Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (6)

6.

Александрия, Египет

20.08.2009

— Събуди се. Дават го по новините.

Лурдс бавно се събуди. Всичко му беше като в мъгла. От неудобното положение, в което бе спал, осъзна, че не си е в леглото. Клепачите му се разлепиха и видя някакво размазано петно пред себе си.

Преди да успее да подреди нещата, го заслепи ярка светлина. Изръмжа някакво проклятие и закри очите си с ръка.

— Извинявай. Трябва да видиш новините. Съобщават за Юлия Хапаева. Мъртва е.

Мъртва? Думата моментално прогони мъглата от съзнанието му и го върна в реалността.

Лесли се сгуши обратно в леглото и насочи дистанционното към телевизора. Звукът се усили.

Лурдс примигна от болка, докато зениците му се нагласяха към светлината, и погледна екрана. Големите букви под водещия крещяха новината — УБИТА МОСКОВСКА АРХЕОЛОЖКА.

— … Засега представители на рязанската полиция твърдят, че нямат представа за причината, поради която е била убита доктор Хапаева — каза водещият.

Последва картина на бушуващ пожар в някаква сграда. Заглавието отдолу гласеше:

РЯЗАНСКИ ДЪРЖАВЕН МЕДИЦИНСКИ УНИВЕРСИТЕТ

РЯЗАН, РУСИЯ

— Все още няма обяснение за пожара, избухнал в една от изследователските сгради на Медицинския университет и унищожил всичко вътре — каза водещият. — Пламъците отнели живота на професор Юлия Хапаева.

В долната част на екрана се появи малка снимка. Беше направена наскоро и показваше Юлия по време на разкопки. Изглеждаше щастлива.

— Професор Хапаева участваше в много важни изследвания — продължи водещият. — Тя остави съпруг и две деца.

Предаването продължи с новини за поредното ескалиране на напрежението в Близкия изток.

— Това ли е всичко? — попита Лурдс.

— Засега. — Лесли го погледна. — Съжалявам за приятелката ти.

— Аз също.

Той с мъка се надигна от канапето, на което бе прекарал нощта, след като Лесли беше заспала в леглото му. Отиде при компютъра си и бързо влезе в интернет.

— Съобщиха ли нещо за цимбала?

— Не.

Лурдс отвори новинарските сайтове и за по-прегледно сортира заглавията. Изчете дори руските новинарски портали, но откри съвсем малко повече от онова, което току-що съобщиха по FOX News.

— Мислиш ли, че цимбалът е свързан със смъртта й? — Лесли стана леко от леглото и отиде при него. Все още беше в дрехите си от снощи и вървеше боса.

— Разбира се! Ти да не смяташ нещо друго? — контрира Лурдс.

— Вижда ми се малко пресилено.

— Не чак толкова. — Той прелисти новините и ги записа на твърдия диск, за да може да ги прегледа по-късно. — Ти пускаш снимките на звънеца и тутакси въоръжени мъже избиват вратата на студиото, готови да ни убият, и прибират находката. Юлия разпраща снимки на цимбала и умира в подозрителен пожар, който унищожава лабораторията й. Има връзка.

— Но тя изпрати снимките на теб.

— Да. Въпреки това аз не съм единственият й консултант — каза Лурдс. — Никой археолог или учен изобщо не съществува във вакуум. Всеки от нас е толкова добър, колкото мрежата, която успява да изгради. Мрежата на Юлия беше голяма. Сигурен съм, че е разпратила снимките и на други хора.

— Но ако не е изложила цимбала публично…

— … По силата на логиката би трябвало виновникът за смъртта й да е някой неин познат, който е получил снимките. Точно затова смятам да проследя всичко възможно за онзи предмет.

Лурдс се наведе напред и се захвана за работа.

Само след няколко минути установи със сигурност, че Юлия е отправила запитвания за цимбала най-малко в пет различни археологически форума. Всички снимки бяха идентични с онези, които беше получил по имейла. На всички се виждаше надписът, който така поразително приличаше на този върху звънеца.

Част от Лурдс — онази, която не бе погълната от загадката какво означава всичко това — тъгуваше по приятелката му.

