството, което предлагаха.

— Юлия работеше върху нещо — каза Лурдс. — Искаше да го погледна.

— Цимбалът ли? — прекъсна го Наташа.

— Разказвала ли ви е за него?

Раздразнението прогони мъката и болката, които я бяха обзели. Въпросите на американския професор валяха по-бързо от нейните собствени. Е, все пак шофирането отвличаше донякъде вниманието й.

— Малко.

— Какво ви каза?

— Тук аз задавам въпросите, професор Лурдс. — Отново зави и този път се озова в тясна алея, пълна с кофи за боклук. Две от тях попаднаха под колата, докато тя летеше напред. — Какво знаете за цимбала?

— Не много — призна той.

— Тогава защо се е свързала с вас? Защо й е да ви оставя информация за него?

— Не съм сигурен, че го е направила. В паметта може да има нещо на съвсем друга тема. — Лурдс отново се вкопчи в таблото, когато колата излетя от края на алеята. Гумите пак изсвистяха и се понесоха по улицата.

Наташа натисна клаксона, освободи спирачките и отново набра скорост. Докато лавираше към следващата алея от другата страна на улицата, видя как Лурдс неволно трепна, щом доближиха един микробус. За миг й се стори, че няма да успее да избегне сблъсъка.

— Господи боже — изпъшка жената на задната седалка.

Колата полетя в алеята. Зад нея отново се раздрънчаха кофи за боклук.

— Заради цимбала ли беше убита Юлия? — попита Наташа.

— Може би. Успяхте ли да го вземете? — на свой ред попита Лурдс.

Наташа погледна в огледалото и видя как първата кола се блъска в ъгъла на сградата и се завърта, изгубила контрол. Втората се промуши покрай нея и продължи гонитбата.

— Не — отвърна тя. — Артефактът не беше намерен. Но пожарът унищожи много неща в онова помещение. — Хвърли поглед към Лурдс. — Значи смятате, че тези хора са убили сестра ми.

— Гледайте пътя. — Лурдс отново се стегна целият.

Бронята блъсна кофите за боклук и те полетяха във въздуха. Една от тях падна върху капака и се блъсна в предното стъкло. Плъзнаха пукнатини като паяжина.

— Дори и да не се били точно тези, най-малкото са свързани с тях — отговори на въпроса й Лурдс. — Или с работодателя им.

— Защо мислите така? — Наташа гледаше как преследвачите им скъсяват дистанцията.

Лурдс се поколеба и я погледна.

— Защото имаше друг артефакт с подобни знаци — рече той. — Преди пет дни беше у нас в Александрия. За кратко. Тези хора — или други като тях — нахълтаха в студиото ни, убиха няколко души и го отнеха. Щяха да ни избият всички, но Лесли, която е отзад, им се опълчи.

Зад тях се чуха изстрели. Най-малкото един куршум рикошира от колата. Друг проби задното стъкло и досъсипа предното.

— Съжалявам за Юлия — каза Лурдс. — Беше много умна и очарователна. Страшно ще ми липсва.

Наташа беше сигурна, че е искрен. Но той знаеше много повече от нея.

В алеята проехтяха още изстрели.

Щом излязоха на улицата, Наташа пусна пистолета в скута си, хвана волана с две ръце и рязко зави наляво. Колата се разтресе и се завъртя на сто и осемдесет градуса, заставайки с лице към приближаващите преследвачи.

— Какво правите? — нервно попита Лурдс.

— Пич, тая се е побъркала! — викна Гари. — Ще ни…

Без да обръща внимание на страха, Наташа сграбчи пистолета, прицели се и свали предпазителя. Оръжието заподскача в ръката й, докато стреляше. Гилзите зачаткаха по разбитото стъкло, докато дърпаше спусъка с цялата бързина, на която беше способна.

Куршумите разбиха предното стъкло на преследвачите от страната на водача. Наташа видя как тялото на мъжа подскача от ударите. После колата поднесе настрани. Удари предния им калник, огъна бронята и се плъзна покрай тях, забивайки се в близкия магазин за дрехи.

