Чарлз Броко
Кодът на Атлантида (12)

12.

Пристанище Иличовск

Одеска област, Украйна

24.08.2009

— Къде си, Наташа? — Иван Черновски звучеше спокойно, но тя го познаваше от дълго време и знаеше, че това далеч не е така.

— В Иличовск. — Не го излъга. Той разпознаваше лъжите й със същата лекота, с която тя разпознаваше неговите.

Пристанищният район беше задръстен от стоки. На двадесет километра от самата Одеса и второ по големина пристанище в областта, Иличовск бе възникнал около доковете като основно седалище на компания „Черноморски превози“. Кораби от всякакъв вид и размери стояха на котва при кейовете или бавно пореха водите. Докери товареха и разтоварваха стоки.

— Какво правиш там?

— Търся убиеца на сестра си. Обадих се с надеждата, че можеш да ми помогнеш.

— Съдебните медици намериха стар куршум в тялото на мъжа — каза Черновски. — Явно е бил раняван преди и не е имал достъп до лекарска помощ. Раната в крайна сметка зараснала, но куршумът останал вътре.

— Прилича ми на случая с убийството на Карпов — каза Наташа.

— Да. Куршумът беше от оръжието на един от стрелците на мафията — продължи Черновски. — Щом го идентифицирахме, отидох да видя стрелеца.

Погледът на Наташа продължи да броди наоколо. Лесли се беше върнала при Лурдс и Гари, но някакъв друг мъж стоеше само на няколко метра от нея.

Беше мърляв. Носеше ниско нахлупен каскет и леко карирано яке. Случайният минувач би могъл да го вземе за докер. Наташа забеляза хубавите обувки на краката му и разбра, че мъжът не работи на пристанището, макар да бе облечен като докер. Черновски я беше научил да гледа в краката на хората. Те често се преобличаха преди или след като извършат нещо незаконно, но рядко се преобуваха.

Мъжът стоеше до един контейнер, който чакаше да бъде натоварен, отпиваше от картонена чашка и от време на време кимаше на минаващите докери. Освен това говореше по мобилен телефон. Малцина докери можеха да си позволят подобни играчки.

— Онзи разпозна мъртвеца като един от екипа, който опитал да открадне нелегална пратка антики от Ирак по време на войната. Разговарях с някои от уличните търговци, които предлагат подобни неща. Пуснах им и снимката на убития. Името му е Юрий Карстев.

— Нищо не ми говори. — Знаеше, че Черновски очаква отговор от нея.

— Може би ще говори нещо на професора.

— Ще го питам. — Знаеше също, че Черновски искаше да се увери, че все още пътуват заедно.

— За този Карстев се знае, че е работил за тип на име… — отново зашумоляха хартии, докато Черновски преглеждаше бележките си, — … Галардо. Патрицио Галардо.

— И това нищо не ми говори.

— Името си има цяла история. — Черновски пое дълбоко дъх.

Мъжът, който следеше Лурдс и групата му, прибра телефона в джоба си и запали цигара. Стомахът на Наташа се поотпусна. Когото и да чакаше онзи, явно още не беше в района.

Без да го изпуска от очи, Наташа бързо заговори на Черновски.

— Зная, че искаш да ме задържиш колкото се може повече, Иван. Ако бях на твоето място, бих сторила същото. Проблемът е, че сме уязвими. И ми се струва, че преследвачите ни всеки момент ще се появят. Така че ще е най-добре да ми кажеш каквото знаеш.

Черновски се поколеба. Наташа заподозря, че непознатият дори се опитва да подслушва разговора й.

— Патрицио Галардо е крайно лош тип, Наташа — каза Черновски. — Крадец и убиец.

— За себе си ли работи, или за някой друг?

— И двете. Работи на парче. Специализирал се е в незаконно придобиване на антики.

— За кого работи?

— Засега не съм открил нищо конкретно. Ще продължа да търся.