Юлия беше духовита и остроумна. Беше се срещал с нея и семейството й при многократните си пътувания до Москва. На два пъти тя и съпругът й Иван го бяха настанявали в дома си.

— Има ли начин да стигнем до всеки, който е разглеждал тези изображения? — попита Лесли.

— Не — отвърна Лурдс. — Тези страници са достъпни за широката публика. — Най-лошите му опасения се потвърдиха. Лурдс се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. — Боя се, че ще се наложи да спрем снимките за известно време.

— Какво искаш да кажеш? — разтревожено попита Лесли.

— Трябва да замина за Москва.

— За да посетиш семейството й ли? Разбирам те, но…

— Не само за да посетя семейството й. А за да намеря още информация за цимбала. Юлия беше блестящ археолог. Въпреки че лабораторията й е изгоряла, тя никога не държеше цялата си документация на едно място.

Лесли не беше глупава и незабавно съобрази.

— Смяташ, че може да е оставила информация за цимбала и някъде другаде.

Лурдс кимна. Нямаше причина да лъже. Лесли не знаеше за Юлия толкова, колкото знаеше той.

— Би трябвало да има копие на документацията за артефакта — каза той. — Тя беше много стриктна в това отношение. Понякога е трудно да опазиш изследването си. Учените вземат всякакви предпазни мерки. — Намръщи се. — Съжалявам за програмата ти, Лесли.

— Няма проблем — увери го тя. — Сроковете ни са ограничени, но съм сигурна, че можем да изкопчим два-три дни.

— Може да се окажат повече — рече Лурдс.

Лесли го погледна.

— Цимбалът и звънецът са свързани по някакъв начин — обясни той. — Ако успея да открия следата, ще се опитам да разбера кой е убил Юлия, а също така Джеймс Кейл и сина на обущаря.

— Може да се окаже опасно.

— О, нямам намерение да правя глупости — каза Лурдс. — Щом събера достатъчно данни, за да ги съобщя на полицията, непременно ще го направя. Все пак аз съм просто лингвист. Ако Юлия не ми беше приятелка и ако не бях сигурен, че мога да се добера до повече неща от полицията, не бих и опитал.

След като Лесли си тръгна, Лурдс се зае да намери колкото се може по-скоро полет до Москва. За съжаление нямаше особен успех. Дори и сега Русия не беше от дестинациите, към които самолетите излитат на всеки половин час.

След като се обади на три авиокомпании и не намери каквото търсеше, Лурдс започна да събира багажа си. Трябваше да замине по един или друг начин. Освен това трябваше да си купи дрехи — гардеробът му беше крайно неподходящ за московските температури.

Прибираше нещата си и скърбеше за Юлия и семейството й. Не знаеше как ще я карат Иван и децата и не можеше да си представи болката, която изпитват.

Мислите за тяхната загуба разпалиха решимостта му. Не биваше да позволява на убийците да останат безнаказани. С нов прилив на сили отново се зае с пътническите агенции.

Лесли стоеше в лобито на хотела и се чувстваше неудобно — сякаш беше отишла на среща в неделя сутринта, все още носейки вечерния си тоалет от събота. Искаше й се да вземе душ и да се преоблече, но репортерските й инстинкти се бяха задействали с пълна сила.

Също като параноята й.

Чакаше сателитния телефон да установи връзка и се опитваше да подреди мислите си. Когато операторът отговори, Лесли помоли да я свържат с шефа й, Филип Уин-Джоунс.

— Уин-Джоунс — отговори той с типичния си тих и спокоен тон.

— Филип — поздрави го тя. — Лесли Крейн е.

В гласа му се долови усмивка.

— А, Лесли. Радвам се да те чуя. Ужасно съжалявам за Кейл. Благодаря, че си успяла да спасиш живота на екипа. Героизмът ти предизвика много шум около новата програма. Като стана дума за това, тъкмо преглеждах ежедневните ви отчети. Добра работа. Мисля, че ще стане страхотно. Твоят професор Лурдс е доста фотогеничен. Камерата сякаш е влюбена в него.

— Благодаря — отвърна Лесли. — И аз съм на това мнение.