Колата излезе заднешком на улицата. Наташа превключи на предна, натисна газта и отново полетяха с рев сред движението.

Погледна към Лурдс.

— Ще трябва добре да си поговорим. После ще реша какво да ви правя.

Вой на сирени изпълни въздуха, приближавайки катастрофата зад тях.

Насъбра се тълпа и задръсти движението. Галардо безсилно гледаше как колата му се оказва заклещена сред другите автомобили. Накрая се отказа, отвори вратата и закрачи напред. Разбута хората, като ръмжеше ругатни. Неколцина го наругаха в отговор, но никой не се опита да го спре.

Четиримата мъже все още бяха в смазаната кола. Шофьорът беше клюмнал напред върху волана. Като внимаваше да не докосва колата и да не остави отпечатъци, Галардо го сграбчи за косата и го дръпна назад.

Куршумите бяха направили лицето му почти на пихтия.

Изруга отново и пусна мъртвеца. Тялото падна настрани към мъжа на съседната седалка. Онзи грубо го отблъсна от себе си и изруга.

— Мърдайте! — заповяда Галардо. — Излизайте навън!

Недалеч завиха полицейски сирени.

— След мен! — Галардо се обърна и тръгна обратно през тълпата. Зяпачите стояха настрана и отстъпиха още повече, когато тримата живи излязоха от колата с оръжия в ръце. Те затичаха след Галардо, готови всеки момент да открият огън.

Галардо се качи в колата, махна на другите да го последват и се обърна към Ди Бенедето:

— Да се махаме.

Вратите се затръшнаха и Ди Бенедето бързо потегли заднешком по алеята.

Зачервен от ярост, Галардо извади телефона от джоба си. Още помнеше с каква лекота жената го беше издебнала в гръб. Сякаш бе малко дете. Това беше унизително и непростимо. Обеща си, че ще я види отново. И тогава ще я убие. Бавно.

Набра номера на Мурани.

 

 

Апартаментът на кардинал Стефано Мурани

Ватикана

21.08.2009

Кардинал Мурани се събуди от чукане по вратата. Умората още го държеше в плен. Чувстваше се като дрогиран. Все още лежеше по пижама в леглото. Тежкият том, който четеше, бе паднал в скута му.

— Кардинал Мурани — обади се младежки глас.

— Да, Винсент — дрезгаво отвърна Мурани на личния си камериер. — Влез.

Винсент отвори вратата и влезе в спалнята. Беше висок малко над метър и половина и тънък като пръчка. Костите му стърчаха в лактите. Главата му изглеждаше твърде голяма за кльощавото му тяло. Носеше тъмен костюм, който не му беше по мярка, а косата му бе грижливо сресана на път.

— Не дойдохте на закуска, ваше високопреосвещенство — каза той. Не погледна Мурани в очите. Винсент никога не гледаше хората в очите.

— Не се чувствам добре — каза Мурани.

— Съжалявам да го чуя. Желаете ли да закусите тук?

— Да. Погрижи се.

Винсент кимна и излезе.

Мурани знаеше, че младежът не му вярва, но това не го интересуваше. Винсент беше най-малката му грижа. Той беше негов васал, намираше се изцяло под контрола му. За последните няколко седмици на няколко пъти бе чувал Мурани да се оплаква, че не му е добре.

Надигна се, взе телефона и се обади на личния си секретар. Нареди да отменят всичките му срещи и обяда, който бе уговорил с един от първите приближени на папата.

Почувства се добре, че е разчистил деня и може да работи върху скритите в звънеца и цимбала тайни. Включи телевизора и загледа CNN. Нищо не се съобщаваше за разкопките в Кадис, но знаеше, че новините предстоят. Проучванията бяха привлекли вниманието на медиите като внезапната смърт на някоя пристрастена към наркотиците звезда.

Стана с намерението да вземе душ, преди да закуси, но мобилният му телефон иззвъня. Отговори и веднага позна гласа на Галардо.

— Нещата не се развиха добре — каза Галардо без никакви встъпления. — Изгубихме пакета.

Мурани го разбра много добре.