— Моля те, направи го — каза Наташа. — Ще се обадя отново при първа възможност.

— Откъде?

— Ще те уведомя. Очертава ни се доста път. Благодаря ти, Иван.

— Пази се, Наташа. Надявам се да те видя жива и здрава в най-скоро време.

Тя окачи слушалката и пресече улицата. Време беше да се погрижи за наблюдателя.

 

 

Патрицио Галардо прибра телефона в джоба си и си запробива път през пристанището. Ускори крачка, когато видя товарния кораб „Каролинска луна“, хвърлил котва на около триста метра напред.

Според доклада на информатора Лурдс и групата му трябваше да са някъде наблизо.

Четирима от хората му вървяха с него. Всички криеха пистолети под палтата си.

Недалеч отби полицейска кола. Двама униформени заемаха предните седалки. Отзад седеше мъж в цивилни дрехи.

Вътрешната аларма на Галардо за полицаи се включи. Той инстинктивно забърза към близката пресечка. Бяха оставили голяма каша в Москва и той се запита дали сега тя няма да ги удави.

Чу се скърцане на спирачки. Някакъв двигател смени оборотите.

— Ченгетата са след нас — обади се един от хората на Галардо.

— Пръснете се — нареди той. — Прикривайте ме, ако се опитат да ме приберат.

Продължи да върви, но слушаше напрегнато как гумите на приближаващата кола шумолят по чакъла.

Някой извика към него на руски. Не му обърна внимание. Много от пристигащите в пристанището моряци не говореха руски.

— Сър — извика мъжът, този път на английски.

Галардо продължи, без да намалява крачка. Някои моряци не говореха и английски.

Отвориха се врати. Някой се затича след него.

Галардо спокойно бръкна в джоба на палтото си за 9-милиметровия пистолет. Ако полицаите търсеха него, едва ли щяха да се задоволят само с няколко въпроса.

Нечия ръка го хвана за рамото.

— Сър — повтори полицаят.

Галардо внезапно спря и се обърна. Рязкото движение свари полицая неподготвен. Пистолетът на Галардо опря стомаха на ченгето, преди то да проумее какво става. Като постави лявата си ръка зад главата на мъжа, за да може да го използва като щит, Галардо натисна спусъка три пъти един след друг. Щеше да стреля поне още веднъж, но от ритането пистолетът се заплете в гънките на палтото му.

Дрезгавите гърмежи изпълниха алеята.

Полицаят се олюля и политна към Галардо. Чертите на младото му лице бяха изкривени от шока.

Цивилният инспектор и полицаят се опитаха да излязат от колата с извадени оръжия. Ди Бенедето приближи небрежно инспектора отзад, опря пистолет в тила му и му пръсна мозъка.

Осъзнал опасността, в която се намира, шофьорът понечи да се обърне. Ди Бенедето го застреля в лицето и го повали с ритник.

Галардо избута убития от себе си и тялото рухна на земята. Пластмасовият правоъгълник на ръкава на полицая привлече вниманието на убиеца. Той коленичи, за да го разгледа по-отблизо.

В прозрачния джоб видя своя снимка. Бяха използвали същия похват като него, докато търсеше археоложката.

— Патрицио — Ди Бенедето вдигна ръката на цивилния инспектор. Беше покрита почти изцяло с кръв, но прозрачният правоъгълник се виждаше.

Знаеха кой е.

Студеното осъзнаване сви стомаха му. Не знаеше как са успели да го идентифицират. По правило бе предпазлив, но ченгетата все пак бяха успели на два пъти да го тикнат зад решетките.

Пусна ръката на мъртвеца и се изправи. Разкопча палтото си и освободи пистолета. С бързи движения махна пълнителя и го смени с пълен.

— Трябва да се махаме оттук — каза Ди Бенедето. — Гърмежите ще докарат още ченгета, а те вече те търсят.

 

 

Галардо кимна и издиша.

— Знам. Да видим дали преди това ще намерим професора.