Поколеба се, неуверена какво да каже по-нататък и как да премине на въпроса.

— Какво те мъчи? — попита Уин-Джоунс. — Винаги познавам, когато се опитваш да ми сервираш нещо. Ще спестиш времето и на двама ни, ако го кажеш направо.

— Излезе нещо ново. Може да се наложи снимките да се прекратят за няколко дни — каза Лесли.

Уин-Джоунс притихна. Не обичаше да превишава бюджета и да закъснява с графиците.

— Какво има?

Лесли набързо описа събитията от скорошната трагедия в Русия.

— Сигурна ли си, че двата артефакта са свързани помежду си? — попита Уин-Джоунс, след като Лесли приключи с разказа си.

— Така смята Лурдс.

— И заминава за Москва да разнищи нещата?

— Да.

— Хмммм. — От другия край на линията се чу шумолене на листа. — Очертава се интересна история. Мисля, че можем да си позволим известно отклонение от графика. Всъщност продукцията се движи дори малко по-бързо от планираното. Знаеш ли колко ще продължи пътуването на професора?

— Искам да замина с него.

Думите й като че ли го изненадаха.

— Ти?

— Да. Аз.

— Защо?

Лесли пое дълбоко дъх.

— Помисли само, Филип. Намирам загадъчен артефакт и някакви въоръжени типове изникват изневиделица и го отмъкват точно когато го показвам на единствения човек, който би могъл да го дешифрира.

— Имаш страшно високо мнение за този твой професор.

— Да, и ти знаеш защо. Хареса препоръките му още преди да ни се отвори възможност да отразим голямата история.

— Голяма история? Не избързваш ли малко?

— Помисли. Появяват се два необикновени древни артефакта, разделени на половин свят един от друг, но по някакъв начин свързани помежду си. За по-малко от седмица стават две убийства, въоръжено нападение и кражба на същите тези артефакти. Ако зад това стои един и същи човек или дори да са две групи, изпратени от един и същи човек, те са искали да убият свързани с находките професионалисти на два различни континента. — Лесли впери поглед в плота на рецепцията и мислено сключи пръсти. — Това е ОГРОМНА история. Досега никой друг не се е усетил. Филип, трябва да направим всичко възможно да проследим развоя на нещата.

Уин-Джоунс въздъхна тежко.

— Ние не сме новинарска агенция.

— Знам. — Лесли едва сдържаше вълнението, което я изгаряше. Не беше казал не! — Това, което правим тук, има шанс да стане център на вниманието за доста време. Ако професор Лурдс успее да изкопчи тайната на звънеца и цимбала, няма ли да бъде страхотен късмет? Освен това имаме конспирация и престъпления, а това със сигурност ще привлече много повече внимание към сериите, не мислиш ли?

— Може би. Но това с конспирациите и престъпленията не ми харесва. Особено когато ти си насред всичко.

Лесли не можеше да се сдържа. Беше се превърнала в кълбо от нерви и енергия. Крачеше в малък кръг, давайки си сметка, че гостите в лобито започват да я гледат странно.

— Моля те, не бъди глупав, Филип. Знаеш, че може да стане голям удар.

— Как ти се струва заглавието „Виден американски професор по лингвистика и отчаяна британска телевизионна водеща намират края си“? — отвърна той.

— Искам го, Филип. Имам добро предчувствие.

Уин-Джоунс не каза нищо.

— Освен това мисля, че професор Лурдс спестява нещо — добави Лесли.

— Ако има тайни, какво те кара да мислиш, че ще ги сподели с теб?

— Мога да бъда много убедителна, Филип.

— Спиш ли с него?

— Това беше нагло. За твоя информация — не, не спя.

— Виждал съм скъпоценния ти професор. Не бих те обвинил. За съжаление не ми се вярва да се загледа по мен. — Филип беше гей, макар че малцина от студиото знаеха това.

— Определено не.

— Жалко.

— И още нещо. Бих искала студиото да поеме самолетните билети и останалите разходи по пътуването.

— Това са доста пари.