— Какво се случи?

— Проследихме го до държавния университет — каза Галардо.

— Защо е отишъл там?

— За да вземе друг пакет. У него е.

Сърцето на Мурани прескочи. Друг пакет?

— Какво имаше в другия пакет?

— Не знаем.

— Откъде е знаел, че пакетът е там?

— И това не знаем. Знаем обаче, че ни проследиха. И че преследвачът ни сега е с пакета. Но не знаем защо.

Черен гняв обхвана Мурани. По телевизията отново започнаха да повтарят историята за разкопките на отец Себастиан в Кадис. Знаеше, че времето работи против него. Всеки момент беше безценен.

— Не ти плащам, за да не знаеш — студено рече Мурани.

— Известно ми е. Но и не ми плащаш достатъчно добре за рисковете, които поемам в момента.

Това изявление беше предупреждение за Мурани и кардиналът го знаеше. Търсенето на инструментите бе напреднало и никой друг не можеше да се отзове така бързо — още повече човек от калибъра на Галардо и с неговите връзки. Издиша и си наложи да запази спокойствие.

— Можеш ли да прибереш пакетите?

Известно време Галардо не отговори.

— Можем да опитаме срещу подходящо заплащане — най-сетне отвърна той.

— Тогава действай — каза Мурани.

 

 

Москва, Русия

21.08.2009

Лурдс седеше закопчан на предната седалка, докато Наташа Сафарова летеше с пълна скорост по улицата и същевременно говореше по мобилния си телефон. Изстрелваше думите така бързо и неясно, че макар да владееше добре руски, Лурдс не беше сигурен за темата на разговора.

Лесли и Гари седяха притихнали отзад. Беше им дошло в повече. Лесли бе настояла да й се обясни какво става, след което пожела да я откарат до британското посолство. Наташа се обърна към нея само веднъж с обещанието, че ако не си държи устата затворена, ще я откара в първото полицейско управление.

И Лесли не гъкна повече.

Пътуваха близо цял час, минаха през историческите части на Москва, които Лурдс навремето бе посещавал така често. Прекосиха и стари жилищни райони, където едва ли бяха стъпвали туристи. Най-сетне Наташа отби в малък паркинг зад една сграда без никакви означения.

Изгаси двигателя, прибра ключовете в джоба си, отвори вратата и излезе. Наведе се през прозореца очи в очи с Лурдс.

— Слизайте — нареди тя. — И тримата.

Лурдс се подчини с известно безпокойство. Краката му трепереха от дългото седене неподвижен и от емоциите покрай бягството и стрелбите.

Сградата беше шестетажна и изглеждаше строена някъде през 50-те. Мрачният й и застрашителен външен вид накара стомаха на Лурдс да се свие на топка.

— Какво правим тук? — попита Лесли.

На лицето на Наташа веднага се изписа раздразнение. Лурдс го забеляза и беше сигурен, че жената няма да отговори.

Но тя се овладя.

— Убежище — с безизразна физиономия каза Наташа. — Тук ще бъдете в безопасност. Трябва да поговорим. Искам да видя дали можем да изясним нещата, преди да се наложи да умре още някой. Сигурна съм, че и вие искате същото.

Когато Наташа посочи към аварийното стълбище отстрани на сградата, Лурдс кимна и тръгна пръв. Явно да влязат през главния вход беше изключено. Постави крак на първото стъпало и започна да се изкачва. Знаеше, че Лесли и Гари ще го последват.

Наташа ги спря на площадката на четвъртия етаж. Отключи и ги пусна да влязат, след което насочи Лурдс към третата врата вляво. След още една ключалка се озоваха в малък апартамент.

Жилището се състоеше от всекидневна с трапезария, кухня, две спални и баня. Имаше душ, но не и вана. Не беше просторно и не изглеждаше удобно за голяма група като тяхната, но поне се чувстваха в безопасност.

Макар Лурдс да знаеше, че това най-вероятно е илюзия.

— Седнете — каза им Наташа.

— Арестувани ли сме? — предизвикателно попита Лесли и отказа да седне.