— Къде е Наташа? — попита Лесли.

Лурдс обърна гръб на големите кораби в залива и погледна към малкото магазинче, където допреди малко бе стояла Наташа. Нямаше я.

— Говореше по телефона — обади се Гари, който снимаше пристанището.

— Вече не. — Лесли погледна часовника си. — Кога трябваше да се срещнем с капитана на кораба?

— В десет и половина — каза Виктор. Изглеждаше спокоен и уверен.

Безпокойството загриза Лурдс. Ако Наташа беше разбрала нещо за убийците на сестра си, щеше ли да им каже? Или просто ще реши да действа и да ги изостави? Той беше сигурен, че тя е в състояние да действа сама. Очевидно не се интересуваше от историческите подробности.

— Ето я — каза Гари и посочи към сградата от другата страна на улицата.

Лурдс се обърна и я видя да бъбри с някакъв мъж на средна възраст с доста неугледен вид. Предположи, че човекът е докер, но се зачуди защо Наташа се мотае, когато имаше работа за вършене.

Мъжът я почерпи с цигара. Тя се наведе напред към запалката и закри огънчето с длани. Изведнъж без никакво предупреждение сграбчи мъжа за гърлото, свали го на колене и го просна на земята с един страничен ритник.

— По дяволите! — възкликна Лесли. — Това пък защо го направи?

Лурдс изтича към Наташа, която бе коленичила и пребъркваше джобовете на мъжа.

— Какви ги вършиш? — остро попита той.

Наташа извади мобилния телефон на жертвата си и го подхвърли на Лурдс.

— Държеше ви под око.

Лурдс се олюля. В живота на беглеца явно имаше страшно много неща, за които не беше и подозирал. А нямаше почти никакво време за учене.

Огледа улицата. Неколцина пешеходци пресякоха на отсрещната страна, за да заобиколят по-отдалеч сцената.

— Можеше да избереш и по-видно място за засади — каза Лесли.

— Разговаряше с някого по телефона. — Наташа извади портфейла на мъжа, прибра го в джоба си и откри тесте снимки в джоба на ризата му. Разпери ги като карти. Лурдс и Лесли видяха върху тях собствените си физиономии и лицето на Наташа.

— Няма съмнение, че ви е търсил — каза Виктор. — Да вървим. Трябва да се махаме оттук.

Наташа остави проснатия в безсъзнание.

— Познаваш ли го? — попита тя.

Виктор поклати глава и тръгна към страничната уличка.

Наблизо проехтяха изстрели. Полицейските сирени не закъсняха. Лурдс и останалите вече се движеха бързо през доковете.

„Лъкатушеща звезда“ отплаваше за Южна Америка. Много пиратски кораби го правеха. Съвременните пирати плаваха под различни знамена, но най-удобни им бяха флаговете от Южна Америка. Изумително много южноамерикански страни без излаз на море поддържат огромни флотилии по цял свят.

За да бъде корабът му официално признат за част от националния флот, собственикът трябваше просто да плати такса в съответната държава. В резултат той получаваше международна закрила, привилегии и права. Полицията на други страни не можеше да се качи на борда без основателна причина, освен ако не желае да предизвика международен скандал.

Виктор ги запозна набързо с първия помощник-капитан — мъж към четиридесетте с брада катинарче. Казваше се Яков Ойстрах и годините в морето бяха оставили белезите си по лицето му.

— Добре дошли на борда — поздрави ги Ойстрах, докато дебелият плик, който му даде Виктор, изчезваше под куртката му.

— Трябва да слезем под палубата, колкото се може по-бързо. Предчувствам неприятности — каза Лурдс.

— Изстрелите ли? — повдигна вежда Ойстрах.

— Може да са заради нас. Търсят ни.

— Ама разбира се — каза първият помощник. — Нали затова тръгвате с нас?

— Така е — отвърна Наташа и сръга Лурдс, за да го накара да се размърда.