— Да, но на професора може да се разчита и историята е голяма. Ако извадим пачките, няма да се опита да се отърве от мен или да ме държи настрана, ако открие нещо. Искам също да взема един оператор.

— Ти ще ме довършиш, да знаеш — оплака се Филип.

— Благодаря ти, Филип, много си мил. — Лесли тръгна обратно към асансьорите. — Ще помолиш ли Джеръми да уреди самолета и хотела? Би било страхотно.

— Съжалявам, мистър Лурдс — каза служителят от пътната агенция. — Нямам никакви свободни места за северни дестинации до утре.

Лурдс стоеше на балкона и гледаше към града. Над нагорещените улици тегнеше мараня. Загриза го отчаяние и чувство за безсилие. Благодари любезно на младежа и затвори.

Някой почука на вратата, докато търсеше следващия номер от уебстраницата. Обхвана го трепетно безпокойство. Огледа се и отново забеляза ютията, този път върху шкафа в банята.

— Кой е?

— Лесли.

Въздъхна с облекчение. Това почваше да му става навик. Погледна през шпионката и видя стоящата в коридора млада жена. Изглеждаше развълнувана. Отвори й тъкмо когато се канеше да почука отново.

— Нещо лошо ли има? — попита той.

Тя се усмихна.

— Доста неща вървят повече от добре. Мога ли да вляза?

Лурдс отстъпи настрани.

Лесли вдигна вежда към ютията му.

— Определено ти трябва ъпгрейд.

— По-голяма ютия ли?

— Всъщност мислех си за бухалка за крикет. — Лесли влезе в стаята. — Успя ли да намериш полет до Русия?

— Още не.

— Току-що говорих с шефа си. Съгласи се да поеме разходите по пътуването ти до Москва.

— Извини ме за дебелоочието, но съм прекарал твърде много време в университетски среди, за да вярвам, че има „безплатни“ неща или „помощ“ без етикетче с цената.

— В случая етикетчето е съвсем просто — отвърна Лесли. — Мисля, че компанията ще ти бъде приятна.

На Лурдс му хареса, че тя не се опита да увърта.

— Искаш да дойдеш с мен в Москва. Защо?

Лесли скръсти ръце на гърдите си.

— Подозирам, че не ми казваш всичко за приятелката си.

— Така е — призна Лурдс.

— Спомена, че често е правила копия на проучванията си.

— Не „често“. Винаги. Юлия беше страшно взискателна в това отношение.

— Значи ще търсиш въпросното копие.

— Да. И се надявам да има по-добри снимки на цимбала от пуснатите в интернет. С колкото повече материал разполагам, толкова повече са шансовете ми да разчета езика.

— Ако не ти се пречкам, имаш ли нещо против да дойда и аз? — попита Лесли.

— Не. Нямам нищо за криене.

— Преди не беше толкова склонен да споделяш информация.

Лурдс се усмихна.

— Казах ти достатъчно, за да събудя интереса ти и да те накарам да се обадиш в студиото.

Лесли се нацупи.

— Значи излиза, че съм изиграна. Нали така казвате вие американците?

— Мъничко — призна Лурдс.

— Какво щеше да правиш, ако не се бях обадила на шефа си? Или ако не бях успяла да го убедя да се съгласи на това пътуване?

— Пак щях да тръгна — отвърна Лурдс. — По какъвто и да било начин. Но реших, че възможностите на твоето студио за незабавно уреждане на визи и самолетни билети са неизмеримо по-големи от моите. След разговорите с разните пътни агенции направо ми идеше да си блъскам главата в стената.

Лесли се намръщи.

— Мислиш се за много умен.

Лурдс остави ютията.

— Опитвам се.

 

 

Полет B-0880 на Британските авиолинии от „Хийтроу“

21.08.2009

Часове по-късно — и отново в Европа — Лурдс седеше в тихия полумрак, изпълващ салона на големия самолет. Полетът от Египет до Москва бе с прекачване в „Хийтроу“. Лурдс бе използвал няколкочасовия престой да прочете информацията, която беше свалил от интернет. Лаптопът му имаше сателитна връзка с мрежата благодарение на малката високотехнологична джаджа, в която го бяха убедили да инвестира. На няколко пъти тя се бе оказала доста полезна.