Лурдс се отпусна на един очукан стол и се зае да изучава пода. Беше очаквал, че Лесли ще окаже някаква съпротива и не искаше да усложнява нещата. Освен ако не се наложеше.

А и не му беше лесно да реши коя от страните да подкрепи. Изпитваше отговорност към Лесли, но пък Наташа можеше да му предложи по-добра възможност да се справи със загадката на цимбала и звънеца.

Тя определено имаше дарбата да остава с трезва глава по време на криза.

Той усещаше твърдите ръбове на пластмасовата кутия в джоба на сакото си. Беше изненадан, че Наташа още не му я е поискала.

— Харесва ли ви да сте арестувана? — отвърна Наташа. — Мога да го уредя.

Лицето на Лесли стана свирепо като на булдог.

— Аз съм британска гражданка. Не можете току-така да погазвате правата ми.

— А вие не можете току-така да влезете в страната ми, да повлечете касапница след себе си и да вземете нещо, принадлежало на държавен служител — сестра ми — не й остана длъжна Наташа. — Повече от сигурна съм, че вашето правителство не би одобрило действията ви.

Лесли скръсти ръце под гърдите си и вирна брадичка. Нямаше никакви признаци, че ще отстъпи.

Лурдс се намеси колкото се може по-деликатно:

— Може би не бива да забравяме факта, че засега никой не иска да ни прибере зад решетките — каза той и хвърли поглед към Наташа, за да подчертае какво има предвид под никой.

Наташа леко сви рамене. Това беше несъзнателно движение на тялото, което мнозина биха могли да не забележат. Лурдс се бе научил да улавя безсловесните послания също като словесните — това беше част от уменията му на лингвист. Често най-важните неща в общуването между хората не се казваха. Именно малките жестове — и мета съобщенията, които съдържаха — бяха онова, което най-напред пресичаше културните прегради, много преди думите.

— Това е убежище — каза Наташа. — Използваме това място и други като него, за да държим важни затворници в безопасност. Руската мафия има дълга ръка.

Лесли се наежи при думата „затворници“, но за щастие не протестира на глас.

— Онези, които ви преследват, не би трябвало да ни открият тук — продължи Наташа.

— Зависи — обади се Гари. — Имам предвид, ако ченгетата знаят за това място и видят, че си изчезнала, могат да започнат да обикалят. А ако си въобразят, че сме те отвлекли и затова не се вясваш, могат като едното нищо да цъфнат тук с извадени патлаци. Не съм ли прав, пич?

Лурдс трябваше да признае, че въпреки изразните похвати в думите му имаше здрав разум. Гари явно беше доста плодовит, когато се стигнеше до разработване на сценарии.

— Няма да дойдат — отвърна Наташа. — Дори те не знаят за това място.

— Защо? — попита Лесли.

— Защото не съм им казала за него. Аз съм високопоставен офицер. Занимавам се с най-опасните случаи. Имам известна… широта… в разследванията си.

— Предполагам, че ще дойдат по-късно — каза Лесли. — Когато е по-удобно?

— Нищо, свързано с измъкването ви, не е удобно — отвърна Наташа. — Убих човек. Не зная какво впечатление имате за страната ми, но тук на убийството се гледа също с толкова лошо око, колкото и във вашата страна. Всъщност, съдейки по снизходителността на вашата съдебна система в сравнение с нашата, бих казала, че Америка проявява далеч по-голяма търпимост в това отношение.

Последните думи бяха казани с по-рязък тон.

— Не съм американка — каза Лесли. — А британка. Това е цивилизовано общество в сравнение с Русия или Америка.

— Ако сме свършили с позите, може би няма да е зле да решим какво да правим оттук нататък? — каза Наташа.

— Ако нямате нищо против, бих предложил да си сътрудничим — тихо рече Лурдс. — Мисля, че засега всички ще се съгласим, че можем да спечелим, ако се поучим от сегашното си положение, и да изгубим много повече, ако ни пипнат.

Двете жени впериха поглед една в друга. Лесли се укроти първа и отстъпи с леко кимане, което Наташа най-сетне повтори.