— Тук няма да има неприятности, професор Лурдс — каза Ойстрах. — Имаме пълното право да защитаваме кораба си и всички на борда. Стъпите ли на палубата, на практика се озовавате в друга страна. Ще им трябва специално разрешение, за да ви приберат. С капитана научихме, че преследвачът ви не разполага с такова.

— Точно така — рече Наташа.

Лурдс се вкопчи във въжените перила на подвижното мостче и тръгна нагоре по стръмния наклон. На няколко пъти се озърна през рамо.

В една алея между пристанищните складове се бяха скупчили няколко полицейски коли. Суматохата привлече тълпа зяпачи.

Няколко мига по-късно, задъхан от дългото катерене, Лурдс застана на кърмата и погледна назад към доковете. Радиостанцията на един моряк от екипажа изпращя на няколко крачки от него. Чу се бърза руска реч и Лурдс долови достатъчно от разговора, за да разбере, че морякът подслушва полицията.

— Разбрахте ли какво става? — попита го Лурдс на руски.

Набитият сивокос мъж сви рамене.

— Застреляли някакви полицаи.

— Професор Лурдс — обади се Ойстрах. — Ако нямате нищо против, бих посъветвал вас и приятелите ви да се приберете колкото се може по-скоро. Тук сте прекалено на показ.

— Прав е — каза Наташа. — Ако Галардо е твърдо решен, един снайперист на някой покрив може да сложи край на търсенето на звънеца.

— Кой е Галардо? — попита Лесли.

— Човекът, който ни гони от Москва.

— Как…

Ойстрах ги подбра като деца.

— Стига приказки. Ще говорите долу в камбуза.

Лурдс тръгна неохотно.

 

 

Галардо се движеше почти тичешком. Ди Бенедето бързаше редом с него, останалите ги следваха на няколко крачки разстояние. Галардо изруга. Беше разкрит. Полицията знаеше кой е.

За щастие навремето беше работил с търговци от черния пазар, които въртяха бизнес и в Одеса. Имаше къде да се скрие. Сега се беше насочил към едно от тези скривалища.

Барът беше специално за моряци. На прозорците му бяха окачени неонови надписи.

Галардо изкачи няколко стъпала и влезе в тъмното задимено помещение. Неколцина посетители висяха на бара, прегърнали бутилките си. Окачените по ъглите телевизори предаваха спортни програми.

Михаил Рихтер стоеше на обичайното си място. Беше дебел и бръснеше главата си, но поддържаше буйна брада. Между зъбите му димеше зловонна пура. На кръста му беше препасана мръсна престилка. Две красиви жени обслужваха заведението под зоркото му око.

— А, Патрицио — поздрави той. — Как я караш?

— Напрегнато — отвърна Галардо. — Нямам време за приказки. Трябва да използвам задната врата.

Михаил кимна на един от мъжете до вратата. Онзи стана и излезе навън.

— Изчакай — каза Михаил. — Ако никой не идва оттам, ще те пусна.

Ако никой не е по петите ми, нямаше да ми трябваш. Галардо изсумтя яростно, но се облегна на бара и взе чаша бира, която сервитьорката му предложи по нареждане на домакина.

Изпратеният навън се върна, погледна към Михаил и поклати глава.

— Имаш късмет, Патрицио. Насам. — Михаил им махна да минат зад бара.

Галардо и хората му го последваха в склада отзад и по стълбите към мазето. Михаил включи голата крушка, висяща от тавана. Бледожълта светлина изпълни помещението.

Михаил отиде до отсрещната стена и изтъркаля една бирена бъчонка. Натисна стената и каменната плоча в краката му се плъзна настрани и разкри стъпала, които се спускаха по спирала надолу.

По-голямата част от Одеса се издига върху варовикова основа, която се копае лесно. Много хора се бяха възползвали от предимствата на меката скала, за да изградят домовете си. По-късно, когато контрабандата се бе превърнала в доходоносна професия, под града бяха прокопани тунели, плетеница от катакомби, в които се складираха и криеха стоките.