— Трябва да си починеш — каза Лесли. Седеше на мястото до него.

— Мислех, че спиш — отвърна той и се облегна в седалката си.

— Спях. Успя ли да попаднеш на нещо?

— Не. — Лурдс отпи глътка вода. — Къде ли не търсих повече информация за звънеца и цимбала, но явно такава не съществува.

— Това необичайно ли е?

— Става въпрос за хиляди години история. Много неща са успели да изчезнат за това време.

— Но не и важните.

— А какво ще кажеш за класическия египетски език? Той изчезнал за повече от хилядолетие. Чист късмет е, че сме успели да го извадим отново на бял свят. — Лурдс й се усмихна. Наивността й му харесваше. — А би ли нарекла ядрените оръжия важни?

— Не разбирам.

— Съединените щати са изгубили седем от Втората световна война насам. И това са само потвърдените случаи. Може да са били и повече. Да не говорим за всички онези, които „изчезнаха“ след краха на Съветския съюз.

— Но това са секретни неща — рече Лесли. — Никой не би трябвало да знае за тях.

— Може пък звънецът и цимбалът също да са били секретни.

Лесли се вгледа с още по-голям интерес в него.

— Така ли мислиш?

— Свързах се с неколцина познати от музеи и частни колекции и със застрахователни компании. Когато звънецът изчезна, реших, че противниците ни може да са откраднали и други свързани с него артефакти. Не попаднах на абсолютно нищо, с изключение на цимбала, а това според мен означава, че съществуват съвсем малко подобни предмети.

— Значи смяташ, че звънецът и цимбалът са уникални?

— Все още не съм готов да го твърдя със сигурност, но да.

— И че другите ги издирват.

— Именно.

— Значи звънецът и цимбалът са се намирали толкова далеч един от друг… и са сравнително неизвестни. Не са били притежание на колекционер или институция. А когато се появяват на бял свят, излиза, че някакъв крайно безскрупулен тип се мъчи да се добере до тях. Залагам репутацията си, че ще разбереш защо.

— Има нещо в цялата работа — каза Лурдс. — Иначе никой не би тръгнал да убива заради тези предмети.

 

 

Международно летище „Домодедово“

Москва, Русия

21.08.2009

След като взеха куфарите си — единственият багаж, с който бяха тръгнали от Александрия — Лурдс и Лесли минаха през тунела към контролно-пропускателния пункт в терминала.

Лурдс погледна часовника си и откри, че по местно време е малко след пет сутринта. Не беше почивал по време на полета и се чувстваше изморен. Обикновено спеше като новородено в самолет, но този път умът му бе зает с куп неща. Лесли пък, от друга страна, се беше наспала доста добре.

Наредиха се на опашка с останалите пътници. Лурдс се загледа към групичката униформени служители от охраната на Ийст Лайн Груп.

Един от мъжете го фиксира с мъртвешките си сиви очи, след което хвърли поглед върху снимката в ръката си.

— Мистър Лурдс?

— Всъщност професор Лурдс — отвърна той. Не се опита да крие кой е. Щом от охраната разполагаха с негова снимка, несъмнено знаеха, че е в списъка с пътниците.

— Елате с мен, моля.

— Защо?

— Без въпроси — каза мъжът. — Елате с мен.

Лурдс явно не се размърда достатъчно бързо, мъжът сграбчи с желязна хватка ръката му и го издърпа от опашката.

— Какво става? — попита Лесли и се помъчи да ги последва.

Един млад мъж от охраната се изпречи пред нея и я задържа.

— Не — каза той.

— Не можете да правите така! — запротестира Лесли.

— Вече го направихме — каза младият мъж. — Моля, върнете се в опашката. В противен случай ще бъдете задържана или депортирана.

Лесли впери поглед към Лурдс.

— Няма да е зле да се свържеш с Държавния департамент. — Лурдс се мъчеше да изглежда спокоен, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден. Естествено, това не беше така и той с изненада откри, че всъщност е доста уплашен. Едно е да си гост в чужда страна. А съвсем друго — да се отнасят с теб като с държавен враг.