— Добре. — Лурдс извади пластмасовата кутийка от джоба си и я отвори, за да огледа флаш паметта вътре. — Тогава нека първо видим какво е оставила Юлия.

Лурдс седеше зад лаптопа си на масата в трапезарията. Оставената от Юлия флаш памет бе включена в USB порта.

— Прехвърлете информацията върху твърдия диск. — Наташа стоеше зад него. Усещаше с гърба си топлината на тялото й.

— Защо? — Лесли седеше от лявата му страна, за да може също да вижда екрана.

— В случай че нещо се случи с флаш паметта.

Макар да беше сигурен, че знае какво е намислила Наташа, Лурдс направи така, както тя го посъветва. Веднага щом копирането приключи, рускинята измъкна паметта и я прибра в джоба си.

— Дотук беше с доверието — горчиво отбеляза Лесли.

— Само с доверие доникъде не се стига — безстрастно отвърна Наташа. — Не бива да се забравя и здравият разум. Били сте обрани, нали така? И преследвани? Винаги е по-добре да разполагаш с резервно копие. А още по-добре е то да е някъде другаде.

Лурдс предпочете да не коментира. Беше съгласен с Наташа, но не смяташе, че ако го признае, ще подобри отношенията между двете жени. Отвори папката, която беше създал за съдържанието на флаш паметта.

Един от файловете бе кръстен ОТВОРИ НАЙ-НАПРЕД на английски. Лурдс се подчини, знаейки, че това поне временно ще спре по-нататъшното дърлене. И двете жени бяха твърде любопитни, за да пропуснат сведенията от Юлия.

На видеоплейъра се отвори прозорец. Образът на Юлия Хапаева се замъгли за миг, после излезе на фокус. Тя седеше зад бюрото си, а камерата явно беше монтирана пред нея. Носеше лабораторна престилка върху розово поло.

Наташа пое рязко дъх, но не каза нищо.

На Лурдс му домъчня за младата жена, но в момента трябваше да държи под контрол и собствените си емоции. Юлия беше жизнена жена и добра майка. Мисълта, че я няма, го нараняваше дълбоко. Очите му се насълзиха и се наложи да примигне.

Здравей, Томас — усмихна се Юлия.

Здравей, Юлия — мислено отвърна Лурдс.

Ако цимбалът е у теб, трябва да приема, че с мен се е случило нещо. — Юлия поклати глава и отново се ухили. — Звучи адски глупаво, но и двамата знаем, че нямам предвид нещо екзотично като в шпионски роман. Трябва да приема, че нещо е станало с мен при пътен инцидент. — Намръщи се. — Или пък съм била нападната. Или че шефовете ми са ми затворили устата.

 

 

Лурдс се насили да я гледа как се мъчи да говори. Знаеше колко глупаво се чувства тя в опита си да подбере думите. В гърлото му се надигна буца.

Това е едва третият път, когато изнасям подобно представление — призна Юлия. — Решихме да го правим преди толкова много години на чаша коняк във Франция. — Тя се усмихна. — Страшно сериозни сме на пияна глава.

Въпреки волята си, въпреки загубата Лурдс се усмихна. Бяха се засичали на няколко пъти преди онази среща във Франция. Но приятелството им като че ли се утвърди именно там.

Сигурно си смятал, че уговорката ни е просто закачка — каза Юлия. — Шега, породена от твърде многото питиета, добрата компания и от факта, че и двамата харесваме едни и същи безвкусни шпионски романчета. Но се надявам да намериш това. — Лицето й стана сериозно. Тя вдигна цимбала и го задържа в ръце. — Изследването ми върху този артефакт се оказа доста интересно. Мисля, че ще е жалко, ако никой не узнае истината за него.

Особено когато е причина за убийството й, помисли си Лурдс.

Юлия остави цимбала.