— Вземи. — Михаил подаде газен фенер.

Галардо докосна фитила със запалката си и свали ветроупорното стъкло. Изчака пламъкът да се разгори достатъчно силно, нагласи го и заслиза надолу под земята.

Лурдс и спътниците му бяха успели да се изплъзнат, но имаше начин Галардо да ги проследи. Щеше обаче да мине доста време, преди да се върне по работа в Русия.

Надяваше се, че Лурдс няма да остане в района. Това можеше да се окаже проблем.

 

 

Пристанището на Венеция

Венеция, Италия

28.08.2009

Лурдс седеше в отдалечаващата се от кораба лодка и гледаше към града. Вонята от застоялата вода донякъде убиваше очарованието, но за него Венеция си оставаше все така великолепна. Утринното слънце багреше източното небе в пурпур и злато, но туристите вече пълнеха улиците и каналите.

— Усмихваш се — обади се Лесли. Седеше до него на скамейката. От време на време вълните ги люшкаха и телата им се допираха сладостно и изкушаващо.

— Така ли? — попита Лурдс и опипа лицето си, сякаш за да се увери лично. Разбира се, че се усмихваше. — Сигурно е заради компанията.

Лесли му се усмихна.

— Щях да съм поласкана, ако беше така, но би било глупаво да се връзвам.

— Заради града е — призна си Лурдс. — Някои от най-големите умове на света са идвали тук. Писали са книги, пиеси и поезия, които се изучават до ден-днешен. Кралски фамилии, търговски палати и империи са се въздигали и рухвали на това място.

Млъкна, преди да е започнал да чете лекция.

— Случвало ли ти се е да бъдеш на място, от което да не се възхищаваш?

Лурдс поклати глава.

— Не. Не и на местата с минало. Щом знам езика на местните хора, винаги мога да намеря истории и легенди, на които да се възхищавам. Обществата и културите са уникални, но показват най-доброто от себе си, когато са поставени едни до други. Когато се сблъскват или съревновават.

— Имаш предвид, когато воюват ли? Не виждам нищо добро във войната.

— Войната е зло. Но тя е част от човешката цивилизация. Ако не водеха войни, народите рядко щяха да опознават други народи. Нямаше да разменят идеи, страсти или език. Всеки знае какво влияние са оказали кръстоносните походи върху храната, математиката и науките. Малцина обаче знаят, че китайците също са били мореплаватели и пътешественици. Имали са огромни платноходи, някои достигащи дължина до двеста — двеста и петдесет метра, и моряците са общували с множество култури в периодите на разцвет.

— Но това взаимодействие не води ли до разпад на езиците? Не ги ли смесва, не ги ли замърсява?

— Случва се, но корените на първоначалния език си остават, а смесването на два езика позволява по-доброто изучаване на техните сходства и различия.

— Ще приема думите ти. — Лесли го погледна по-сериозно. — Между другото, разговарях с продуцента си. Той ни отпусна допълнително време да проследим тази история, но вече се чувствам длъжна да му покажа нещо.

Лурдс се замисли.

— Каза ли му за цимбала?

— Нали ме помоли да не го правя.

— Може би ще е по-добре да му кажеш.

— И че отиваме в Института „Макс Планк“ за да научим повече за търговията с роби ли?

— Да. Но засега ще е по-добре да си мълчи.

— Става. — Лесли погледна към града. — Колко време ще останем тук?

— Тръгваме за Лайпциг веднага. Хале е на по-малко от час път оттам, но да си вземем стаи там може да се окаже по-проблематично. А и Йосиф предупреди, че в малко градче като Хале могат да ни открият по-лесно. Уредил е всичко. На сушата би трябвало да ни чака кола.

— Професор Лурдс?

Лурдс изгледа изпитателно жената на средна възраст, която седеше на маса в откритото кафене. Пред нея имаше чаша джелато^[1] във формата на цвете и украсено с бишкота.

— Познах ви от снимката, която ми прати Йосиф. — Тя отвори папката на масата и показа фотографията, която Данилович му беше направил при посещението им в дома му.

Лурдс бе уловен с чаша бренди и пура. Не приличаше на беглец нито на снимката, нито на живо, но кръвта му се смрази, когато непознатата го повика по име.

— Приликата е доста голяма — каза жената. — Красив мъж сте.

— Благодаря — отвърна Лурдс, който все още не бе дошъл на себе си.

Лесли побърза да застане до него и го хвана за ръка.

Жената погледна към Лурдс, после към Лесли. Усмихна се отново, но този път не така приятелски.

— Е, добре тогава. Йосиф ме помоли да ви предам този пакет.

Лурдс взе подадения му жълт плик.

— Вътре ще намерите ключ за кола и упътване къде да я намерите. — Тя стана и взе сладоледа със себе си. — Желая ви безопасно и ползотворно пътуване.

— Благодаря — каза Лурдс.

— И ако ви се случи да се отбиете във Венеция без детска градина, обадете ми се. — Жената му даде визитката си, обърна се грациозно и се отдалечи с такава походка, че Лурдс и Гари зяпнаха след нея.

Лурдс помириса визитката. Ухаеше на люляк.

Лесли му я отмъкна.

— Това не ти трябва, повярвай ми — каза тя, пусна картичката в най-близкото кошче за боклук и го помъкна обратно на улицата.

Лурдс не се възпротиви. Имаше фотографска памет за телефонни номера. Дори и за чуждестранните.

 

 

Лайпциг, Германия

28.08.2009

Макар досега да не беше карала по аутобаните на Германия, Наташа се показа като опитен шофьор. Лурдс не беше особено изненадан, тъй като вече я бе виждал зад волана в Москва. Гари и Лесли седяха отзад и съответно ругаеха или надаваха викове, докато Наташа превключваше от лудо на бясно темпо.

Хотел „Радисън САС Лайпциг“ се намираше в центъра на Аугустусплац. Оставиха колата на паркинга и влязоха в лобито.

— Ще отида да потвърдя резервациите — каза Лесли. — Защо не се огледате за храна?

Не бяха яли през последните няколко часа, защото спираха само за бензин. Лурдс бе готов за сериозна трапеза, но вече беше късно — минаваше единадесет — и не му се вярваше, че ще успеят да намерят отворен ресторант. Страховете му се потвърдиха, когато младата служителка заговори:

— Боя се, че ресторантът — градина е затворен — каза тя и се усмихна извинително. — Но заведенията в лобито работят. Предлагат ограничено меню.

— Благодаря — отвърна Лурдс. Облаците се поразсеяха. Поне нямаше да умрат от глад.

Младата рецепционистка му се усмихна.

— Уведомете ме, ако се нуждаете от нещо, сър. От каквото и да било. — И очите й проблеснаха обещаващо.

— Жените винаги ли ти се лепят така, приятел? — тихичко попита Гари, докато се отдалечаваха. — Защото ако е така, направо не ми го побира главата.

— Не — отговори Лурдс и сложи точка на тази тема.

По-късно, след като бяха погълнали предястия, ястия и десерти, Лурдс се настани в един от големите дивани и се загледа в телевизора. В лобито нямаше почти никого.

Разговорът им беше лек и доста уморен, но се въртеше около предстоящата среща с професор Йоахим Флайнхард в Института „Макс Планк“. Лурдс се беше свързал с него по пътя, уговорката им бе да се срещнат на сутринта.

— Добре — каза Лесли. — За днес ми е предостатъчно. Лягам си. Утре май се очертава нещо като почивен ден.

— Възможно е — каза Лурдс. — Това е проучване. А човек никога не може да каже кога ще приключи едно проучване.

Лесли го потупа по рамото.