Два дни се опитвам се да се свържа с теб — каза тя и се усмихна унило. — Трябва да приема, че си заминал на поредната веселба по настояване на университета. Или че си по дирите на някоя голяма находка. Може би на книга от Александрийската библиотека. Знам, че това би ти допаднало. Знам също, че нищо друго не би могло да те откъсне от студентите ти. — Замълча за момент. — Както и да е, приготвила съм файловете, за да ти покажа какво съм научила от цимбала. Къде е намерен. Как е намерен. И какви са заключенията ми.

Макар да не искаше да го прави, Лурдс провери плъзгача в долната част на прозореца и видя, че записът е към края си. Не беше готов просто да гледа как тя изчезва. Трябваше да се насили да не спре видеото.

Надявам се да ти бъде от помощ — каза образът на Юлия. — Надявам се да изясниш значението на цимбала. — Тя се усмихна и сви рамене. — Кой знае? Може пък някой от моя департамент да открие всички отговори, преди ти да намериш това. Но най-вече се надявам, че след няколко дни просто ще обсъдим всичко това на живо. На чаша коняк. Пред камината. И с мъжа ми и децата, които ще ни гледат и ще си мислят, че сме най-отегчителните хора на света.

Гърлото му непоносимо се стегна. Усети сълзата в крайчеца на окото си. Избърса я, без да изпитва срам.

Образът изчезна.

Никой не проговори след края на записа. Стаята бе преизпълнена с болка и тъга. Лесли остави Лурдс и Наташа сами с техните сълзи и мъка, но не напусна масата.

Лурдс се отърси от призрачния образ на своята приятелка и колега.

Трябваше да открие убиеца и да разреши загадка. Цивренето не помагаше с нищо на Юлия.

Извади големия си жълт бележник — любимото му средство за свободно изразяване на мислите — и си записа подредбата на документите. Отбеляза датите на създаването и на обновяването им след някое допълнително откритие.

По този начин можеше да възстанови начина й на мислене и хода на разсъжденията й.

— Имате ли нужда от нещо? — попита след известно време Наташа.

— Не. — Лурдс превъртя списъка с текстове, които Юлия бе подготвила за цимбала. — Просто трябва да изчета материала.

— Добре. — Наташа млъкна отново, но нито за миг не се отдели от него и следеше всеки натиснат клавиш.

Час по-късно Гари подреди трапезата около компютъра и бележника на Лурдс.

Младежът не беше намерил пресни зеленчуци, но въпреки това бе успял да забърка прилична манджа от картофи, консервирани моркови, фасул и царевица. Към това беше добавил и говеждо. Големите купи се придружаваха от поднос с пържени в зехтин филийки.

Привлечен от чудния аромат на храната и давайки си сметка, че цял ден не е слагал нищо в устата си, Лурдс се отдръпна от компютъра. В същия миг беше засипан с въпроси.

— Юлия знаела ли е кой я е убил? — попита Наташа.

— Не мисля — отвърна Лурдс. — В текста никъде не личи, че някой върви по петите й. Изглежда, нищо не я е безпокояло — освен политическите въпроси около артефакта. Обичайните опасения на всеки учен.

— Значи не се споменават никакви колекционери или трафиканти на антики?

— Засега не съм попадал на подобно нещо.

— Но все пак крадците трябва да са от тези среди — настояваше Наташа.

— Защо?

— Заради начина, по който са открили цимбала — отвърна Наташа. Записа нещо на кирилица в електронния си бележник. Лурдс успя да го зърне, но не бе в състояние нито да разпознае съкращенията й, нито да се досети за смисъла им.

— И въпреки това не разбирам как стигате до това заключение — притисна я Лесли.

Гари си отчупи парче хляб и го топна в бъркоча.

— Защото убийците са научили за цимбала от уебсайта, човече. Или са го търсили специално, или са следили пощата на професор Лурдс. Иначе са можели да го отмъкнат веднага след намирането му на обекта.

Всички го изгледаха.

— Хей — малко притеснено възкликна Гари. — Просто си разсъждавам. Аз лично бих постъпил точно така, ако искам нещо толкова много, че да съм готов да убивам за него. Щях да го отмъкна още в началото. Не се иска много акъл да се разбере как убийците са цъфнали в лабораторията на професор Хапаева. — Той замълча за момент. — Освен това те търсеха и звънеца, дето Лесли намери в Александрия. Той също се появи в интернет. Лошите си имат модел на действие.

— Значи са професионални колекционери? — предположи Лесли.

— Каквито и да са, търсим някого, който знае много за случващото се в тази област — рече Гари. — И спипа находките много преди учените ви глави да разберат какво притежавате.

— Звънецът и цимбалът не са особено ценни за колекционери. Изработени са от глина, а не от скъпи метали, имат надписи, които не са разчетени и може би никога няма да бъдат, и са от култура, която изглежда е непозната. Колекционерите обичат старите предмети, но се придържат към познатото и търсеното — бронзови изделия от династиите Шан и Тан, вази от Мин, предмети от египетски гробници, гръцки мраморни статуи, тюркоазени и златни изделия на маите, римски статуетки и инкрустации. Такива неща. Колекционерите обичат предмети, които могат да се свържат с могъщи или прочути владетели. Познавам хора, които с радост биха убили за бронзова статуя на колесничар в естествен ръст от гробницата на император Чин например. Но тези предмети са различни; те са древни и загадъчни, поради което привличат вниманието на учени и историци. Малко вероятно е да събудят интереса на богати или обсебени колекционери. Произходът им е неизвестен. Нямат сертификат за автентичност. Дори не знаем на коя култура принадлежат. Стари са и са интересни, но не са някакъв Свещен Граал.

— Щом не им трябват инструментите, тогава какво? — попита Лесли.

— Смятам, че им трябват тъкмо инструментите — отвърна Лурдс. — Гари може да е прав и те наистина да са търсели въпросните инструменти. Но не мисля, че е заради самите тях. А по-скоро заради онова, което те символизират.

— Значи търсим специален интерес — каза Наташа. — И хората, които го проявяват.

— Да, така смятам.

Лурдс забеляза студения проблясък в очите й. Не се съмняваше, че тя може да се превърне в хладнокръвен убиец, стига да реши. Той не изпитваше съжаление към убийците на Юлия. Всъщност дори й пожела точен мерник.

— Професор Хапаева имала ли е някаква представа за произхода на цимбала? — попита Лесли.

— Да — каза Лурдс. — Юлия смята, че е дошъл от Западна Африка. Нещо повече, била е сигурна, че е дело на йоруба. Или на техните предшественици.

— Защо?

— Йоруба са били известни търговци — обясни Лурдс. — И продължават да бъдат.

— Освен това европейците са ги залавяли и поробвали — обади се Гари.

Отново всички се обърнаха към него.

— Хей, обичам да гледам „Дискавъри“ и „Хистъри чанъл“. Покрай снимките с професор Лурдс назубрих малко теми, за които можеше да стане дума. Страхотни неща. Само дето не стана както го очаквах. Представях си повече копаене и по-малко лоши типове, човече.

— Съжалявам за разочарованието — каза Лурдс. — Според Юлия широкото разпространение на езика йоруба е резултат именно от търговията с роби — продължи той. — Езикът следва модела АДО.

— Е, това вече не го знам — обади се Гари и напълни устата си с манджа.

— Наше съкращение — каза Лурдс. — АДО означава агент-действие-обект. Това е моделът — или редът, ако предпочитате, — по който се появяват думите в говоримия и писмения език на дадена култура. Известен е и като СДО. Субект-действие-обект. Английският, както и седемдесет и пет процента от всички езици на света, следва модела СДО. Например като в изречението „Джил изтича вкъщи“. Нали разбирате?

Всички кимнаха.

— Освен това езикът йоруба е тонален — продължи Лурдс. — Повечето езици по света не са тонални. Колкото по-стар е един език, толкова по-вероятно е да бъде тонален. Китайският например е точно такъв. По-малко от една четвърт от езиците имат тази особеност. В това отношение йоруба е почти уникален.

— А защо Юлия е смятала, че цимбалът е от Западна Африка? — попита Лесли. — Не е бил намерен там, нали?