— Имам ти вяра. Професор Хапаева е вярвала, че ти ще решиш въпроса за произхода на цимбала. Аз също мисля, че сме в добри ръце.

Лурдс й благодари за комплимента, но от собствената си работа знаеше, че журналистите винаги се разочароват, когато нещо, което са очаквали с нетърпение, се окаже не чак толкова изумително.

— И аз изчезвам в леглото — обади се Гари.

— Ти? Да спиш? — изненада се Лурдс. Гари сякаш спеше най-малко от всички.

— Имат кабелна телевизия — ухили се Гари. — Това означава или порно, или анимационни филмчета за възрастни. И в двата случая ще има купон. — И си тръгна.

Лурдс се обърна към Наташа.

— А вие?

— Какво аз? — Тя седеше срещу него. Макар да изглеждаше спокойна, Лурдс знаеше, че непрекъснато е нащрек. Държеше под око всичко и всеки в лобито.

— Може би не сте твърде уморена за едно питие? Аз черпя.

— Опитвате се да бъдете любезен ли, професоре?

Лурдс сви рамене.

— Мисълта, че ще се качите в стаята си и ще се взирате в стените, донякъде ме изнервя. Не успяхте да поспите в колата по пътя.

— Сънят не е добра идея, когато някой е по петите ти. Чувствам се в най-голяма безопасност, докато съм в движение.

Мисълта, че е преследван, обезпокои Лурдс и това явно пролича на лицето му.

— Толкова сте се вторачили в целта си, че забравяте, че и други правят същото. Но тяхната цел сме ние. Защото им пречим, каквото и да търсят.

— И не могат да го намерят?

Наташа поклати глава.

— Явно не могат. Иначе нямаше да пратят Галардо по петите ни.

— Но как успяха да ни открият в Одеса?

Върху лицето на Наташа се появи мрачна усмивка.

— Това е въпросът, нали? Как според вас ни е намерил Галардо?

— Ако бяхме в шпионски филм, щях да реша, че на някой от нас е лепнато проследяващо устройство. Но ние не сме били в толкова близък контакт с Галардо или подчинените му, за да се случи подобно нещо.

— Така е.

— А появата му в Одеса не беше случайност.

— Бих ви взела за опасно невеж, ако си помислите подобно нещо дори и за миг. Уменията ви да оцелявате са впечатляващи за един университетски професор.

— Но не и достатъчни, за да ме предпазят от убийство.

— Най-вероятно.

Лурдс трепна.

— Това беше брутално откровено.

— Колкото повече знаеш, толкова по-дълго живееш.

— Остава само една възможност, но отказвам да я приема.

— Значи сте по-глупав, отколкото си мислех. — Върху прекрасното лице на Наташа се изписа разочарование.

— Намеквате, че някой — Лесли, Гари или Йосиф — ни е предал.

— Галардо и хората му почти успяха да ни спипат — посочи Наташа. — Това предполага, че са знаели доста повече от това, че сме в Иличовск.

Лурдс мълчаливо се съгласи.

— Трябва да има друг отговор.

— Има. Аз също бих могла да съм ви издала.

Думите й го изненадаха.

Наташа го погледна и поклати глава. Изглеждаше едновременно тъжна и развеселена.

— Нито за миг ли не ви е минавало през главата?

— Не — призна си Лурдс.

— Защо?

— Вие сте сестра на Юлия. Не бихте направили подобно нещо.

— Вие сте човек с богат опит, професор Лурдс. Но знаете ли с коя ваша черта се забавляваше най-много сестра ми?

Лурдс сви рамене.

— С наивността ви. Все повтаряше, че сте един от най-невинните хора, които е срещала. — Наташа се изправи. — Утре трябва да ставаме рано. Съветвам ви да си починете добре. Лека нощ.

— Лека нощ. — Лурдс я гледаше как се отдалечава. Имаше великолепна походка и фигура. Оцени по достойнство и двете — по начин, който смяташе за не чак толкова наивен.