— Да, но е била сигурна, че е бил вносна стока и не е произведен тук. Керамиката по нищо не прилича на местните типове. Освен това някои от надписите върху цимбала са добавени по-късно. Като означение на собственика. Юлия го е отбелязала във файловете си. Надписите могат да се видят и на някои от снимките.

— На езика йоруба ли са? — попита Наташа.

Лурдс кимна.

— Мога да чета достатъчно, за да го разпозная — каза той. — Но надписът, който според Юлия е бил нанесен първоначално, не е на йоруба. А на някакъв друг език.

— Това сигурно я е подлудявало — каза Лесли. — И затова се е опитвала да се свърже с теб.

— Да.

— Можеш ли да дешифрираш надписа върху звънеца и цимбала? — попита Лесли.

Лурдс си гребна от манджата. Задъвка бавно и преглътна.

— Има два различни езика. — Сви рамене. — Сигурен съм, че ако имам достатъчно време, бих успял да разчета надписите. Би било добре, ако разполагах с повече текст. Колкото по-малък е откъсът, толкова по-трудно е дешифрирането.

— Колко време ще ви трябва? — попита Наташа.

Лурдс я погледна и реши да отговори честно.

— От дни до седмици или години.

Наташа изруга на руски и въздъхна дълбоко.

— Нямаме толкова време.

— Начинание като това може да бъде доста обезкуражаващо — рече той.

Очите на Наташа гневно проблеснаха.

— Онези хора убиха сестра ми, за да се доберат до цимбала. Сигурна съм, че работят според някакъв график. Именно затова предприемат такива отчаяни действия. Ако гонят срокове, това ги прави уязвими.

— Ако наистина са знаели за звънеца и цимбала, преди да се появят на бял свят, то който и да го е направил, може би е търсил предметите години наред — каза Гари. — Може просто да са отчаяни от дългото чакане.

— Не мога да ви крия в града, докато търсите информация — каза Наташа. — Наред с всичко останало остава въпросът и за хората, които се опитаха да ви убият.

— Не мисля, че ще намерим повече информация тук — рече Лурдс. — Ако я има, Юлия несъмнено би попаднала на нея. — Той придърпа компютъра и отвори поредния файл. — Оставила ни е нещо като следа, по която да продължим.

— Каква следа? — попита Наташа и се наведе към екрана.

— Споменава за един човек от Хале в Германия, който е специалист по йоруба. Професор Йоахим Флайнхард от Института „Макс Планк“.

— Германия? — намръщи се Наташа.

— Според бележките на Юлия професор Флайнхард е авторитет по търговията с роби в Западна Африка. Смятала е да се свърже с него, след като говори с мен.

Наташа се изправи и отиде до прозореца. Дръпна пердето и погледна навън.

Лурдс продължи да се храни и я гледаше как мисли. Не можеше да познае всичко, което минаваше през ума й, но знаеше, че желанието да отмъсти на убийците на сестра си е по-силно от всичко друго.

Накрая Наташа се обърна към тях.

— Ще се обадя тук-там. Останете тук, докато се върна.

Лесли моментално се наежи.

— Не можете да ни заповядвате.

— Не мога и да ви предпазя от онези хора, ако се втурнете из улиците — твърдо рече Наташа. — Може би искат и информацията, която сестра ми е оставила на професор Лурдс. Знаят, че тя е у вас. Ако си мислите, че ще се оправите по-добре без мен, вървете. Може пък да успея да открия кои са, докато разследвам убийството ви.

— Инспектор Сафарова е права, Лесли — меко каза Лурдс. — Излизането ни от страната може да се окаже проблематично. Поне по обичайните начини.

Лесли скръсти ръце на гърдите си и се умърлуши.

— Излизам — рече Наташа. — С малко късмет може и да измисля как да стигнем до Хале.

— Ние? — обади се Лесли.

— Ние — потвърди Наташа. — Никой от вас не е обучен за схватка с хора като тях.

И излезе, без да казва нищо повече. Вратата се затръшна след нея.

Бележки

[1] На руски — Воробьевы горы. Хълм на десния бряг на р. Москва, една от най-високите точки на град Москва. — Б.ред.